Шадоублек изрази желание да дадем тук съвети за писане на добро начало на разкази. Темата наистина е добра за обсъждане в началото на уъркшопа. Но аз бих я стеснил още повече – до първото изречение. То е изключително важно за навлизане в темата – както в смислово отношение, така и за ритъма на повествованието.
Имате думата. Посочете свои и чужди първи изречения, които ви се струват особено удачни. Обяснете защо.
Като свой пример бих дал първото изречение на “Съдът на поколенията”: “Зад прозорците на редакцията валеше дъжд, бавен и сив – друг не бяхме виждали от много време насам”. Старал съм се да постигна и ритъм, и пряко насочване към екологичната тема на романа.
Разбира се, не ви ограничавам. Можете да говорите и по-общо за началото на произведението, както и за начина, по който то въвежда в темата. Всеки автор си има подход към това. Един Виктор Юго например може да напише цяла повест, за да я превърне в увод на свой роман.
И тъй, чакам вашите мнения.
narvi workshop
Just another WordPress site
Любимо първо изречение ми е от “Невромантик” на Уилиам Гибсън. В мой превод:
“Небето над пристанището имаше цвета на телевизионен екран след края на програмата.”
Свои неща често стартирам с диалог. Не зная как е с повечето хора, но при мен това придърпва вниманието по-добре. 🙂
Пример за добро начало… ами може би „Когато се свести, Втори стражник Халок Ставърн откри, че очите му са залепнали.”(от разказа „Чудесен ден във Валдемар”).
А за не чак толкова добро начало ето ви два примера. Единия е от първия ми (не особено успешен) опит за писане на фентъзи разказ:
„Селан обърса потта от челото си и въздъхна. Трети ден пътуваха през пясъците, под палещите лъчи на безмилостното слънце. …”
Останалото няма да го цитирам, само ще кажа, че в началните два абзаца бях сложил твърде много подробности: някои можеха да бъдат споменати по-късно, други можеха да бъдат представено по по-добър начин, а трети бяха направо излишни. Накратко началото на разказа си беше един малък infodump, което почти винаги е лоша идея.
Вторият:
„Сарас гледаше навън през прозореца на библиотеката и се чудеше кога щеше да дойде следващата атака. Беше минала почти цяла седмица от последната, а подобни продължителни затишия бяха много редки през последните два века, и винаги досега след тях бе идвала буря.”
Тук проблема (поне според мен) е второто изречение. Може да създаде впечатлението, че Сарас е живял два века, а и не става съвсем ясно дали „буря” се използва в буквалния смисъл, или в преносния.
За момента все ми е по-лесно да определя какво не е наред с даден текст, който съм написал, отколкото да оправя същите тези проблеми. Но все отнякъде трябва да се почне. 🙂
Сещам се за още едно начало, което си харесвам – от разказа “До края на зимната нощ”:
“То ме зовеше от мрака на зимната нощ и аз не можех да не отида.
Не можех.”
Впрочем това е единственият разказ, който съм написал по конкретна музика. Но за музиката ще говорим друг път.
Понеже стана дума за музика, а аз примирам за мелодични текстове, три от любимите ми начала са:
„Еднорогата живееше в люлякова гора, сам-сама. Бе много стара, макар да не го знаеше, и цветът ѝ се бе променил от безгрижното бяло на морската пяна в бялото на снега, който се сипе в лунните нощи. Ала очите ѝ още светеха ясно и неуморно и още се движеше като сянка върху вълните.“
„Караибрахим изкачи превала и спря коня. Пред краката му се простираше долината.“
„Имало едно време едно клане в Каел…“
Опитвам се да си припомня начала, които са ме сграбчили с образност или изненада. Да видим…
Ето ви и едно натежаващо начало – от “Селцето” на Кир Буличов:
“В къщата беше влажно, около светилника кръжеше рояк мушици, отдавна трябваше да го изгасят, но естествено майка му е забравила, навън е сумрачно и вали. Олег се излежаваше на койката – преди малко се беше събудил. Тая нощ бе пазил селото, пъдеше чакалите, а те на глутница напираха към бараката, едва не го разкъсаха.”
Авторът се опитва стремително да влезе в темата. И успява, но пресища читателя с информация.
Лично аз предпочитам да започна с нещо динамично и кратко; нещо, което хвърля читателя право в центъра на събитията или най-малкото го въвежда директно в обстановката. Стремя се да запазя тази динамика при започването на всяка глава, ако е удачно. Два малки примера от моята книга:
“Студеният дъх на вятъра галеше лицето ми с мъртвешка милувка, докато бягах през древната гора с всички сили.” – началото на самата книга
“Първото ми впечатление за това място бе… необикновено.” – началото на част 2
Като цяло този подход си зависи от писателя и стила, който той иска да вложи в произведението. Но генерално мисля, че е добър подход да не се влага прекалено много информация и да не се конструират прекалено сложни изречения, за да може читателят да навлезе леко и плавно в историята.
