РАЗСАД ЗА МЕМОАР

Във вестник “Сега” има рубрика “Пет истории на…”. Преди време решиха, че не е зле да включат и мен в тази рубрика. Написах им нещо като спомени, но впоследствие по редакторски съображения материалът беше съкратен почти наполовина.
Пускам го сега в пълния му вид. Кой знае, ако някой ден реша да пиша мемоари, може да ми послужи за разсад…

Казват, че прекалено сме се политизирали след 1989 година. Не съм сигурен. Мисля, че политиката винаги е била около нас, просто през последните десетилетия изплува на повърхността. Като погледна назад, виждам незримото й присъствие около детството си. Един от най-ранните ми спомени е опърпан брой на списание „Дружинка” от 1953 година с разказче за детенце, което с покруса научава за смъртта на чичко Сталин. Но като му обясняват, че чичко Сталин е вечно жив, то се ободрява и хуква да разказва това на другите деца.
Всъщност с култа съм се разминал по допирателната. Естествено е – роден съм точно в средата на века. Но смътно помня червения тухлен… зикурат ли да го нарека, как ли… с бюстовете на Ленин и Сталин в центъра на родния ми Казанлък. След 1956 година въпросният паметник изчезна безследно. Без спорове и дискусии, каквито се развихрят днес около онова чудовищно съоръжение пред НДК. Признавам, лично аз не го харесвам. И нека не прехвърляме спора на политическа основа. Просто паметникът е грозен. Не може да се сравнява нито с Паметника на Съветската армия, нито с Мавзолея, чието премахване беше груба грешка.
Коварно нещо е политиката. И пропагандата също. Помня как в най-невръстна възраст прочетох за добрите дечица в капиталистическите държави, които пишели по стените „Мир”. Без много да му мисля, намерих една кутия катран и тръгнах да подражавам на техния пример. А после останах много изненадан, когато си понесох заслужените педагогически мерки.
По онова време живеехме в квартира от „Жилфонд”. В триетажна сграда, бивша собственост на капиталиста-изедник Моско Грънчаров, който бе имал аптека и цели три къщи. Като си помисля – смешно в сравнение с днешни фигури като например Пеевски или Цветан Василев. Спомням си го съвсем слабо – мършав, дребен старец с плешива глава, доживяващ последните си дни в двете стаи, които му бяха оставили. Често викаше нещо неразбираемо. Веднъж ми обясниха, че това било „Искам хляб” на немски. Скоро след това си отиде, а в двете му стаи се засели друго семейство.
Тая триетажна сграда беше истинска дядова ръкавичка. На партера се намираше национализираната аптека, а по-горе в общо девет стаи (някои от тях преходни) живеехме пет семейства. Нашето семейство като петчленно се радваше на привилегията да разполага с две стаи, кухня и една от двете тоалетни в сградата.
А междувременно империалистите ден и нощ готвеха нова война и ние трябваше да бъдем готови да им дадем достоен отпор. По линия на Отечествения фронт се разгръщаше движението ГТО – „Готови за труд и отбрана”. Полезно движение, казвам го без капка ирония. Държавата отделяше много средства да запознае хората с основите на защитата при война или бедствие и ако се беше случило нещо, тези знания можеха да спасят живота на мнозина.
Точно с ГТО е свързана една от забавните истории на моето детство. За известно време майка ми беше квартален отговорник по тази линия и у нас се трупаха противогази, защитни гумирани костюми и дори една сирена. От онези, с дръжка като латерна. Поради присъщата на младостта несериозност ние възприемахме целия този инвентар като чудесни пособия за игра.
На третия етаж, точно над нас, живееше семейството на моята връстничка Мимето. Както е редно, с нея ту бяхме неразделни в игрите, ту се карахме и дори се поступвахме. Веднъж, точно в период на охладнели отношения, Мимето ме подгони. Аз – слаботелесен и вече с начеващо късогледство – хукнах да се спасявам към нашата квартира. И в този момент, като в истински хорър, насреща изскочиха моите братя с пълно химическо защитно облекло. Трябва да са били страшна гледка, защото Мимето хлъцна, изпищя и светкавично отхвърча към горния етаж. Броени минути по-късно дотърча майка й, въоръжена с точилка.
Виждайки, че положението е напечено, братята ми хлътнаха под голямата спалня. Разлютената майка се опитваше да ги достигне с точилката, но те пъргаво се оттегляха към другия край, а когато тя заобикаляше, също тъй пъргаво се връщаха на предишната позиция.
Като най-малък и незначителен, аз останах извън събитието. Гледах, чудех се как да предотвратя бедствието… и ето че дочутото на лекциите по ГТО влезе в действие. Грабнах сирената, хванах ръчката и я завъртях с всичка сила. Тревога!
По-нататък се насъбра народ, последва страхотен скандал, но все пак бях спасил братята си от физическа разправа…

