СИВИЯТ ПЪТ

Една добра вест.
Получих поръчка да напиша фентъзито, над което мислех много-много отдавна – “Сивият път”. Предлагам ви съвсем мъничко от началото на историята.

СИВИЯТ ПЪТ

Когато съюз на Селена и Тера роди от желязото син,
по пътя небесен ще дойде на кораб бокалът от злато с рубин.
На рат ще се вдигне и пак ще си иде тоз, що е под камък лежал.
От мрачна клисура за ден ще се върне любим и ненавистен крал.
И негов наследник ще седне тогава в Коперник на златния трон
и своята власт ще окичи навеки с корона от черен маскон.

… Затова мъдреците сред людете казвали, че Правият път трябва нейде да съществува за ония, на които е дадено да го открият. И учели другите, че там, където новият свят се извива надолу, древният път към спомена за изгубения Запад продължава право напред като величав и невидим мост, прекосява животворния въздух (който днес е изкривен както целия свят) и пресича Илмен, където незащитената плът мигом загива, за да стигне до Самотния остров Тол Ересеа, а може би и отвъд него – чак до Валинор, откъдето Валарите продължават търпеливо да гледат как се развива историята на този свят. А по морските брегове се разнесли слухове и предания за моряци и люде загубени сред безкрая, които по волята на съдбата или по милостта на Валарите откривали Правия път и виждали как лицето на света потъва далече под тях, а накрая стигали до грейналия пристан на Авалоне или дори до последните брегове на Аман и там, преди да умрат, съзирали страховитата и прекрасна Бяла планина.
Дж. Р. Р. Толкин, “Силмарилион”

… А ние вече летяхме към прегръдката на въртоп, където бездната зина, за да ни погълне. И в същия миг пред нас се изправи забулена човешка фигура, далеч по-голяма от всеки земен обитател. Цветът на кожата й бе съвършено бял, като сняг.
Едгар Алан По, „Историята на Артър Гордън Пим”

… И курс през Вечнонощ избра
по черни, стенещи вълни,
там, где потънал бе светът,
преди да почнат наште дни,
дордето чу по перлен бряг
как пее морският талаз
накрай света сред тих прибой
от жълто злато и елмаз.
Дж. Р. Р. Толкин, „Властелинът на пръстените”

