Предупреждавам: заминавам за 10 дни на почивка в Гърция. Ще гледам и оттам да се включвам (да живее мрежата!).
Ето и новата задача.
Основен герой от “Архивът Пандора” е Дейвид Хюм – цигулар, ирландец, най-младият музикант от оркестъра на “Титаник”… и безсмъртен. Много години по-късно станал известен под името Елвис Пресли, преди да организира собственото си погребение и пак да изчезне в сянка.
След потъването на “Титаник” е изпаднал в кома в ледената вода. Прибран като труп, свестил се в трюма на “Карпатия”, сменил дрехите и документите си с тези на друг труп и сред хаоса успял да остане незабелязан до слизането в Ню Йорк.
В писателските семинари има една задължителна задача: описание на сън. Затова ви предлагам да изпробвате тази тема: днешният Хюм (под съвсем друго име, разбира се) сънува потъването на “Титаник”. Можете по желание да прибавите други подробности, например Градското казино в София (днес изложбена зала), където оркестърът на “Титаник” е свирил няколко седмици, точно преди да бъде поканен на кораба. Или примерно подробности от живота му като Елвис. Но потъването е основна тема.
Успех!

———————-

Уфффф! Пропуснах най-важното. Дотогава Хюм не знае, че е безсмъртен. Необикновената си способност е придобил именно в София, но не е забелязал нищо особено, освен може би, че дребните му рани и драскотини заздравяват необичайно бързо – ако на млади години човек изобщо обръща внимание на това.

Мълвата твърди, че Молиер имал един девиз: “Взимам си моето, където и да го намеря”. Звучи нахално, но е чистата истина. В днешно време всички идеи вече са пробвани по един или друг начин, нови се появяват безкрайно рядко и сюжетите на едно или друго произведение много често са повлияни от нещо видяно или прочетено. (Именно затова съм категорично против феодалния монополизъм на АКТА.)
Мога да посоча примери от собственото си писане: идеята за “Къртицата” бе породена от една рецензия за “Светът на не-А”; корените на “Червей под есенен вятър” са в един разказ на Лем за пилота Пиркс; за “Елесар” просто няма какво да говорим; книгите-игри не са мое изобретение, а в “Каджанга” взех много от френския фантастичен роман “Песента на астронавтите”.
Повтарям, почти всяка привидно нова идея най-често се оказва заимствана съзнателно или подсъзнателно. И не бива да се боите от това. Силата на едно произведение не е толкова в идеята, колкото в майсторството, с което ще я развиете, в новия поглед, в умението да създадете живи образи – в начина, по който ще я излъскате, за да засияе с цялото си богатство.
Та нима “Престъпление и наказание” не използва една безкрайно позната идея? Но майсторството на Достоевски превръща баналната идея в творба, заела място на върха на световната култура. Подобни примери могат да се посочат безброй.
Пишете и се вълнувайте само за едно: да постигнете най-доброто със суровия начален материал.
Но не такъв е проблемът, пред който се изправям днес. Проблемът ми е с вас – мои приятели, макар и задочни. Видях колко умело и разностранно можете да разработите една идея. И признавам, малко се стреснах. Имам ли право да използвам написаното от вас? Ако отговорът е “не”, става сложно. Защото миналото упражнение покри повечето възможни пътища за развитие на идеята и би трябвало да търся нови. Това със сигурност ще ме затрудни. В такъв случай бих предпочел да зарежем “Архивът Пандора” и да ви предложа някой друг от многото сюжети, които едва ли някога ще напиша.
А ако отговорът е “да”, то мога да ви обещая само едно – ако книгата излезе, ще изкажа в нея благодарност на всеки от вас.
Е, да продължаваме ли, или да сменим темата?