След 1989 година за мнозина стана модерно да се оплакват колко много пътища им е отнела тоталитарната власт. Лично аз гледам на нещата малко по-философски. Всъщност ако се погледне безпристрастно, всичко, което съм постигнал в живота си, го дължа на една от най-мракобесните държавни структури у нас – така наречената „Главлит”. Казано с думи прости – официалната литературна цензура, имаща задачата да прочисти библиотеките от вражеска, упадъчна и буржоазна литература.
Истината е, че реалното мракобесие се дължеше не толкова на самата „Главлит”, колкото на овчедушието и натегачеството по места. Официално бяха забранени сравнително малко книги. От художествената литература – „Кинг Конг” на Едгар Уолъс (дявол знае защо), „Отнесени от вихъра” (заради неправилни и расистки внушения), целият Карл Май (защото бил любим автор на Хитлер) и още някои заглавия. Като парадокс си струва да се спомене, че за забрана бил нарочен и „Мечо Пух” (вече съвсем дявол знае защо), но се отървал с лека уплаха.
И тук влизаха в действие натегачеството и презастраховката. Щом отгоре са казали Едгар Уолъс – значи целият Едгар Уолъс. А тъй като той пишеше предимно криминални романи – в кюпа влизаха всички криминални романи. По същия начин забраната за Карл Май се разпространи върху всички индиански романи. С едно малко изключение – „Синовете на великата мечка” от Лизелоте Велскопф-Хенрих, която беше участничка в германската съпротива.
Но нека си го кажем откровено – има ли по-добър начин да накараш децата да четат нещо от това, да им го забраниш? Оръфаните индиански и криминални книжлета се прехвърляха тайно от ръка на ръка, криеха се под дюшеците и се четяха с упоение. Родителите ни, които знаеха какво е да те обвинят в четене на „вражеска литература”, често ги изгаряха, но това само засилваше желанието ни да четем още и още.
Във всеки случай при мен това действаше с пълна сила. Имам двама по-големи братя и като изтърсак непрекъснато им се мотаех в краката. За да се отърват от мен, те ме научиха да чета още на четири години и ме оставяха в компанията на книгите. А със стари книги разполагаха в изобилие, защото в неделя прескачаха бодливата ограда на „Вторични суровини” и отмъкваха оттам каквото беше изхвърлено от библиотеките. Какви ли съкровища нямаше в купищата макулатура – „Огнени гори”, „Призракът на Сандокан”, „Зеленият стрелец”, „Червеният пират”, „Арканзаски трапери”… Но една от тези книжки – с липсващо начало и край – наистина промени съдбата ми. Беше подвързан подлистник от вестник „Зора”, превод на фантастичния роман „Пленникът на Марс” от френския автор Гюстав Льоруж. Марсианските приключения на героя (напомнящи донякъде тези на Джон Картър, но много по-интересни) тъй силно поразиха детското ми въображение, че от тогава насетне знаех: искам да бъда писател и да пиша точно такива истории.
Другите ми детски четива идваха от руската книжарница, каквато по онова време имаше във всеки по-голям град. Български детски книжки се издаваха сравнително малко, а руските бяха в изобилие – и то хем красиви, хем евтини. Вярно, озадачаваха ме, защото уж бяха с наши букви, а на някакъв странен език. Но в детството език се усвоява удивително лесно, тъй че година или две след като почнах да чета на български, вече четях почти свободно на руски. А още две-три години по-късно – през 1959 – се гмурнах с главата надолу във френския.
И тук пак опирам до голямата политика – пусто да остане, няма къде да се бяга от нея. Социалистическият лагер (както го наричаха по онова време) оказваше помощ на братските партии и техните печатни издания. На едно от първите места стоеше „Юманите”, вестник на Френската комунистическа партия. Голяма част от тиража се изкупуваше и разпределяше по соцлагера – я в Румъния, я в Монголия, я в България. „Юманите” пък си имаше и комиксово издание за деца: първоначално наречено „Млад патриот”, сетне „Вайян” и накрая „Пиф”.
Когато братята ми за пръв път донесоха у дома един брой на „Вайян”, бях очарован. За пръв път виждах комикс. Естествено, не разбирах нито дума от напечатаното в „балончетата” и се опитвах да изтълкувам действието само по картинките. Тогава дори не знаех, че историите са с продължение. Но сетне се появиха и други броеве – не редовно, защото братята ми не разполагаха с кой знае колко пари, а и други деца се конкурираха с тях кой ще изпревари да купи един от двата броя, пристигащи всяка седмица в павилиона на РЕП.
Накрая неведението ми омръзна. Трябва да съм бил в трети клас, когато просто докопах един френско-руски речник и започнах да си превеждам дума по дума.
„Вайян” ме съпровождаше чак до гимназията. Вече го купувах със собствените си джобни пари, а понякога взимах и „Юманите” – там също имаше страница с комикси. Имаше и романи с продължение. Един от тях силно ме заинтригува, но нямаше как да купувам вестника редовно (а и той идваше с прекъсвания) и едва след години разбрах, че е бил великолепният роман на Робер Мерл „Островът”.
Разбираемо е, че нямах проблеми в часовете по руски и френски (за разлика от физкултурата например). Преподавателката ни със символичното име Френгиева беше доволна от мен и това ми позволяваше да я карам през пръсти. Веднъж обаче имахме за домашно да напишем съчинение на френски. Аз не го написах и за беда ме вдигнаха да си прочета съчинението. Нямаше накъде – отворих празната тетрадка и започнах да съчинявам на глас. Но както е ставало с мнозина хитреци, погуби ме стремежът към съвършенство. Бях толкова красноречив, че доволната Френгиева ме помоли да прочета съчинението още веднъж. По чудо успях да го повторя дума по дума.
Последва ударът на съдбата: Дай си, Любчо, тетрадката, за да ти напиша шестица…

