ПАНДОРА 1

Да започваме в камерен състав.
И тъй, пролог на “Архивът Пандора”.
Дата: 1 юли 2004 година. Няколко дни преди смъртта на Роналд Рейган.
Място: домът на семейство Рейган в Бел Еър, Лос Анджелис.
Привечер.
Нанси Рейган мрачно си пие коктейла на верандата. Горе в спалнята на втория етаж бавно умира човекът, когото цял живот е обичала повече от себе си. Един велик мъж, превърнат от болестта на Алцхаймер в безмозъчно растение.
Човекът от тайните служби е излязъл на моравата да подиша чист въздух, но по навик се озърта наоколо.
Внезапно на верандата дотичва болногледачката (аз бих я направил латиноамериканка). Пребледняла е.
- Госпожо, той говори!
Нанси изпуска коктейла и се изправя с омекнали крака.
- Какво каза?
- Иска телефон.
Потресена, Нанси се втурва нагоре. Нахълтва в спалнята и го вижда да седи в леглото – измършавял като скелет, но със смислен поглед в очите.
- Рони! Какво става? С кого искаш да говориш?
- С Елвис.
Ударът е жесток.
- Дай му телефон, Долорес – казва Нанси и излиза от стаята, за да не се разплаче.
По някое време Долорес излиза на верандата.
- Знаете ли, госпожо, той сякаш наистина говореше с Елвис…
Късно вечерта Нанси влиза в спалнята на Роналд и го заварва буден.
- Ела, Нанси – казва той. – Седни до мен. Знам, много те измъчих, но всичко ще се оправи. Повярвай ми, предстоят ни още много щастливи години. Само трябва да вярваш в мен. На всяка цена… Помниш ли “Казабланка”? Тя ще ни спаси. Ех, не трябваше да ме заменят с онова тъпо джудже Богарт. Аз щях да го кажа сто пъти по-добре от него: “Върни се в България”. Нали, Нанси? А сега прегърни ме… Много съм уморен, Нанси… Но “Казабланка” ще ни спаси…

50 thoughts on “ПАНДОРА 1

  1. Хъм, а каква точно е задачата? В смисъл, трябва да добавим детайли или да предложим продължение?

  2. Задачата е в детайлите. Отделни подробности, сравнения, изречения. Например това, че при изпускането на чашата човекът от тайните служби автоматично бърка под сакото си.

  3. Лошо, никога не ме е бивало по детайлното писане. Винаги съм бил възможно най-сбит. В подобен случаи мога само да помагам с никому ненужно критикарство. :)

  4. @gost: Значи е чудесен момент да се пробваш в детайлното писане. Лично Любомир Николов е готов да ти обръща внимание, да те води за ръка и да те учи. Повече от това – да стане Толкин от гроба да го прави… :-)

  5. Pingback: Grigor Gatchev – A Weblog » Blog Archive » Уъркшоп на Любомир Николов: Архивът Пандора

  6. Ами, за детайлите, например агентът на SS :) , не бих го правил толкова параноичен. В края на краищата охранява човек, когото никой няма да се напъва да убива, след като той сам ще свърши работата в близките дни. Още повече, че Рейгън напуска Белия дом преди петнадесетина години и враговете му може още да го помнят, но вече не е толкова атрактивен, колкото преди. В този смисъл назначението при Рейгънови би трябвало за него да е по-скоро лека ваканция и той да я възприема или като възможност да лентяйства, симулирайки дейност, или като спокоен професионалист, който не очаква опасности, но и не се е отпуснал прекалено. И двата начина на поведение биха били по-добър контраст на екшънът, който скоро ще бушува, в сравнение с свръх параноята.
    Долорес нищо лошо да е латиноамериканка, но за тежкоболните обикновено се наема специална медицинска сестра, която да върши гадната ежедневна работа като триенето на лигите и смяната на подлогите. По тази логика Долорес може да е мед сестрата или да е домашната помощница, а сестрата да се вмъкне допълнително.

    Това са си мои размисли, не твърдя, че съм прав. :) Колкото до това как да бъдат оформени в текста, ще трябва малко да се попотя. Може би не бих започнал с Нанси, а със сестрата и това как действа Рейгън, не знам.

