Някога дядо Славейков е написал:
Като няма в труд поету награда,
чезне песен, фантазия отпада.
На всеки пишещ се е случвало да изпадне в униние и да се запита: “Защо го правя, по дяволите? Има ли смисъл?”
Има.
Пишем преди всичко за себе си. Пишем, защото не можем да не пишем. В това ни е първата и най-главна награда. Така пиша например “Елесар”, който едва ли някога ще бъде издаден – всъщност на практика писането му е престъпление, за което, според най-новите тенденции в стил АСТА, искат да дават до шест години затвор.
Пишем за своите близки и приятели, с които споделяме идеите, споделяме написаното, радваме се на техните реакции и приемаме техните похвали, а понякога (крайно неохотно) и критиките им.
Пишем за бъдещите читатели. Да, в момента обстановката не е твърде благоприятна, шансовете за публикация на български автор са малко, а за издръжка от писане – направо нулеви.
И все пак пишем. Защото има някакъв шанс словото ни да стигне до читателя.
Отделно за младите автори – те трябва да пишат много и упорито. Също като в спорта, опитът се придобива чрез безкрайни тренировки. Затова трябва да пишат, докато натрупат купчина ръкописи, висока поне половин метър (нямам представа на колко килобайта се равнява това). Повечето от написаното гарантирано ще е боклук. Но не бива и да си го помисляте! Длъжни сте непременно да вярвате, че пишете най-хубавото, което някога е сътворявано. Помислите ли другояче – загубени сте. След време сами ще оцените, че написаното е слабичко. Тогава ще сте на по-високо ниво. Но дотогава – за Бога, братя, вярвайте в себе си.
А истинската награда ще дойде рано или късно. Аз съм получавал много награди. Но най-трогателната получих преди три дни. На Толкин феста в Асеновград един младеж ми направи подарък и каза: “Вие променихте живота ми”.
Какво да кажа… Признателен съм му не по-малко, отколкото той на мен. Подаръкът беше ценен, но стойността му е нищожна в сравнение с думите, които го придружиха.
Ето, това желая на всички ви.