Невъзможно е да се сравнява днешното училище с онова отпреди половин век. Не смея и да си представя какви биха били днес реакциите спрямо учителка като моята класна от математическата паралелка Даниела Петрунова. Беше безумно строга, заплашителна, а понякога не се колебаеше да ръкоположи нарушителите на дисциплината и учебния процес. Но точно затова всички я уважавахме и постигахме изключителни резултати. Макар че съм „уманитар” до мозъка на костите, при нея аз усвоих математиката и се гордея, че до ден днешен мога да извадя квадратен корен без калкулатор.
Но, както се казва, „какво губим като печелим?” Аз исках да следвам нещо свързано с литературата, родителите ми настояваха да стана инженер. Изкарах кандидат-студентските изпити с бал над 35 и ето ме студент в Тула. Същата онази Тула на 200 километра от Москва, за чиито самовари се разказват толкова вицове.
Не се получи. Просто нямаше как – две години се борих, но по природа не спадам към техничарите. „Избутах” до третата математика и с това приключи инженерското ми поприще.
Последваха две години в „родната казарма” и ново следване. Този път бях избрал правилната специалност – журналистика.
Тук спирам и свалям шапка на преподавателя, от когото съм получил най-много – Стефан Брезински. Той преподаваше стилистика и беше свиреп враг на абревиатурите (тоест съкращенията). Дори се носеше виц за него, че всяка събота вечер заключвал вратата, пускал завесите, влизал в банята, пускал душа и тайно употребявал абревиатури. Още от самото начало накара всички ни да изчегъртаме с бръснарско ножче от студентските си книжки надписа „СУ „Климент Охридски” и да го заменим със „Софийски университет „Климент Охридски”.
Брезински беше горещ привърженик на благозвучието. Според него словото трябва да се лее като мелодия. Той ни посочи основните стилистични грешки и начините да се предпазваме от тях. Това са удивително прости неща, но още по-удивително е, че много малко хора ги владеят. Признавам си, че ако днес ме смятат за добър преводач, това до голяма степен се дължи не на познаването на чужди езици, а на владеенето на БЪЛГАРСКАТА стилистика, което дължа изцяло на Стефан Брезински.
Дойде краят на студентските години – а по онова време заедно с дипломирането идваше и катаклизмът, наречен „разпределение”. Завършилият студент трябваше да замине на работа там, където му определят. В края на 70-те години системата вече не беше толкова строга и човек можеше да се отърве от разпределението, но какво да правя аз, провинциалистът, завършил специалност „телевизионна журналистика”? В провинцията телевизии нямаше. В София действаше желязна система. За да постъпиш на работа се искаше софийско жителство. А за получаване на жителство се искаше да си назначен на работа. Истински параграф 22.
Около година и половина работих в дребни местни вестничета. После неочаквано ме потърси телевизионният режисьор Младен Младенов, който ми бе преподавал в университета. Към Българска телевизия (тогава тя бе само една) се създаваше нещатна редакция „Серийни филми”. Подготвяше се документалният 35-сериен филм „По хълмовете на времето”, посветен на 35-годишнината от падането на капитализма.
Младенов беше голям телевизионен режисьор, голям тарикат (затова го обичахме всички) и майстор на нестандартните решения. След като за автор на поредицата беше определен шефът на телевизията, Иван Славков, финансови средства не липсваха. Младенов просто нае един апартамент близо до операта, свика на трудов договор двайсетина от най-перспективните си студенти и работата започна. Работехме като луди, защото имаше и допълнителен стимул: обещанието най-заслужилите да бъдат назначени на щат в телевизията. Направихме онези 35 серии плюс още 9 – по една за всеки ден от 1 до 9 септември 1944 година. После дойде поредицата „Неизвестните възможности” – за олимпийските спортове. После поредица за футбола. После за лова и дивеча. А назначенията така и не идваха. Постепенно проумяхме: кой ще назначи в телевизията прошлеци като нас? Оттеглихме се един по един.
По някаква невероятна случайност (и донякъде благодарение на Младенов) попаднах в профсъюзите – чиновник в управление „Почивно дело”. Начело на управлението стоеше стар и корав партиен кадър, който по нещо ми напомняше някогашната ми класна Петрунова. Като своеобразно средство за контрол, веднъж годишно той натоварваше всички ни на автобуси и отивахме на гости в някой от курортните комплекси: да видим как ще се представят. Естествено, хората полагаха невероятни усилия, особено за гала-вечерята. На една такава вечеря бяха приготвили за предястие сирене в пергамент. Докато чакахме основното ястие, настана мълчание и в тишината се надигна нечий глас:
- Абе, малко жилава беше баничката, ама става за ядене…