  7. Задачата невероятно ми харесва! Често пъти като гледам филми се чудя къде героят си остави куфарчето, не му ли свършиха патроните, кога пак си взе шлифера и т.н. Та:
    1) Предполагам, че когато човек проговори след дълга кома, гласът му е слаб и/или хрипкав и му е трудно да мърда заради дългото неизползване на мускулите. Значи има вероятност да каже нещо или да направи знак, които да бъдат разбрани неправилно.
    2) Не мога да си представя Нанси да пие шарен коктейл с чадърче и черешка, Cosmo или Sex on the Beach.
    Емоционални моменти:
    3) При «Ударът е жесток.» Нанси би могла да преглътне сухо или каквото там е психологически подходящо да направи една първа дама при жесток удар.
    4) Когато прегръща Роналд би могла скришно от него да пророни една-две сълзи, само да не става мексикански сериал.

  8. Любо, благодаря :)
    Не знам доколко са наистина добри идеите, но развиването им ще е леко предизвикателство.
    Специално мед сестрата има за задача и да спестява на семейството част от мъчителните прояви на болестта. Как точно го прави и до каква степен, както и какво точно трябва да се случи, за да подаде сигнал, обаче не знам. Някой с повече познания по темата би могъл да помогне. Ако, както Маркуча казва, Рейгън е в кома или близко до нея състояние, може сестрата да е била инструктирана да съобщава за всяка дума. Ако обаче пациентът блуждае из годините, то нищо чудно да й е казано да безпокои само в краен случай. В този смисъл повикването от страна на Долорес трябва да е доста по-обосновано. Не знам какви са симптомите в крайния стадий на Алцхаймер и ако Григор не сподели знания, ще трябва да се порови из мрежата за достоверна информация.
    Мисля, че характерът и мотивите на Нанси Рейгън ще са важни и трябва да се знае как ще се развива по-нататък – какво, колко и защо пие са от въпросите, които могат да се зададат. Също така какво е отношението й към близката смърт на съпруга й и как я приема?
    ПП: Ако продължавам така, скоро ще проверя и какво е било времето на първи юли в района, където е къщата на сем. Рейгън. :D

  9. За бивш президент на САЩ не бих очаквал латиноамериканка за мед. сестра – по скоро някоя коя която според сикрет сървис е надеждна – американка с диплома от престижен университет /това вече някой го спомена/

    “- Дай му телефон, Долорес – казва Нанси и излиза от стаята, за да не се разплаче.”

    - Дай му телефон, Долорес – казва Нанси и излиза от стаята, за да скрие сълзите си. /жената твърде дълго се е опитвала да бъде силна но вече е останала без сили/
    ???
    кой е главният герой?
    сюжет?

    ако ще е типично по американски….
    агента от сикрет сървис чува разговора между Нанси и Рейгън и между Рейгън и “Елвис” и предвид това, че е чел досието на Рейън му става интересно за какво става въпрос
    Следващия ден агента почва да рови в досиета и папки и разбира, че нещо не е наред.

    в другия вариант мед сестрата която неотлъчно е до президента и е слушала по цели нощи бълнуванята на президента издавайки държавни тайни /ето за това не смятам, че сестрата е някаква чужденка/ почва да се рови в исторята.

    @Григор: Болните от алцхаймер бълнуват ли?

  10. Мечти. Блянове. Спомени. Мирисът на окосената морава пред къщата действаше отпускащо и Нанси се бе вглъбила на стола на верандата. До нея чаят изстиваше все още недокоснат. Слънцето набираше сили за начало на лятото, но все още не беше горещо като за юни.
    – Госпожо? – гласът на медицинската сестра изтръгна Нанси от мислите и – Той дойде на себе си. Иска телефон.
    Тя се сепна и автоматично погледна към агента от Тайните служби, който стоеше недалеч върху моравата. Той като че ли усети погледа и и се обърна. Кимна и за поздрав.
    – Нещо друго каза ли? – Нанси стана и влезе в къщата. Сестрата я последва.
    – Не, госпожо. Дойдох веднага да ви кажа.
    Двете влязоха в стаята на втория етаж. Въздухът миришеше на лекарства. Човекът беше седнал в леглото – измършавял като скелет, но със смислен поглед в очите.
    – Здравей, Рони – Нанси грейна в усмивка. Не беше говорила с него от седмици. Болестта на Алцхаймер бавно и сигурно го превръщаше в зеленчук. Така и липсваше да си поговорят пак. Тя седна до него и сложи длан на бузата му. Очите и сияеха.
    – Нанси, трябва да се обадя, спешно е. – Роналд беше развълнуван, но изглеждаше съвсем адекватен. Тя се притесни.
    – Рони, какво става? С кого искаш да говориш?
    – С Елвис.
    Тя се вцепени за миг, после бавно отпусна ръка и посърна. Болестта не прощаваше на близките.
    – Дай му телефон, Долорес – каза Нанси и стана. Сълзите напираха в ъгълчетата на очите и. Тя излезе от стаята, за да не се разплаче.

