Преминаваме направо към креативно упражнение № 2. Причината ще ви обясня по-късно.
Задачата този път е да напишете десетина реда (или повече) в стил “поток на съзнанието”. Ако не знаете какво означава това, обяснявам: Взимате напосоки една произволна дума или фраза и записвате първото, което ви хрумва във връзка с нея. После първото, което ви хрумва във връзка с току-що написаното и така нататък.
Пример:
Мониторът ми е срещу прозореца и съм дръпнал завесата, за да не ме заслепява слънцето. Зле е да си заслепен от каквото и да е, било то светлина или например гняв. Не случайно древните са казвали: “Юпитере, ти се гневиш, значи не си прав”. А забелязахте ли, че от около месец Юпитер и Венера се сближават и са много ярки? Това става вечер, някъде около 19-20 часа. Много хубаво е описал софийските вечери Христо Смирненски. Но с “Червените ескадрони” определено се е увлякъл. Аз бих го перифразирал така:
А когато сетний камък
на обгърнатия в пламък
и разплуха древен замък
се отрони в пепелта,
вий слезнете от конете
и под тях се подслонете,
че не ще да е останал
друг подслон за вас в света.
……………………
Мисля, че схванахте идеята.
narvi workshop
Just another WordPress site
В неделя смениха времето, така че днес дойдох на работа час по-рано. Нещо биологичният ми часовник се е бъгнал, защото времето е преместено с час напред, а не назад. Всъщност как можем да преместим времето, та нали то е в нас и ние сме в него? Виж да се местят дупки може, чувал съм, че в казармата са го правили доста успешно. Обаче аз в казарма не съм бил, всичките ми впечатления са от хора, които разказват спомени от казармата. Нашето поколение пък си разказваме спомени от училище. Едно време какво училище имаше, не като сега. Сега децата на нищо не ги учат. Интересното е, че всяко следващо поколение мисли идващото за по-мързеливо и глупаво, а в това време светът върви напред.
Чудесно!
Точно това се искаше.
Вечер е, я преди лягането да направя преглед на блоговете. Опаа във втория си блог Любо е пуснал нова тема – „Креативно упражнение #2“. Физически упражнения отдавна май не съм правил, къде от мързел къде от бързане сутрин. То уж бързата кучка планина повдига, пък аз не знам колко килограма мога да вдигна сега.
Ама пък медиите съобщиха, че ето на. Б.Б вдигал от лежанка 145 кг.
Което ми напомни онзи виц, дето питали един шоп:
-Ти що копаш седнал бе?
-Ми пробвах легнал, ама не става.
Виж, вицове умея и обичам да разказвам, лошото е, че нови трудно се намират и трябва да облазвам целият Интернет. Ама пък и преди интернета имаше вицове, но някак по-различни бяха. А съвсем различните разказващите ги, често биваха премествани на разни други места. Но пък май това е тема за друг разговор 😉
Отварям пак тук и искам нещо да напиша. Гледам водното конче на монитора и си мисля за снимките от Гърция, които разглеждах преди малко. Искам да е топло и да кисна във водата – в океан, море, река, локва… Хубавите ябълки свинете ги ядът и не разбират от кладенчова вода, сигурно пият от локвата. Ама как да разбират като кладенците са дълбоки, не могат да стигнат до водата. И аз не мога да стигна, ама до другата голямата вода, до Аржентина и Ямайка, дето растафарите чакат летящите чинии на Хайле Селасие и вероятно слушат Аида като реге… и ние напушени чакаме някакви чинии и пак пълни… всички сме растафари.:)
Щом стане въпрос за писане се хващам за компютъра. Винагиписането на ръка е било мъчение за мене. Баща ми имаше пишеща машина, немска, много беше щастлив, че е успял да я вземе. Но не можеш да пишеш с машина на лекция в университета… А успявах да пиша, даже и колегите ми разчитаха. С много благословии. Сега сме благословени с компютри. Много мощни. Преди за смятане само щастливците можеха да се докопат до компютърно време. Който нямаше калкулатор ползваше сметачна линийка. Сега линийки не трябват. Има компютри, които се ползват за всичко друго, само не и за смятане. Преди всичко за губене на време. И за писане. Най-вече за писане на глупости, празни текстове, безсмислици и антинаучни текстове. Антинауката процъфтява благодарение на това огромно научно постижение – компютъра.
Мда, нямаше да е лошо, да го бях пооправил малко преди да го постна… Сега видях, че има грешки
Четвъртък е, преполови се седмицата. Хубава седмица, дойде пролетта. Пролет, пролет, ама още съм със зимното яке, а Витоша е в сняг като булка на припечина. Аз ако съм булка дали ще бъда в бяло? Белия цвят не ми харесва, предпочитам зелено, червено, синьо, жълто… На бюрото ми има синя ваза с жълти форзиции. Ако се натопят клончета форзиция, те ще цъфнат, дори навън да е студено. Видях вече цъфнали дръвчета и в главата ми всяка сутрин звучи Here comes the sun на Бийтълс. Бийтълс не са от моето време, но ги харесвам. Я кое време е станало, трябва да работя. Работата не е заек да избяга. Някои хора бягат за здраве, други спортуват. Дали скачането на въже е спорт? Мога да правя 50 подскока без да спра за почивка. Сега е момента да се резервира евтина почивка за лятото. Това лято искам да мина Ком – Емине.