Отделих няколко години на чиновническата кариера, но журналистиката продължаваше да ме влече. Прехвърлих се в списание „Криле” и точно по това време дойде първата ми среща с творчеството на Толкин. Съвсем случайно купих от антикварната книжарница един дебел зелен том със заглавието “The Lord of the Rings”, зачетох го и… се влюбих, няма по-точна дума. Втурнах се да предлагам на издателствата за превод „Властелинът на пръстените”, без изобщо да подозирам, че в тая работа си има ред, че всичко се определя от най-висше ниво за години напред. Пак ми помогна късметът – попаднах в издателство „Народна култура”, където книгата вече беше планирана, но още нямаше преводач. И беше истинско щастие, че тогава там работеше Димитрина Кондева, която ми възложи пробен превод… и го хареса.
Работата по „Властелинът на пръстените” отне две години, а самата книга излезе във време разделно – първият том преди 10 ноември, вторият след тази сакрална дата. Затова и до днес първият том на първото издание се намира сравнително лесно, а вторият много по-трудно – кризата беше наложила далеч по малък тираж. Инфлацията пък беше стопила договорения хонорар до жълти стотинки и бе истинско щастие, че от издателството се съгласиха да го коригират.
С „новото време” дойде и промяна в кариерата ми. Станах преводач на свободна практика. Професия в много отношения приятна: не зависиш от никого, сам си определяш работното време; и същевременно крайно неприятна с факта, че няма как да излъжеш началника – това си самият ти.
Да се сравнява времето „преди” и „след” е безсмислена работа. Радвам се например, че успях да осъществя мечтата на живота си – да посетя Египет. Имам чудесни спомени от пирамидите, от Карнак и Луксор, но една от най-интересните случки бе запознанството с един арабски търговец от Хургада.
Строго ни бяха предупредили да не пием вода от крана. Спазвахме забраната – но откъде да знаем, че имало и една бутилирана вода, марка „Барака”. Пихме от нея и ни докара кански болки в стомаха. Аз се оправих сравнително бързо. Жена ми не. По някое време ми рече:
- Дай да се разтъпчем навън, дано да ми мине.
Излязохме но след пет минути тя спря и започна да се превива. Ненадейно от близкото магазинче за козметика изскочи арабин и попита:
- Зле ли ви е?
Ами да, то си е ясно.
Човекът ни въведе в магазина. Настани жена ми на едно миндерче и хукна да направи чай от мента и някакви други билки. Забеляза, че се колебая и рече:
- Господине, аз съм мюсюлманин. Религията ми забранява да търгувам с болни хора докато не им помогна.
И помогна, жив да е мюсюлманинът му с мюсюлманин. Чайове, инхалации, дъвкане на билки – след два часа жена ми беше като нова. През това време с търговията се занимаваше чиракът.
Е, признавам, после просто се чувствахме задължени да напазаруваме здравата. Но не съжалявам нито за цент от похарчените пари. Истинският арабски търговец е такова шоу, каквото с пари не можеш да купиш.
Спомням си го често. И се питам Шарли ли съм, не съм ли Шарли и какво имам да деля с тоя човек, комуто религията забранява да търгува с болни хора…