  11. «Елвис» е добра идея — може да става дума за агент «Елвис» от еди-коя си агенция.

  12. Петър Петров – чудесно! Чаят е много на място. По-добре от коктейл. Но вълнението на момента е слабо. Рейган е неадекватен от месеци, може би от години.
    ———–
    Маркуча – Елвис е наистина онзи Елвис. Само че онзи Елвис е нещо съвсем друго.
    ————
    Бай Гроздан – под латиноамериканка имам предвид просто американка с латиноамерикански произход. Те доста често се насочват към медицината.
    Колкото до разговора – всички разговори от къщата се записват. За всеки случай. И разговорът тепърва ще бъде цитиран.
    По принцип връщането на Рейган към съзнание е чудо, каквото се случва веднъж на милион, и то за кратко. Но понякога все пак се случва. Той знае това и предприема последен отчаян опит за спасение.

  13. Ами аз, признавам, си представях че Роналд е изключил за няколко седмици, евентуално месец. И не е ли Рейгън, а не Рейган?

    Ще се опитам пак, но вероятно не днес. Благодаря, Любо.

  14. Впрочем не очаквайте коментари само от мен. Коментирайте се взаимно. Допълвайте се. Посочвайте добрите страни (по-често) и слабите (по-деликатно) на написаното.

  15. Нещо щеше да се случи съвсем скоро. Поправка нещо вече се случваше. Уж небрежно, а всъщност съвсем съсредоточено огледа околността. Под светлината на пълната луна периметърът изглеждаше чист. Група едри облаци пълзеше от запади и щеше да промени видимостта до два часа. По предварителни данни можело да има силна буря, която „може би“ щяла да ни засегне.
    Никакви външни признаци за тревога. А миризмата говореше друго. Предните три дни в къщата си миришеше на чисто, сухо и старо. Леко на кисело. На смърт на легло…
    Днес като влезе сутринта в къщата настръхна. Няколко мига – пълна готовност и анализиране. Миришеше на чисто и … нещо друго, нещо почти … свежо?
    Най-отчетливо се усещаше промяната около стаята на Рейган.
    Прекара целия ден нащрек и в колебание.
    Инструкциите бяха малко особени, иначе уж ясни.
    „Основното е да подадеш сигнал „едно“, когато и ако прецениш, че ситуацията около Рейган заслужава внимание. И след това да подадеш сигнал „две“, когато и ако прецениш, че е време за непосредствени действия.“
    Дотук нищо необичайно. Очакваха развитие, което само с машини и екипировка нямаше да може да се хване на време. Искаха преценка от човешки фактор.
    Следващата част от инструктажа беше озадачаваща.
    „Има стаи в къщата, които се наблюдават и подслушват обаче не излъчват сигнал извън периметъра и ти и останалите няма да имате достъп до тях.“
    Искаха преценка от агент, а имаше ключови места без достъп нито от къщата нито отвън.
    Не можеше да подаде „едно“ само заради промяната в аромата на къщата, а всички проверки върнаха „зелено“, всичко е наред.
    Появи се лек вятър от запад и разлюля тревичките до краката му. Вратата на верандата се отваря по-рязко от очакванато. Усеща как тялото му се напряга за действие. Забързани стъпки. Жена. Болногледачката.
    В облаците проблясва светкавица. Започва да брои наум.
    Госпожо, той говори!
    Активира сигнал „едно“ и същевременно чува звука от чупене на чаша. Гръмотевицата се смесва със затаеното:
    Какво каза?
    Петнадесет секунди между светкавицата и гръмотевицата. Аромат на мента. Чаят е бил силен от люта мента. Никога досега не е пила такъв. Дори не знаеше, че има такъв в къщата.