Признавам, активността ви ме изненада. Не очаквах толкова сериозна и майсторска намеса в темата. От написаното дотук спокойно може да се сглоби уводът на историята.
Но по принцип бързото писане винаги оставя място за допълнително излъскване. Бих искал отново да прочетете различните варианти и да откриете местата за усъвършенстване.
Например характерът на Нанси. Според всички свидетелства тя е типична “кучка”, пред която треперели политиците и персоналът на Белия дом. Намесвала се е много активно в политиката. И същевременно дълбоко е обичала Роналд. И двамата твърдят, че не помнят някога да са се скарвали сериозно, макар че са имали спречквания.
Но ми се струва, че в този образ на Нанси е пропусната една черта – освен страшилище за подчинените, тя би трябвало да владее и умението да ги насърчава, да печели тяхната привързаност.
Една такава Нанси със сигурност би си помислила, че ще изхвърли Долорес като парцал, ако се е пошегувала. И в същото време би намерила някоя добра дума за момичето и човека от охраната.
Това е само един пример за местата, където може да се задълбае.

Да започваме в камерен състав.
И тъй, пролог на “Архивът Пандора”.
Дата: 1 юли 2004 година. Няколко дни преди смъртта на Роналд Рейган.
Място: домът на семейство Рейган в Бел Еър, Лос Анджелис.
Привечер.
Нанси Рейган мрачно си пие коктейла на верандата. Горе в спалнята на втория етаж бавно умира човекът, когото цял живот е обичала повече от себе си. Един велик мъж, превърнат от болестта на Алцхаймер в безмозъчно растение.
Човекът от тайните служби е излязъл на моравата да подиша чист въздух, но по навик се озърта наоколо.
Внезапно на верандата дотичва болногледачката (аз бих я направил латиноамериканка). Пребледняла е.
– Госпожо, той говори!
Нанси изпуска коктейла и се изправя с омекнали крака.
– Какво каза?
– Иска телефон.
Потресена, Нанси се втурва нагоре. Нахълтва в спалнята и го вижда да седи в леглото – измършавял като скелет, но със смислен поглед в очите.
– Рони! Какво става? С кого искаш да говориш?
– С Елвис.
Ударът е жесток.
– Дай му телефон, Долорес – казва Нанси и излиза от стаята, за да не се разплаче.
По някое време Долорес излиза на верандата.
– Знаете ли, госпожо, той сякаш наистина говореше с Елвис…
Късно вечерта Нанси влиза в спалнята на Роналд и го заварва буден.
– Ела, Нанси – казва той. – Седни до мен. Знам, много те измъчих, но всичко ще се оправи. Повярвай ми, предстоят ни още много щастливи години. Само трябва да вярваш в мен. На всяка цена… Помниш ли “Казабланка”? Тя ще ни спаси. Ех, не трябваше да ме заменят с онова тъпо джудже Богарт. Аз щях да го кажа сто пъти по-добре от него: “Върни се в България”. Нали, Нанси? А сега прегърни ме… Много съм уморен, Нанси… Но “Казабланка” ще ни спаси…

Добре.
Виждам, че интересът понамаля, но вината за това е преди всичко моя. Надявам се отново да привлечем съмишленици, когато подхванем работата сериозно.
И тъй, идеята е да подхванем съвместно една тема. Лично аз бих предложил темата, която се каня да разработя и превърна в роман – както казах вече, разглеждана в другия ми блог под заглавие “Брейнсторм предизвикателство”.
Проблемът е следният: тъй като смятам сериозно да напиша на тази тема роман със заглавие “Архивът Пандора”, то бих ли могъл да използвам и резултатите от тукашните упражнения? Разбира се, всеки би имал право да заяви: участвам в упражненията, но не желая написаното от мен да бъде използвано другаде. Или напротив, да каже: охотно предоставям написаното за широка употреба.
А ако подобен вариант не ви устройва, готов съм с удоволствие да приема предложена от някого от вас тема и най-усърдно да помагам за нейното реализиране.
Е?
Да започваме ли с “Архивът Пандора”?

Вчера се завърнах от Таласъмията. Три дни великолепно общуване с фенове на фантастиката и фентъзито сред хладната сянка на млада дъбова гора. Може ли да има нещо по-хубаво от това?
По една или друга причина не успях да изравня рекорда си от миналата Таласъмия, когато написах две приказки, поемата “Гъбиада” и началото на “Международна конференция”. Но и не се връщам с празни ръце. Хрумна ми идеята за едно малко разказче, което озаглавих “Ямата” и което ще довърша в най-близко време. Когато го пусна в блога си и го прочетете, със сигурност ще се съгласите, че е от ония, за които най-важна е именно идеята.
Точно за това искам да си поговорим сега. Идеята нямаше да ми хрумне, ако не беше общуването с приятели.
Според мен няма по-мощен творчески стимул от беседата с близък по дух приятел. В хода на разговора се раждат куп идеи – много от тях неточни или неподходящи, но някои са блестящи и оригинални. Вярвам, че така се е родило гениалното творчество на братя Стругацки.
Лично аз съм срещал в живота си двама души, надарени с рядката способност да вдъхновяват – Наско Славов и Григор Гачев. За Григор е достатъчно да кажа, че имаше решаващ принос за една от най-харесваните книги-игри – “Гримоар”, както и за включениата в нея новела “Бонанза”.
Мисля си, че един от начините за действие на този уъркшоп може да бъде именно съвместната работа над една идея. Опитах нещо подобно в другия си блог с темата “Брейнсторм-предизвикателство”. Ако не сте я чели, погледнете я (в архива от декември 2011) и ще видите как множеството различни гледни точки пораждат и различни пътища за развитие на една идея.
Затова искам да ви попитам: смятате ли, че би било добре да изпробваме този метод за творчески упражнения?

Някога дядо Славейков е написал:
Като няма в труд поету награда,
чезне песен, фантазия отпада.
На всеки пишещ се е случвало да изпадне в униние и да се запита: “Защо го правя, по дяволите? Има ли смисъл?”
Има.
Пишем преди всичко за себе си. Пишем, защото не можем да не пишем. В това ни е първата и най-главна награда. Така пиша например “Елесар”, който едва ли някога ще бъде издаден – всъщност на практика писането му е престъпление, за което, според най-новите тенденции в стил АСТА, искат да дават до шест години затвор.
Пишем за своите близки и приятели, с които споделяме идеите, споделяме написаното, радваме се на техните реакции и приемаме техните похвали, а понякога (крайно неохотно) и критиките им.
Пишем за бъдещите читатели. Да, в момента обстановката не е твърде благоприятна, шансовете за публикация на български автор са малко, а за издръжка от писане – направо нулеви.
И все пак пишем. Защото има някакъв шанс словото ни да стигне до читателя.
Отделно за младите автори – те трябва да пишат много и упорито. Също като в спорта, опитът се придобива чрез безкрайни тренировки. Затова трябва да пишат, докато натрупат купчина ръкописи, висока поне половин метър (нямам представа на колко килобайта се равнява това). Повечето от написаното гарантирано ще е боклук. Но не бива и да си го помисляте! Длъжни сте непременно да вярвате, че пишете най-хубавото, което някога е сътворявано. Помислите ли другояче – загубени сте. След време сами ще оцените, че написаното е слабичко. Тогава ще сте на по-високо ниво. Но дотогава – за Бога, братя, вярвайте в себе си.
А истинската награда ще дойде рано или късно. Аз съм получавал много награди. Но най-трогателната получих преди три дни. На Толкин феста в Асеновград един младеж ми направи подарък и каза: “Вие променихте живота ми”.
Какво да кажа… Признателен съм му не по-малко, отколкото той на мен. Подаръкът беше ценен, но стойността му е нищожна в сравнение с думите, които го придружиха.
Ето, това желая на всички ви.

