СЪНЯТ

Предупреждавам: заминавам за 10 дни на почивка в Гърция. Ще гледам и оттам да се включвам (да живее мрежата!).
Ето и новата задача.
Основен герой от “Архивът Пандора” е Дейвид Хюм – цигулар, ирландец, най-младият музикант от оркестъра на “Титаник”… и безсмъртен. Много години по-късно станал известен под името Елвис Пресли, преди да организира собственото си погребение и пак да изчезне в сянка.
След потъването на “Титаник” е изпаднал в кома в ледената вода. Прибран като труп, свестил се в трюма на “Карпатия”, сменил дрехите и документите си с тези на друг труп и сред хаоса успял да остане незабелязан до слизането в Ню Йорк.
В писателските семинари има една задължителна задача: описание на сън. Затова ви предлагам да изпробвате тази тема: днешният Хюм (под съвсем друго име, разбира се) сънува потъването на “Титаник”. Можете по желание да прибавите други подробности, например Градското казино в София (днес изложбена зала), където оркестърът на “Титаник” е свирил няколко седмици, точно преди да бъде поканен на кораба. Или примерно подробности от живота му като Елвис. Но потъването е основна тема.
Успех!

———————-

Уфффф! Пропуснах най-важното. Дотогава Хюм не знае, че е безсмъртен. Необикновената си способност е придобил именно в София, но не е забелязал нищо особено, освен може би, че дребните му рани и драскотини заздравяват необичайно бързо – ако на млади години човек изобщо обръща внимание на това.