    Късно вечерта в слушалката синтезиран женски глас го уведомява:
    Канал 6 достъпен.
    „Стаята на Рейган!“ – осъзнава и светкавично превключва на него.
    … в България. Нали, Нанси? А сега прегърни ме… Много съм уморен, Нанси… Но “Казабланка” ще ни спаси…
    Активира сигнал „две“. Навън започва да трополят едри капки дъжд.
    —–
    Нещо такова?

  16. Към момента на действието Рейгън (приетото изписване е с “ъ”) би трябвало да е на зеленчуков стадий вече от не една и не две години. (С което много добре се връзва учудването на гледачката.) Бих предположил, че Нанси ще се стресне (и обнадежди) далеч по-сериозно. И че светът ще се стовари върху нея, когато чуе, че той иска да говори с Елвис.

    А след като се съвземе, вероятно ще реши, че дори това е сериозен напредък – мъжът й сигурно не е говорил нищо вече от години, а това е на практика смислено изречение… Както и бих предположил, че и вторият разговор ще я остави с много надежда – ако се е оправил дотук, пълното дооправяне би трябвало да е шега работа. На неговата възраст (над 90) и след толкова тежко и дълго боледуване дори съвсем здрав човек би могъл да се обърка за някои неща и да мисли, че Елвис още е жив…

    Някой желаещ да пробва тези корекции?

  17. Спомените се въртяха в главата и един след друг. Вечерта с надвисналите
    облаци и аромата на цветята от градината я връщаха години назад когато
    тя и човекът, който обичаше цял живот седяха на същата тази тераса.

    Внезапно до нея се появи чаша горещ ментов чай.
    - Това ще ви помогне, Госпожо Рейгън. – каза охранителят от Сикрет сървис
    - О! Благодаря ти .
    Охранителят слезе по стълбите в градината и се зае да обиколи периметъра.
    Нанси Рейгън отново се вглъби в себе си спомняйки си последните дни в които
    съпруга и все още беше на себе си.

    -Госпожо Рейгън! Госпожо Рейгън! Той Говори! – сестрата тичаше по стълбите
    надолу.

    Имайте предвид че това са първите няколко реда които пиша /като изключим няколкото домашни и контролнипо литература които съм правил/ , така че няма да се обидя когато не ви хареса ;)

  18. hm
    Отличен стил (както и при всички други, имам предвид, че е писано на прима виста, без корекции). Малко ми напомня стила на Дийн Кунц. Лично аз не бих го написал така, но много ми харесва.
    Прави ми впечатление обаче, че в дълбочина се усеща по-широк замисъл, различен от моя. Би ли го изложил с няколко думи? Не че е необходимо – обикновено така се прави много по-късно, а неяснотите в началото създават добра атмосфера на напрежение и тайнственост.
    —————–
    Бай Гроздан.
    Като за първи опит – определено е на ниво. И се усеща взаимодействие с другите. Точно това търсим тук!

  19. Написаното е на основа следните допускания:
    Това ще е нещо, което пишем заедно. Т.е. добре е да има връзка между това, което пишем.
    Основната насока я подаваш ти.
    Да е интересно.
    Да е свободно за включване на останалите.

    Голямо беше изкушението да добавя кратък списък на етапите на
    „Казабланка“
    1.Проясняване
    2.Присъединяване
    3.Насочване
    4.Усилване

    Вместо това се съсредоточих върху интересно и свободно и отворих възможности към: -техника
    -агент със различни способности базирани както на първични стимули като аромати, наблюдение, интуиция, така и на анализ, логично мислене, бързи връзки.
    -природа, която може да е както жив фон на събитията, така и нещо повече.

    Като следващо мислех да опиша емоционално сцената между Нанси и Рейгън както предложи Григор и след това да върна връзка към автоматичната система, която след „едно“ е превключила на режим „червен телефон“ и по този начин дава възможност на Рейгън наистина да се свърже с Елвис (вместо с отегчен обикновен агент от сикрет сървис, който да го утешава).

    Друго – нямам представа за някаква по-конкретна завръзка. Агента може да съпътства историята, може и да отпадне след началото. Агенцията от която е може да е сикрет сървис; свързана с Елвис или противопоставяща му се.
    Полуавтономната система в къщата може да пази скрити стаи, да осъществява определени връзки или да няма нищо общо с историята по-нататък.

    Засега го усещам все едно сме в антрето и просто открехвам няколко врати без да оформям много какво има във всяка стая и дали изобщо трябва да се влиза в тях.