КНИГА ПЪРВА

ДВАМАТА КОННИЦИ

Слепият мъж прогледна. Не веднага, не отведнъж и не с очите си най-напред. Изпървом в безконечната черна пустота на ума му нахлу бавно, протяжно поскърцване: скрииип-скрип… скрииип-скрип… скрииип-скрип. В такт с този ритмичен, леко дразнещ звук се раздаваха още два – ленив, но звънък плясък на вода и сух шепот от триенето на някакъв растителен материал в груба дървена повърхност.
Мъжът не разбираше какво означават тези звуци. Дори не осъзнаваше, че ги чува, както всъщност не осъзнаваше и собствената си личност. Те просто бяха част от битието, към което се завръщаше след незнайно колко време, прекарано в тъма и забвение. И все пак смътно долавяше, че по някакъв начин са свързани с него, усещаше, че са му познати и имат определена връзка със странното, замайващо чувство за равномерно движение нагоре-надолу и наляво-надясно. С това полюшване дойде и първото усещане за тялото му. Сетне се появи тъпата болка – в гърба и плещите, разранени от грубата, корава опора, върху която лежеше; в пресъхналите, напукани до кръв устни; във вдървените крайници и жестоко обгорената от слънцето кожа.
И най-накрая мъжът прогледна наистина. Очите му се отвориха сами, без каквото и да било усилие на волята. През тях в пустото му съзнание нахлу бездънно, абсолютно черно небе, осеяно с милиони грамадни звезди, сякаш лежеше под необятен черен купол, със закачени по него фантастични бижута от диаманти и лед. Вледеняващ до мозъка студ лъхаше от тази небесна бездна и човекът изстена мъчително, зървайки нейде встрани синкавия диск на Тера, покрит с валма бели, разтеглени облаци. Там е неговата родина, подсказа му нещо. Но тогава какво търсеше тук, сред тази враждебна, безконечна тъма, където – усещаше го инстинктивно – няма място за нищо живо?
За миг залостените порти на паметта се открехнаха и мъжът разбра. Той нададе задавен вик на върховно възхищение и непосилен ужас, сетне отново загуби съзнание.
След още незнайно колко време в небитието мъжът се опомни повторно. Ала сега беше по-предпазлив. Не подири спомена – знаеше вече, че нейде в главата му се спотайват като капани виденията на неща, забранени за простосмъртните. И той съзнателно насочи вниманието си към най-простото: усилието да се изправи. С мъчително пъшкане раздвижи ръце, надигна се на лакти и седна. Нисък дървен парапет отляво закри отчасти гледката към небесната пустота и това поне донякъде го успокои. Дървото беше нещо познато – хубави, здрави кедрови дъски и греди. На тяхната опора можеше да разчита.
Усещайки как прешлените му пукат, мъжът бавно извъртя глава и без да надига очи, погледна зад себе си. Върху дъските, на които бе лежал, се тъмнееха няколко почти черни петна от спечена кръв. Отначало му заприличаха на мастилени локвички, в които се отразява звездното небе. Ала когато се приведе по-близо, превъзмогвайки болката в схванатия и разранен гръб, той разбра, че в тях са засъхнали златни песъчинки и дребни перли. Вгледа се в блясъка им, обзет от смътно, неопределено учудване. Нещо му подсказваше, че златото и перлите нямат място тук, върху тези вехти дъски, обрулени от ветрове и солени вълни. Те бяха рядкост. Дивна и драгоценна рядкост навсякъде по света, освен…
Изведнъж го побиха тръпки, сякаш бе чул под нозете си зловещия пукот на тънък лед. Не! Не биваше да мисли за онова място. За всичко друго, но не и за него! Прогонвайки с отчаяно усилие забранения спомен, той напрегна сили да се вдигне на крака и застана в цял ръст на поклащащата се палуба.
Бездната го обгърна.
Тя се простираше във всички посоки – безкрайна, надхвърляща способностите на разума, хладна, величествена и безучастна. Отляво грееше ослепителната огнена топка на слънцето, която въпреки убийствения си блясък не разсейваше вселенския мрак на междузвездните простори. Отдясно висеше Тера, обвита в мекото синкаво сияние на животворния въздух; малко по-нататък бе нейната сестра Селена – също тъй синкава и прошарена с бели облаци, между които прозираха зелено-кафявите очертания на континенти и тъмносините петна на морета. Отвъд тях като второ слънце блестеше Дневната звезда.
И сред всичко това висеше една нищожна прашинка – малка двумачтова шхуна, чието място не бе тук, просто не можеше да бъде тук, това противоречеше на всички природни и човешки закони.
Мъжът усети как вселената се завърта около него. Нозете му се подкосиха, той залитна и инстинктивно стрелна ръце нагоре да подири опора в напуканата греда на грот-гика. Ала пръстите му се плъзнаха по излъсканото от ветровете дърво, палубата сякаш връхлетя насреща и той отново се озова паднал на колене. В този миг пред погледа му изникна като спасително убежище тъмният правоъгълен отвор на вратата към корабната надстройка. Почти без да осъзнава какво върши, без да усеща как златните песъчинки се впиват в коленете и дланите му, той пролази на четири крака към нея, спусна се по няколко дървени стъпала и спря в сумрака на трюма, изпълнен с мирис на влажно дърво и застоял тютюнев дим.

About Lubo

Writer, translator etc.
This entry was posted in Uncategorized. Bookmark the permalink.

8 Responses to СИВИЯТ ПЪТ

Leave a Reply to gost Cancel reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *