Това е една от най-честите писателски болежки. Хрумва ти идея, започваш ентусиазирано да я обмисляш, или направо да пишеш… и изведнъж стигаш до малкото камъче, отвъд което не можеш да продължиш. Случвало се е на всекиго. Уж дреболия някаква… а не можеш и не можеш да я преодолееш. Толкин например разказва, че така закъсал във “Властелинът на пръстените” и дълги месеци не можел да продължи отвъд епизода с гроба на Балин в Мория.
Ето ви и един малък пример.
Прочетете в блога ми приказката “Медният грош”. Създаването й протече горе-долу по следния начин:
Искаше ми се да измисля нещо подобно на “Огнивото” на Андерсен. Вълшебното огниво, естествено, не ми вършеше работа – вече го имаше. Значи трябваше някакъв друг вълшебен предмет. Вероятно по аналогия с приказката на Андерсен се сетих за меден грош. Но какво да му бъде вълшебството? Неразменният петак вече го има в руските приказки.
Тогава ми хрумна – нека да бъде монета, с която може да се купи всичко.
Схемата на приказката се заформи веднага. Беден селянин отива на пазара, някой му купува стоката за един грош, а после се опитва да открадне вълшебната монета и така той научава за нея.
И тук запецнах. На въпроса: а какво продава селянинът? Коза? Кокошка? Крава? Добре де, но защо притежателят на вълшебния грош да купува точно от него коза или крава?
Ето я същността на запецването: Не успееш ли да убедиш себе си, няма да убедиш и читателя. Това се усеща болезнено остро и хвърля сянка върху целия сюжет. Предадеш ли се, вдигнеш ли ръце, сюжетът губи привлекателност за теб – и една чудесна идея умира.
Изходът е да не се поддаваш. Трябва или да се бориш като куче с кокал, или да прогониш неприятното усещане за безсилие и да отложиш обмислянето. Никога не забравяй, че имаш помощник – “немия брат”, както наричам подсъзнанието. Немия брат е незабележим и работлив. Той например ти позволява да вървиш по улицата и да четеш вестник. А поставиш ли му задача, можеш да забравиш за нея. И след ден, след два, след три той ненадейно ще се обади от дъното на съзнанието ти: “Хей, помниш ли онова нещо, дето не можеше да го измислиш? Аз пък мислих, мислих и го измислих!”
Друг начин да се справиш със затруднението е да обсъдиш идеята с приятел. Две глави мислят по-добре от една, а и в разговора проблемите често се виждат много по-ясно, отколкото когато ги обсъждаме насаме. Погледнете в блога ми “Брейнсторм предизвикателство” от декември 2011. Колективното обсъждане изведе идеята до изключително интригуващи варианти. А и… нека си го признаем, всеки писател – признат или непризнат – си е славолюбив. Добрата дума от страна на приятел дава крила. Нищо, че не е “Ред Бул”…
Толкин е споменавал, че за да преодолее “писателския блокаж” над гроба на Балин, се заел с доста по-късни епизоди от сраженията в Гондор. Не бих се учудил работата по тях да е подсказала на “немия му брат” идеята за атака от орки.
А, като се замисля, и останалото. Гандалф Сивия би бил не особено убедителен лидер на защитата на Минас Тирит – неговата мисия е да кара хората да са героите, той е само медиатор на героизма им. Тоест, той трябва да смени ролята си, да стане това, което е трябвало да бъде Саруман – Гандалф Белия.
Да, но смяната на ролята не бива да е лесна и бърза – това противоречи на тезата на Толкин, че водачеството трябва да бъде заслужено. До този момент Гандалф е бил медиатор, а не лидер – трябва първо да се покаже като изключителен лидер. Например да умре героично (тъй като е Валар по същност, това не означава да бъде свален от сцената). Но пък стадо орки няма как да са особено достоен противник и героична смърт за някой, който носи същността на Валарите. И оттук се появява балрогът.
Благодаря, Григоре.
Всъщност, като се замисля, епизодът с гроба на Балин е идеалното място за блокаж. Наистина – какво след това? Дълго вървене през Мория до изхода. Описание на изоставени тунели и зали. Впечатляващо, но и скучно.
И решението на Толкин е разчупване на ритъма – от тиха напрегнатост към свирепа схватка. Просто и елегантно!
Кафка е пример на писател който не е искал да бъде четен, явно е бил много интровертен. Единственият му читател бил един негов приятел, от когото Кафка поискал да изгори всичко написано след смъртта на Кафка, което приятелят му не изпълнил. Всеки писател започва като пише за себе си, ако не завърши така става писател и за други хора.
Преживях остър писателски блокаж веднъж – когато ми се наложи да напиша разказ за луксозно списание срещу висок трицифрен хонорар. Никога преди или след това не съм получавал толкова пари за един материал, и абсолютно никога не съм получавал друг хонорар за същинска художествена творба. Цяла седмица бях като ударен с мокър парцал. Насилих се “кучешката” да довърша разказа с няколко сюжетни клишета и честно казано не се получи добре.
Оттогава се стремя да пиша само “честни” неща – тоест, такива, които разкриват душата и нейните потребности, независимо колко са изтъркани или оригинални. Разказът за медния грош ми се стори много “честен” именно защото Любо е избрал дърводелец, търпеливо и талантливо създаващ малки съкровища, без задължително да иска отплата за тях. Ако беше някакъв търговец или млекар, търсещ печалба, нямаше да бъде “честно”, защото това щеше да бъде сюжетна кръпка, а не елемент разкриващ душата. Не познавам Любо лично и е малко недискретно да го твърдя, обаче, според мен той е убедил себе си и читателя с този си избор, именно защото е разкрил нещо от собствената си душевност чрез него.
В този смисъл блокажът може би има и някаква адаптивна функция за твореца, служейки като един вид предпазител и коректив.
Констатацията, че епизодът с гроба на Балин е идеалното място за блокаж, ме наведе на идея. 🙂
Авторът сам се е вкарал в капана, като е довел нещата до идеално място за блокаж. Сигурно това важи по много пъти за всеки автор. Оттук и въпросът – как да разпознаваме местата, които предразполагат към блокаж, и как да избягваме стигането до тях?
(Как да ги преодоляваме също е важна тема, просто е различна. Някой да даде идеи пък по нея?)
Мисля, че за кошмарите на запецването и събуждането от него са изписани повече неща, отколкото за кой да е друг аспект от писането.
Моето негарантирано предписание е човек да намира в писането си малки неща , които да го вдъхновяват и ентусиазират.
Набоков казва, че най-голямото му удоволствие като писател е хубаво оформената фраза. Всеки писател трябва да се научи в някаква степен да се радва на хубаво оформената фраза и като цяло да й обръща внимание, най-малкото защото разкрития за герой и/или сюжет се спотайват най-често в някоя подхвърлена от подсъзнанието дума/фраза/изречение, които съзнанието разопакова и разтегля, изменя визуализацията в главата ти, така че действието отново започва да тече.
Поне моето съзнание така работи.
Друго, което работи за мен, е извеждането на абстрактни структури от натвореното до момента. Ако насред изливането на текст нещо ме спъне, се връщам в началото и започвам да се питам:
Мога ли да някак да стегна логиката на този абзац? Може ли под някаква форма да измисля негов (сиреч на логиката му, на образността му, на това, което се случва в него) паралел/ повторение/ контраст в по-късен етап на историята? Да има части подобно внушение, фокус или дължина? Виждам ли някакви архетипни структури в това, което съм изписал досега? (Архетипните истории са прекрасен начин човек да си разработи сюжетното мислене.)
Колкото до моментите, предразполагащи към запецване… мисля, че проблемът много рядко е в самата история. Всъщност преобладаващата част от това, което умът прави, докато човек пише, не е да измисля какво става по-нататък, а да контролира условията, при които писането въобще се случва. “Това, дето го написах, въобще добро изречение ли е? А дали въобще е граматически правилно изречение? А изречение ли е това? Що за бълнувания съм издращил? Откъде ще намеря енергията да напиша и думичка още?”
Умът полага големи усилия да преодолее всички тези препятствия и единственото решение, за което съм чел (но не и постигнал още), е човек да постави писането преди всичко. Ако ще и час да е, просто трябва да го приоритизира, освен ако не иска да пише един роман 5-10 години, а един разказ – шест месеца. Писането е структурирано като пристрастеност, но не е никак силна пристрастеност – лесно може да я пребориш, дори по невнимание.
При мен запецване досега не се е случвало, само че:
1) аз пиша сравнително рядко
2) къси неща (повече от новела още не съм стигал),
3) които са отлежали достатъчно време, за да може „немият брат“ да подскаже общата посока.
От друга страна, за сериозните си неща _винаги_ си спретвам самичък едно по-особено „запецване“: избирам сложна начална/„завързваща“ ситуация, чието решение/„развързване“ по никакъв начин не мога да (пред)видя. Как един млад човек би помогнал на своя приятелка, ако тя му довери, че някога са я насилили? Как би постъпил, ако приятелката му, любимото момиче, го завари в този момент и го изревнува? (Това е „Изцеляващата“ приказка от цикъла за Юнаците и злодеите.) Какво се е случило всъщност при миналогодишното масово убийство в Норвегия? Кой е важният (за мене) урок там? („Слушащата“ приказка.) При какви обстоятелства би подал един български министър оставка? (Имаше един такъв конкурс преди 2-3 години. _Сложна_ ситуация е, какво. :D)
Ако краят ми е ясен (или се мержелее) още при първия ред, много често историята ми доскучава и изобщо не сядам да я пиша. Казвам си: „Калине, мързи те да се гмурнеш в дълбокото, или те е страх. Не занимавай хората с баналности.“
Оттук следва и (непреднамереното) запецване, което навярно тепърва ще ми се случи: Като почна по-дълъг текст, как ще си поддържам огъня на интереса – тия сложни ситуации – достатъчно жарки, за да ме тласкат нататък.
(А, неми братко?…)
Съжалявам, че не мога да предложа нищо по питанията на Григи. Не съм бил там, вас слушам. 🙂
Аз не знам на вас как ви идват идеите за писане, но при мен това става от разни незначителни неща – дума, фраза, случка, нещо видяно, прочетено съвсем малко… и при мен по-скоро проблема е как да “напълня” историята, за да поставя идеята на подходящо място в нея и да е интересно… Често ми се иска да напиша само три – четири изречения от нетърпение, които на никой няма да са интересни. Аз никога не съм искала да пиша роман или нещо дълго, малките истории ми носят много по-голямо удовлетворение вече и като чета. Така, че при мен зацепването е при пълнежа… Иначе мога да измислям потресаващи заглавия 😀
Проблемът с пълнежа е съвсем естествен. Нали всяка история се ражда от идея – когато пишеш, първо е сентенцията в едно-две изречения. После идва нещо като синопсис, където описваш основните сюжетни линии, персонажите, конфликта, развръзката. Планираш действието. Чак тогава започва същинското писане, както и редакцията на написаното.
Трябва да имаш план, трябва да знаеш къде искаш да отидеш и какво искаш да кажеш, как ще го кажеш.
Ето например създаването на филм – влез в imdb.com и чекни инфото на някое заглавие, принципа е подобен. А за измислянето на потресаващи заглавия – страхотно, доста хора биха се допитали до теб, аз в това число. Заглавията продават написаното, те са като развят флаг към читателите, които търсиш.
Много добре описано, обяснено и аргументирано.
На мен ми се случи, когато бях докарал романа си почти към някакъв финал, но разплитане на нещата просто нямаше. Или, както го е казал г-н Николов, не можех да убедя себе си, че е достоверно. Лежах и четях книга и стана като по филмите – ПЛЯС и се оказа, че решението е било абсолютно очевидно; дописах финала на хартия за 2 часа… Благодарение на Немия брат, естествено.
Ще следя блога с интерес. Все още се надявам да има и как да направим сбирка “на живо”.
Когато настъпи въпросното запецване – обикновено в края на някакво действие от разказа – започвам да редактирам. Чета от самото начало и пренаписвам, където се налага, трия безжалостно, добавям, променям, съкращавам. Ресърчвам в нета и в разни сборници, за да доизпипам детайлите на историята, слушам текстовете на песни.
Даже хвърлям по едно око в любими книги – там как е написано, как се преминава от едно нещо към друго.
Ако и това не помогне, нахвърлям по-късно действие, без да съм сигурна дали ще го използвам. Знам, че не мога да пиша постоянно, не съм свръхчовек:) Затова, когато запецна, си давам малко време. То е като да преспиш и да вземеш решение на сутринта. Мързелът бил в основата на креативността, а аз съм примерът.