3 thoughts on “СЪНЯТ

  1. Сложи ръка върху корпуса. Беше топъл. Виждаше Леко розово-оранжево сияние около мястото където щеше да бъде разкъсан корпуса. Въздъхна. Обърна се и започна да се разбрида в тънка нишка дим, която се понесе стремглаво през палубите, стълбите и коридорите на кораба. Завихраше около пасажерите и екипажа. Понякога направо минаваше през тях. Отби се в кухнята където се утаи върху апетитно изглеждащо парче сладкиш. Чу се едно слабо “пуф”, сладкиша изчезна, а дима отново се понесе към палубата. Там дима срещна човек висок, по-скоро слаб отколкото рошав. В строг костюм и ведра усмивка. С цигулка и лък в рецете. Застинал сякаш в нерешитилност дали да прибере цигулката и да се полюбува на океана или да я опре в рамото си и да му посвири. Димът се вля в човека и цялата картина се оживи и задвижи. Човека клекна да прибере цигулката, хората около него затрополиха по палубата с токовете си, звън на чаши със шампанско и детски смях разсеяха тишината. Присъствието от дима остана да си виси в нищото известно време. Понечи да се почеше по носа и осъзна, че няма тяло, а и димът си беше отишъл. Размисли и се наметна с една роба с качулка и я изпълни със сива мъгла, след което се понесе към останалите. Те го чакаха. Лилава роба с пайети и другия – невзрачна черна роба от която съвсем не на място се показваше изящна човешка ръка, която стискаше вехта цигулка.
    - Е? – попита Сивия.
    - Покер. – отвърна Лилавия, а Цигуларя само кимна отсечено.
    - Хубаво. – рече Сивия и материализира една тежка дъбова маса направо върху палубата. Хората наоколо без да знаят защо започнаха да заобикалят мястото.
    Тъкмо се бяха задълбочили в играта, когато кораба се разтресе жестоко. Започнаха писъци и хора и предмети се разлетяха наоколо.
    - О, о нека аз се погрижа. – заподскача Лилавия и изведнъж всички звуци утихнаха и гръмна:
    - … a little more action please …
    Сивия създаде една вежда и я повдигна. Лилавия сведе качулка и прибра широките крачоли, които бяха започнали да се появяват под робата му. Все пак запази пайетите.
    Сивия кимна на Цигуларя, който разбра какво се иска от него и зазвуча одата на радостта.
    Играта продължи.
    - Качвам с един милион – каза Сивия и на масата се появи отворено куфарче с пачки от стодоларови банкноти.
    - Плащам – добави Рокендрола и във въздуха възникна кафява камила отрупана с товари злато. Мястото беше няколко метра встрани от палубата така, че бедното животно имаше време само да измучи жаловито преди да цопне във водата.
    - Плащам – бързо додаде Цигуларя със странен блясък в мъглата под качулката и тупна на масата малък правоъгълен чип, на който пишеше Door 27.0 .
    Сивия и Рокендрола се спогледаха и свиха рамене.
    Сивия свали каре попове и асо пика. Тъкмо протягаше ръце да събере залозите когато Рокендрола свали четири поп пика и едно асо пика. Сивия застина, в мъглата му се оформиха две рунтави вежди, които се сключиха на едно гигантско V. Изтрещя гръмотевица. По качулката на Лилавата роба избиха пайети. Изведнъж вниманието и на двамата беше привлечено от розовото сияние под качулката на Цигуларя.
    - Сваляй! – нареди Сивия подозрително.
    Цигуларя откри картите си. Четири от тях изобразяваха прегръщащи се брадати мъже и в ъглите вместо K стоеше К&K, а цветът естествено беше купа. Петата карта беше като от таро и изобразяваше две мраморни колони обвити във венци и цветя с пърхащи бели гълъби наоколо. Сивия и Пурпурния зяпнаха. Розовото сияние премина в пурпурно и Цигуларя додаде с тъничък глас.
    - Мир?
    Всички застинаха за момент и точно този момент избра една цигулка да се вреже и взриви в тила на Рокендрола просвайки го върху масата. Тънка струйка белезникав дим се разля от лилавата му качулка върху масата.
    От мъглата неусетно обвила цялата маса се появи човек по-скоро слаб отколкото рошав стискащ вече само лък от цигулка в ръка. Огледа се и изрита ядно Рокендрола в робата където би трябвало да му е задника.
    - “A little more action” , а?
    Лилавия събра дима си от масата и побърза да се свие между Сивия и Цигуларя.
    Човекът духна и мъглата около масата се разсея откривайки странна гледка. От ляво на кораба беше ден и малък остров игриво подскачаше до кораба, а върху него група млади таитянки танцуваха около кокосова палма. От дясно на кораба беше нощ и една бариера от хоризонт до хоризонт препречваше пътя на голям айсберг. Върху него имаше широка десет на сто метра табела с надпис “Превоз за собствена сметка” и беше налазен от десетки митнически агенти. Айбергът се дърпаше и скимтеше:
    - Превозвам само вода! Наистина… Пуснете ме, моля ви!
    Хората пищяха и излитаха от палубата под неестествени ъгли все едно кораба беше наклонен.
    Човека се обърна към четвъртата черна, изгладена и изтупана роба със значка на ревера изобразяваща кръстосани коса и чук. Тази роба си седеше кротко в ъгъла играйки ролята на банка събирайки залози и души незабележимо за останалите.
    - Защо хората умират след като още не сме се блъснали? – попита човека.
    Банката вдигна роба и я размаха все едно показваше часовник.
    - Дошло им е времето.
    - А кораба как потъва щом … ?- и кимна към митническата проверка.
    Черния сви рамене.
    - И на него му е дошло времето.
    Човека поклати глава и се обърна към тримата.
    - Защо все аз трябва да върша работа докато вие цъкате карти? Ей на и той е цигулар и посочи дрипавата роба с цигулката. Последния размаха ръце пред себе си и отстъпи.
    - Ааааз … аааз съм пазителя на всичко от преди … не е моя работа след …
    - Пазител на баба ми. Дръжки. А ти? – и посочи Лилавия.
    - Аз – изписука Рокендрола и по качулката му избиха още пайети.- аз съм най-малкия и изобщо не разбирам от потъващи железа и студена вода.
    Със Сивия само размениха измерващи погледи. Което от страни изглеждаше като човек, който гледа строго размятана от вятъра сива кърпа на простор.
    Човекът отпусна рамене и въздъхна. Вдигна глава сякаш в небето щеше да разчете отговора на универсалния въпрос “Защо все на мен?”. Чайка прелетя ниско над него и изкряка.
    - Чайка!?! – каза човека невярващо и примигна.
    - Стига!
    Човека вдигна ръка и лявата половина на небосвода потъна в мрака на нощта. Острова с таитянките се стопи и изчезна. Бариерата се вдигна. Митническата проверка приключи и айсбергът бързо доплува до кораба блъсна се в него и го разпори точно където трябваше, после отмина. Корабът изстена и започна кротко да потъва. Когато палубата се наклони достатъчно човека се затича по нея и скочи.
    - Карамбаааааа – викът премина в сърцераздирателен писък.
    Трите роби започнаха да се разплитат по краищата и пуснаха тънки фъндъци дим, които догониха човека. Почти се бяха разплели до средата когато Лилавия каза:
    - Е? Май ще имаме нов играч.
    - Да. Двама всъщност. – добави Цигуларят.
    Сивия погледна на изток. Там където започваше всичко. Мигове преди да се разплете напълно кимна с качулка и каза тихо.
    - Може би трима. Този път може би трима.