От отговорите забелязвам, че много харесват принципа на хайкуто, който предполага нещо свързано със сезона в първия стих. Може би така и писателя и читателят настройват термостата на атмосферата. Но и за мушиците е добро – микроклимат.
Първото изречение на романа, който в момента се опитвам да пиша:
“Историите на пътниците в маршрутката се усукваха около Тома, подобно на пълзящи фиданки на екзотично цвете.”
Не съм прогресирал много по-далеч.
Нещо, което всички знаете (особено г-н Николов): “When Mr. Bilbo Baggins of Bag End announced that he would shortly be celebrating his eleventy-first birthday with a party of special magnificence, there was much talk and excitement in Hobbiton.”.
Аз самият мисля върху всяко първо изречение. Мисля, че има няколко етапа на изграждането на първото изречение, независимо от структурата и посланието му (имам рпедвид само експресията му):
1 – ударно изречение, което да хване читателя от самото начало; може да се заложи на шокиращ подбор на думи – несъвместимост на понятия, вулгаризъм, алогичност и др.;
2 – след горния етап идва този на опит да се избяга от напразното оригиналничене; това обаче не бива да връща автора в началото – в страната на банализмите и патетичните отпочвания, напротив. Това е шанс да се потърси силно първо изречение, което да звучи дори мантрически. В опита да се избяга от помпозния изказ мнозина избират нещо толкова обикновено, че губят много още от първото изречение. Това важи и за заключителното изречение!
3 – мястото на третия етап може и да е тук, а може и да не е. В него авторът започва да действа крайно интуитивно. Тук вече няма поза, отсъства и мисълта дали това е поза, или не е. Изречението се появява само, докато авторът е в автобус, по улицата или в тоалетната. Няма лошо. 🙂
И разбира се, заслужава си да погледнем динамичното начало на “Тайнственият остров”:
— Качваме ли се?
— Не! Напротив! Слизаме!
— По-лошо, господин Сайръс! Падаме!
— За бога! Хвърляйте баласт!
— Изхвърлих и последната торба!
— Под нас е море!
— Най-много на петстотин стъпки!
Мощен глас процепи въздуха и гръмнаха следните думи:
— Долу всички тежести!… Всички!… И бог да ни е на помощ!
Ето думите, които екнаха над безкрайната водна пустиня Тихия океан към четири часа следобед на 23 март 1865 година.
Чудесна идея! Е, ще стартирам с три мои начала, които мисля, че се получиха добре. Първото е от разказа ми “Играта на Боговете”, здраве и живот ще види бял свят на страниците на следващия “Златен Кан”, старал съм се веднага да хвана бика за рогата:
“Марк Тулий Октавиус, известен в Рим като Арабик, седеше на грубата дървена пейка, обронил лице в шепи.”
Следващото ми е от наградения “Човекът, който обичаше Стивън Кинг” – горе-долу стана:
“Борис се прозя и протегна мързеливо на стола, изпъвайки гръбнака си като котарак на припек.”
Третото е от “Кралят”, отпечатан в последния брой на сп. “Смесена китка”, достатъчно ясно е:
“Геро отвори с шут вратата на офиса и ядно се изплю, сподирен от изненаданите погледи на вече бившите си колеги. ”
Ако някой има забележки – да казва.
А, и за изпроводяк – споделям едно перфектно начало на разказа “То” от Теодор Стърджън – “То бродеше из горите”. Брилянтно.
Според мен с едно леко съкращение би прозвучало още по-добре:
“Борис се протегна мързеливо на стола, изпъвайки гръбнака си като котарак на припек.”
“се протегна” “изпъна гръбнак”
“мързеливо” “като котарак на припек”
Тези чифтове съдържат достатъчно близки по смисъл образи, за да бих се замислил как да премахна по един от всеки. Една възможна тема за следващи части на работилницата: “Как се пише изречение.”
А готини начални изречения:
“The bureaucrat fell from the sky.”
“After thirteen subjective minutes and five hundred and twenty-eight years, the Clade
battleship Ever-Fragrant Perfume of Divinity returned to the dying solar system.”
“What’s it going to be then, eh?”
“Пак беше нощ.” – Начало на глава от “Името на вятъра”. Много ми харесва, защото е кратко, но дава усещане за повтаряемост. Освен това е лесно да го визуализираш.
Харесвам прости изречения, ако има и действие в тях, е супер.
Занимавам се с кратки видеоформи за промотиране и при тях принципът е следния: силно, привличащо вниманието начало и веднага след това въпрос (не пряк, разбира се, просто трябва да накараш зрителя/читателя да се зачуди. По-малко прилагателни, повече сравнения.
Според мен работи.
Предавам се. 🙁
Колкото и да се напъвам, в главата ми не е останало ни едно първо изречение-динамит. Мога да ровя из любими книги, ама това ще е слъгване…
(Май финалните изречения по’ ги помня.)
Паметливи читатели, помагайте…
Сещам се за предислова на Зелазни за сборниците на Шекли:
http://chitanka.info/text/8939-vyvedenie