Ако сте от онези щастливци, които могат да пишат независимо от времето и мястото, недейте да четете това. Нямам на какво да ви науча и мога само да ви завиждам. Но ако сте като повечето пишещи братя, времето и мястото на писане имат огромно значение.
Необходимо ви е собствено място за писане. Най-добре собствена стая, разбира се, където няма да ви безпокоят и можете спокойно да останете насаме с мислите си. Ако ли не – поне кътче с бюро в някой ъгъл. Лично аз имам точно това, тъй като в апартамент от хол, спалня и кухня не мога да мечтая за отделен кабинет.
Бюрото определено е важно. Когато ми подариха една твърде грамадна мебел – 80х150 – първоначално изревах, че няма къде да го сложа. Но му намерих идеалното място до прозореца и сега съм доволен, че имам къде да наместя в творчески безпорядък компютъра, принтера, речниците, книгите и изобщо каквото си искам.
Впрочем мястото е относителна категория. Хемингуей например е обичал да пише в парижките кафенета. Истината е, че при определена нагласа човек може да бъде сам дори сред тълпите. И да пише. Изпробвах това например миналата година на Таласъмията – сложих си маса до входа на станцията, наместих отгоре вехтия лаптоп и писах твърде успешно, разменяйки по някоя приказка с минаващите.
А номера на Хемингуей съм пробвал в по-млади години. Пишех в кафенето на хотел “България”. И под секрет ще споделя, че дори ако писането не потръгне (а обикновено вървеше), това е идеален начин за привличане на млади момичета. Ужасно са любопитни като видят някой да пише в бележника. Не могат да устоят да не попитат. А като тръгне разговорът…
За времето. Най-добре е ако имате постоянството и дисциплината да си създадете стабилен график на писане. Дори да не ви върви точно по това време, все можете да се насилите поне за няколко реда. А както е казал народът, капка по капка вир става. Важно е близките ви да знаят, че това време е свещено и през него творите. За жалост не винаги е така и често влиза в действие принципът: Щом не ходиш на работа, значи можеш да свършиш еди какво си… и другото… и третото…
Но разбира се вдъхновението не се поддава на график. Ценната мисъл, дума или фраза може да ви хрумне по всяко време. Затова записвайте. Записвайте! Човешката памет е несигурна и ако не запишете нещо, после ще се тюхкате: Имах страхотна идея, а сега нещо не си я припомням, или поне не ми звучи толкова свежо, както в началото.
С тия няколко реда исках само да повдигна темата за обсъждане. Сигурен съм, че имате какво да добавите.
Имате думата.

Двете предишни упражнения имаха скрита цел.
Ако сте участвали в тях, опитайте се да сравните написаното. При свободно писане без твърдо поставена цел често се случва съзнанието да тръгне натам, накъдето го влече най-много.
Винаги е добре един автор да знае любимите си идеи и теми. Кога за да ги използва, кога за да не се увлича прекалено по тях.
За себе си например съм установил, че имам две основни любими теми – лабиринта и тоталитаризма. Вие знаете ли своите?

Преминаваме направо към креативно упражнение № 2. Причината ще ви обясня по-късно.
Задачата този път е да напишете десетина реда (или повече) в стил “поток на съзнанието”. Ако не знаете какво означава това, обяснявам: Взимате напосоки една произволна дума или фраза и записвате първото, което ви хрумва във връзка с нея. После първото, което ви хрумва във връзка с току-що написаното и така нататък.
Пример:
Мониторът ми е срещу прозореца и съм дръпнал завесата, за да не ме заслепява слънцето. Зле е да си заслепен от каквото и да е, било то светлина или например гняв. Не случайно древните са казвали: “Юпитере, ти се гневиш, значи не си прав”. А забелязахте ли, че от около месец Юпитер и Венера се сближават и са много ярки? Това става вечер, някъде около 19-20 часа. Много хубаво е описал софийските вечери Христо Смирненски. Но с “Червените ескадрони” определено се е увлякъл. Аз бих го перифразирал така:
А когато сетний камък
на обгърнатия в пламък
и разплуха древен замък
се отрони в пепелта,
вий слезнете от конете
и под тях се подслонете,
че не ще да е останал
друг подслон за вас в света.
……………………
Мисля, че схванахте идеята.