    Студ. Мрак. Опитва се да вдиша и се задавя. Опитва се да мята ръце и крака обаче студът му ги взима и паниката го покрива. Тъмни талази го връхлитат. И тъкмо когато почти всичко е мрак, когато почти всичко е край. Открива в себе си … топчица. Малка топка от светлина и топлина свързана с тялото му. Кога и как е станало още не знае. Знае обаче, че в момента може да се прибере в нея. На спокойствие. Тялото се дави и изстива. За околните изглежда като труп или човек в дълбока кома, а всъщност той е в топчицата от червено и златно, оранжево и розово, топла и сигурна, по някакъв начин безвъзвратно свързваща него с това тяло завинаги.

  2. Здравейте всички, ето го и моя сън :) Приятна почивка на гн. Николов, и на който е във ваканция :)
    David gets out from the back door. The local distillate, “rakia” or whatever they were calling it, is severely disagreeing with him. But he is determined to settle their differences in private. He looks at the bottle in his hand, he lifts the bottle. Supporting himself on the wall, he continues being miserable. He finds so much depressing those little gigs, in little countries, in front of too few people. He is made for bigger things – big scenes, big audiences. May be he should try singing, he thinks helped by generous amounts of rakia.
    He sees someone approaching him. He tries to focus, than he tries to get back in, but could not find the door handle. He dislikes homeless people, too smelly, too dirty and having no appreciation for good music. At least he can pretend he does not understand the language.
    -Good evening to you, young mister. – says the old guy in passable English, though somewhat muffled due to huge mess of a beard.
    David is shaken a little, but alcohol makes all kinds of strange and normal things pass around less noticed.
    -Get away, I have no money to spare for you.
    -A-ha-ha-ha, I have my old gold, young mister.
    The man takes out of the typical dirty overcoat that all homeless around the world seem to wear, a tiny bottle. He pops the cork. The aroma coming from the flask initially is the one of early spring mornings. It is followed close by the smell of backing from the kitchen of his mother. Last it hits him, the scent so similar to the hair of his first girl, when she used to put her head on his shoulder. He cannot resist.
    -Can I try that?
    The guy smiles. David does not like the smile on his face, it is the smile of someone seeing the joke which you are missing.
    -And do I have some of my drink to spare for you?
    The old man looks at him, tilting his head a bit. For a moment David feels like a particularly long worm observed by a curious bird. Must be the alcohol, he thinks, I should not drink stuff whose name I cannot pronounce.
    He takes the bottle from the stretched hand, which, if he is not drunk, he would have noticed, is clean and well cured.
    -How is this called?
    -Do not you bother about this, young mister, you would not be able to pronounce it anyway.
    David hesitates with a bottle in hand.
    -I should not…
    -It is called jiva voda by the people of those parts. At least by some people. Not many drink it.
    -Why? – says David after removing the bottle from his lips – The taste is wonderful. It tastes of… it reminds me of …
    It indeed tastes wonderful, but he is not quite able to describe it.
    -It tastes exactly like water, because that is what it is. That is how the water tastes when one has been thirsty for a long time, in fact when one has been dying from thirst. – the voice of the old man has lost all its accent and acquired instead this cold harshness typical of a boarding school teacher. – It provides one with time, David Hume, not any old time; by no means the wanted time; not even the necessary time. What it gives is unlimited amounts of time and many people would not chose to have it even when dying thirsty. Unlimited time can be worse than death. It is definitely worse than a small room full of blank faces uninterested in your playing the violin.
    David is getting angry, why do those weird local characters stick to him always?! The fortuneteller in Hungary, the peddler of charms in Greece, now this chap, that probably is selling some bottled panacea and is accompanying it with a lecture. He even feels some sympathy for them, you had to give a show to the audience, but he is no audience. He is about to send the old man away rudely, but before doing that he lifts the bottle for last time.
    -One for the road, as they say in your country, but may be you should not have.
    It gets him, that last sip of the whatever voda is choking him, he feel sinking to the ground except there is no ground, and he keeps sinking. The voice of the old man is reaching him somewhat distant and quite mocking:
    -You are indeed drowning Mr Hume. And I can assure you there is not enough water around here for this task to be accomplished. Now that you drank all my bottle, there is hardly any water at all in the vicinity. Because you are not drowning here Mr Hume, and you are not drowning now.