Крушата е необичайно сочна и сладка, за април. Даже ми потича сок по брадичката. А в очите ми нищо не ще да тече – ни сълзи, ни… как се казваше онова, което овлажнява очните ябълки? Нали бяха „ябълки“, а не круши? Пак съм прекалил с писането днес, и ми се губят думи. Освен това не е април, не още. Бързам, времето лети… времето фугира. Каква е разликата между фуга в музиката и в психологията? Има ли фуга в психологията? А с какво да я запълним? Точно така, скачай си, скачай, асоциативна мисъл моя. Асоциациите са бяг по линията на най-малкото съпротивление, да? Може ли да се роди нещо смислено, като бягаме от съпротивлението? А като се борим с него, кат’ прасета с тиква? Хехехе, прасета… Сещам се за едни тъдява. Почнал съм да се усмихвам, пак усещам лицето си широко/несковано, всичко пак е наред…
Не знаех, че му казвали поток на съзнанието. Звучи ми познато обаче, целият «Одисей», дето не ми стигна инатът да го прочета след петдесета страница, май е точно това. Загубен съм, мама му стара, едва ли ако се пропия, ще пропиша като оня ирландец, най-много да премина само на малки букви като е. е. и без запетайки естествено какъв е тоя поток пък със запетайки… трябва да сме в крак с времето… най-много триточия тук-там… или са многоточия… все едно по-големи камъни дето водата ги заобикаля и заглажда… дядо пък си точеше ножовете с речен камък те ти булка парадокс… както ме е напекло слънцето се чувствам като чеширски котарак де да имаше някой да ме почеше по гърба между плешките… да спиш или да не спиш и да сънуваш монаси дето ловят пеперуди… или май обратното беше пеперудите пърхат с криле пък монасите жънат бури корави копелета са тва тибетците как ли го пият тоя чай с лой че и със сол сигурно от оная дето вибрира в положително розово и кара бгмамите да изпадат в предоргазмично състояние все едно шлемник байкалски и мурсалски чай барабар с бабини зъби трябва да ида да се разтъпча из планината хващат ме бесовици тука вече…
Обещала съм да ушия един панталон. Това, обещанията, са си вятър работа. Най-силния вятър, който ме е вял беше в Сливен, даже и в Каналето се бъзикаха с него – Зуека се вееше на телевизионната кула. Бъзиците се помнят дълго. Днес осъзнах, че вече не помня имената на всичките ми съученици от първи клас. После реших, че е по-важно всичките ми съученици да помнят моето, когато ме срещат, иначе е конфузно. Не върви пред мъжа си да наричаш друг мъж “слънчице” или “готин”, още повече “слънчице, аз съм, не ме ли помниш”. Най-добрите идеи ме спохождат, когато вървя. Без значение дали има слънце. Трябва да си купя телефон “за среднощни поети”, за да си ги събирам.
То хубаво поток на съзнанието, ама къде ще му избие края? Сигурно с преодоляването на писателските блокажи. А на мен за какво ми е? Да можеше вместо това да не ми хрумват нови и нови идеи. “Идеите – враг на човека”. Почти като “незнанието е сила” и “свободата е робство”. Май всеки парадокс в някой момент става норма. Бедни, бедни Оруел, ще те забравят ли навреме, преди да те оплюят и отрекат? Където истината е само стръв за враговете на статуквото, развитието се поема от надличностните дизруптивности. Технологични, социофеноменни, девелопментални… Глобалното затопляне и екологичните катастрофи – благо за човечеството? Не е странно, “няма икономически проблем, който да не може да бъде разрешен от една хубава криза”. На едни и същи принципи ли се подчиняват икономическото и общественото развитие? И екологичното – стагнираните екосистеми се дестагнират при екокризи. Да имах време да седна и да систематизирам тези принципи… А някой сигурно вече го е имал. Ужас. Познанието е това, което другите откриват, докато си мисля, че уча нещо. Както животът е това, което ни се случва, докато си правим планове за него. Джон Ленън – когнитивен психолог?… Ох, стига толкова. Горкият Любо…
Значи, някак успях много да закъснея с отговор-коментар тук. А, честно, нито тук, нито там е уместно да се закъснява по принцип. Този принцип вероятно е готин, както и повечето принципи между другото. А нищо не трябва да се случва между другото, ‘щото се оказва най-накрая, когато застанем пред оня известен Тунел от филмите, че все сме закъснявали. Тунелът имал някакво си медицинско обяснение, но май е влаков тунел. Влакът не е задължително да ни води нанякъде, но поне има релси. На нас ни липсват именно релси и затова сме като хаотично реещи се електрони. Хаотични и съвършено прекрасни. Прекрасност, твоето име е Човек.