Аз и пирамидите

Това е един от хубавите спомени на „промяната”. Ето и един от тъжните.
Имах колега журналист. Няма да казвам къде, кога и как. Излишно е. Достатъчно е да кажа, че бяхме задружна редакция и няма мярка за количеството водка, която сме изпили колективно.
След време този колега влезе в политиката. Връзки ли имаше, що ли, но стигна до най-високо ниво. Радвахме му се. Колчем се виждахме, питахме се за един, за друг, и разбира се за него. А веднъж, по случай някакъв юбилей, разбрахме, че ще присъства. Уговорихме се да идем всички – хем да се видим, хем и него да поздравим за шеметната кариера.
Видяхме го. Влезе забързано с онова знаменито тодорживковско размахване на отпусната китка над главата: „Здравейте, здравейте!” И цялото му излъчване говореше: „До гуша ми е дошло да искат нещо от мен”.
Нищо не искахме. Но така и не успяхме да му го кажем. Отмина ни като малка гара и отиде да си върши големите работи. Не след дълго се сгромоляса…

About Lubo

Writer, translator etc.
This entry was posted in Uncategorized. Bookmark the permalink.

4 Responses to РАЗСАД ЗА МЕМОАР

  1. Нощен вълк says:

    Том Сойер през 2015г. Леко и с финес! А докъде сте с продължението “Сивият път. Част 2″? Благодаря, Ви предвартелно за отговора.

  2. Lubo says:

    Бавя се с продължението. Надявам се да стане до Нова година.
    Но поне му намерих за епиграф едно стихотворение на лорд Дънсейни:
    Lord Dunsany

    AT THE TIME OF THE FULL MOON

    It is dark tonight in moon-country
    On the far side of its girth,
    It is all dark in the valleys
    Where none seeth Earth.

    The sun with his day-long dawning
    Tomorrow in that land
    Will rise with a golden anger
    On the old rocks and the sand;

    But they never see, there, Earth’s splendor
    Lift like a silver hill
    Monstrously over the sea-beds
    That no waters fill,

    Gleaming with eerie beauty,
    Continents bright and the seas
    Lucid as palest sapphires
    Sold by the Cingalese;

    With the long shadows lying
    Black, in a land alight
    With a more luminous wonder
    Than ever comes to our night.

    They never see Earth float over,
    Whoever they be;
    And they know no hint of her purpose.
    Neither do we.

    Сега трудното ще е да го преведа.

    • Нощен вълк says:

      Без да звучи хиперболично, Вие сте единственият преводач в България, с необходимото ниво на капацитет, за да реализирате, който и да е било превод. С оглед на това, горното няма да Ви бъде затруднение.
      Благодаря Ви още веднъж за бързия отговор!

  3. Григор says:

    Какъв ти разсад – той вече цъфнал и скоро ще върже! Само дето не е пораснал още много, и това му е сериозен недостатък. Смях се на историята със сирената така, че съседите ми тропаха да спра по най-непочивно време!

Leave a Reply to Нощен вълк Cancel reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>