    The last words he hears are:
    -When one has unlimited time, Mr Hume, one can reflect for all of it on what one is made off. And most of all, one runs out of the ultimate excuse for not changing that what he or she is made off. So I hope you see why most people will consider it a bad deal to get drunk on jiva voda.
    Than he drowns. Right after it, he wakes up from the noise.
    Someone is banging on the door of the cabin.
    -David, for heavens sake, do not tell me you are still in bed.
    -Sorry, Marv, I slept heavily. What time is it?
    -You have been drinking in the afternoon?! Get dressed and come.
    Marvin must be furious, he thinks while dressing up. He has not been drinking, he just felt hot and worried, when down to the cubicle for a nap. Cannot have been that long, but judging by the banging and Marvin’s voice it has been. Marvin is big on punctuality. They are supposed to play on the deck before dinner time, while some cocktails are served. It is at least more refined audience than the hotel restaurants and casinos.
    The natural light is retreating, but they have put lanterns around the stage and the dance floor. It seems to him there is not enough light though, everything is fuzzy and has a hint of green. He does not see the score well, the notes are smugged. He takes the violin, it feels light as though it is about to float from his arms.
    -Marvin, give me another score, this is all wet.
    Marvin looks at him than at the score, than back at him, and shakes his head.
    -Kid, you do not look well, get back to the cabin, sorry for yelling at you earlier. You are all swollen and your color is wrong. Go lie down, sleep some more, may be you need it. And I need you for the dinner program, now is easier to cover up for a violin.
    David goes away from the cocktail party slowly, this would give him a couple of moments more on deck. He stops at the railing and looks at sea, there is so much humdrum around, the ship is crowded like hell, a quiet moment in his own company is rare.
    -It is a wonderful evening, young man.
    A gentlemen of a certain age is standing next to him looking at sea. He is smiling through a well trimmed beard with a smile that is quite sad.
    -Indeed sir, it is.
    -Not for long, I am afraid. Just for a little more. Objectively speaking. Have you noticed, young man, how a moment of peaceful observation of something or someone else rather than yourself can stretch for a very long, while not being long at all? No, you hardly could have, you are after all, a young man.
    He turns around and goes away.
    -No matter, you will notice, you have time.
    This voice reaching him from a distance, mocking, he has heard this voice before.
    -Hey, you, wait, hey…
    David runs or at least tries to. It is too slippery and the fall over the railing is long. He looks at the sky while falling face upwards. He does not notice when he has hit the water, just that the sky has become suddenly much more green. The moment stretches forever.
    Someone hits his face, not gently.
    -David, we need to get to the life boats. You have no time be in shock.
    -I was not in shock, I was day dreaming.
    -Well, it is night time, and this girl is sinking fast.
    He realizes there are people around him screaming and running, pushing him. He runs too, pushing other people, screaming a little on the inside. He loses Marvin from sight. He gets to one of the boats, and next to it, calmly standing and waiting his turn is the old man, with his mocking voice and his mocking smile.
    -Why? Why are you following me? Why are you laughing at me? David goes straight to him, with the intent to grab and shake him but people are passing between them and he is unable to do so.
    -Because, Mr Hume, strictly speaking I played a little joke with you, so I hang around now to laugh at the aftermaths.
    This old man becomes all of a sudden for David more scary than the realization of the sinking ship with all the consequences.
    -What if I tell you, that you will not die tonight, Mr David Hume? And if I convince you that there is no need for you to climb that boat, will you give your place to some unknown person? Will it be someone old or someone young, someone little or someone important, or will it be only to your friend Marvin?
    The mocking face is becoming smaller in the crowd separating them but the voice still reaches him from the distance, asking, demanding to be answered.
    -What are you made of Mr Hume? Is it something forever unchangeable?
    He is sinking, deeper and deeper into sleep. Lilian will come to kick him out of bed soon. The kids need to be brought to school, he has to walk the dog, there is so much to be done even if it is Saturday, why is she not coming yet?

  3. само 2 коментара?
    добре утре или други ден ще се пробвам и аз….

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>