    Тези обяснения възникнаха след като попита. Преди това ги нямаше и тях. Само смътно формулираните допускания и листче с етапите на „Казабланка“ от където тръгна писането.

  20. Тъкмо търсех подходящ коктейл за Нанси, а вие — чай. Ама хайде… Каква е ролята на «Казабланка», да не би във филма да има вмъкнати на ключови места реплики, които да намекват/дават насоки за нещо? И какво ще да е ставало в България?

  21. Какво мислите за следната кратка сцена?

    Долорес се е навела над Рейгън, за да изпъне чаршафа, да избърше челото му с влажно памуче/марля, въобще някаква рутинна поддръжка на човек-зеленчук. Изпаднала е в размисъл за горката госпожа Нанси, когато [драмачина музика] Рейгън отваря очи и се втренчва право в нейните. Долорес иска да изпищи, но не може да си поеме дъх, а Рейгън проскърцва:
    — Телеффон.
    Долорес обаче е твърде сащисана, за да реагира, та се налага да повтори:
    — Телеффон, момиче. Бързо. Трябва да говоря, кха, кхъ, с Елвис.

  22. Уилям тъкмо прескачаше оградата на градината на семейство Дженкинс, за да посети Мери-Сю за поредна нощ, когато страницата привърши. Долорес вдигна поглед от любовния роман и видя, че пациентът, за когото се грижеше, е в съзнание и я фокусира с погледа на хората, които са тук и сега.
    Усмихна се, комбинирайки ангелска топлота и професионална вещина, които бяха задължителни за частните медицински сестри. Постара се гласът й да бъде тих, спокоен и мек:
    – Ще желаете ли нещо?
    Мъжът в леглото определено се нуждаеше от много неща. Двадесет килограма например, но чудо би било по-точно описание на това, което му трябваше в момента. Последните стадии на Алцхаймер го бяха превърнали във вейка, която не може да осъзнае нищо, включително близкия си край. Леката завивка почти не скриваше как болестта бе изсмукала силите и плътта от някога жизненото тяло. Пораженията върху мозъка обаче бяха много по-големи и макар будният поглед да не подсказваше нищо подобно, то фактът, че този човек бе прекарал последните няколко години във вегитативно състояние бяха предостатъчни, за да се осъзнае опустошителното въздействие на Алцхаймера. Беше истинско чудо, че пациентът бе получил подобен проблясък на съзнание в толкова късен стадий, нямаше шанс обаче да се случи нещо кой знае колко повече.
    – Вода…
    Шепотът беше слаб и хриплив, минаващ през гърло, отвикнало на говор. Долорес стана и отиде до съседната баня, за да налее прясна вода. След това помогна на мъжа в леглото да се надигне, подпъхна допълнителна възглавница зад гърба му и повдигна чашата, за да може да отпие.
    Той пиеше бавно, преглъщайки мъчително, докато глътките вода си проправяха път през пресъхналото му гърло.
    Живителната течност вля нови сили в изпосталялото тяло. Мъжът се освести и огледа стаята. Погледът му се плъзна от прозореца, от където надничаше залязващото слънце, мина по стените и стола, където медицинската сестра седеше по време на безкрайните си бдения, поспря се за миг на масичката с наредените по нея лекарства и любовния роман, оставен там, когато беше помолил за водата, и накрая се върна пак върху медицинската сестра.
    – Телефон.
    – Телефон ли, сър? – Долорес не очакваше точно това, но се огледа из стаята, в която се чувстваше остра липса на телефони, по принцип излишни за вегитиращи пациенти и скучаещи мед сестри. – Ще извикам госпожата, сър.
    – Добре, – кимна мъжът в леглото и се отпусна върху възглавниците.
    Долорес се забърза навън от стаята.

    Нанси Рейгън седеше на верандата, унесена в мислите си, когато вратата към къщата се отвори и припряната медицинска сестра, която се грижеше за съпруга й, излезе и тръгна към нея.
    – Мадам, може ли за минутка? – Долорес докосна бившата първа дама на САЩ по рамото и когато срещна погледа й, продължи. – Господин Рейгън се събуди и поиска телефон. Реших, че бихте желали да знаете и го помолих да изчака, докато Ви извикам.
    Лицето на високата жена беше спокойно, със само лек намек за напрежение или може би тревога около тъмните й очи.
    Нанси Рейгън се изправи изненадана в стола.
    – Той е буден?
    – Да, мадам.
    – И казваш, че иска да говори с някого?
    – Да, каза, че иска да говори по телефона.
    Нанси се надигна бързо, забелязвайки с периферията на съзнанието си, че ментовият й чай е изстинал, докато тя е била унесена. След това изтласка мисълта настрани и подминавайки мед сестрата, почти се затича към стаята на съпруга си.
    Агентът от тайните служби се разтъпкваше пред верандата, вдъхвайки прохладата на здрача, когато дочу гласовете откъм входа към къщата. Мирният дотогава следобед бе обезпокоен от леки нотки на тревога. В досегашното му назначение като охрана на бившия президент не се беше случило нищо вълнуващо или опасно. Домът живееше тихо и спокойно с тъгата на неизбежната, но бавеща се загуба, забравен отдавна от приятели и врагове. Тези нотки на тревога обаче привлякоха вниманието му и той застана нащрек, чудейки се дали краят на командировката му няма да приключи скоро.
    Видя как двете жени изчезват бързо в дълбините на имението и за миг се поколеба дали да ги последва или да остане отвън.

    Нямах идея какво точно ще иска Рейгън и затова не се и опитах да пресъздам разговора с жена му. Все още има доста неясноти относно това какво ще става по-нататък и затова не знам как и колко да се концентрирам върху отделните герои.

  23. hm, Маркуча
    Неведението засега дава добри резултати. Но се налага да дам кратки пояснения.
    Архивът Пандора (и неговият съветски аналог, архивът Лабиринт) е най-параноичната организация на света, където истината е почти винаги лъжа, а лъжата понякога се оказва истина. Пълен е с дезинформация за пряко въздействие върху противника и за лов на чужди агенти – темите са такива, че просто не могат да не бъдат проверени на всяка цена. Но там се крият и безценни тайни.
    Една от тези тайни е скрита в България – възможност да се постигне безсмъртие, но шансът е едно на хиляда. В останалите 999 случая следва светкавично развитие на ракови заболявания. През 1953 година Сталин тайно е изпробвал този шанс – и е умрял. Президентът Рузвелт е искал, но не е получил тази възможност. Рейгън също иска да го опита, тъй като няма какво да губи.
    Само двама души са успели, и то случайно: българският евреин Ян Брандел и цигуларят от оркестъра на “Титаник” Дейвид Хюм, станал по-късно известен под името Елвис Пресли.

  24. Нанси сложи ръка на дръжката на вратата и спря. Не помнеше как е стигнала от верандата до тук. Краката й още трепереха.
    Той говори!
    Последните дни минаха като насън. Почти беше приела, че … вече… Почти беше го беше приела. Ако не утеха за нея то поне някакъв покой … за него. А сега. Той говори!
    Пое дълбоко дъх и влезе. Леглото беше срещу вратата и очите й веднага намериха неговите.
    Толкова години тези очи – затворени, потрепващи. Сухи и празни. И по-преди, по-назад. Тези очи бавно угасващи. Тези очи търсещи неща, които вече ги няма, объркани. Първият път когато тези очи погледнаха право в нея и … не я разпознаха.
    А сега все едно всичко това го е нямало. Все едно всичко е било само кошмар. Очите му гледаха разумно. Бяха живи и … и я разпознваха.
    Рони.
    Нанси.
    Гласът му, стар и немощен я върна в действителността. Тялото му трепереше. Боже от колко години не беше седял сам? Втурна се към леглото. Бързо сгъна една възглавница и сложи още една върху нея. И с леко почти автоматично движение го побутна назад да се облегне. Изведнъж не знаейки какво да прави се отпусна на леглото до него. Отново очите му. Лекото разширяване на зениците. Леко повдигане на крайчетата на устните. Неговата усмивка … за нея.
    - Нанси – ръцете му потърсиха нейните – Нанси.
    Нито немощното треперене на ръцете нито слабия и сух старчески глас отговаряха на очите и усмивката му обаче започна да я изпълва радост. Трепет почти забравен обхвана тялото й. Той говори. Той я познава.
    Да Рони. Мили. Кажи какво има?
    Нанси важно е! Нанси, трябва да говоря с Елвис.
    Болката я преряза през стомаха почти физически. Толкова рязко, че ахна. Очите й се напълниха със сълзи и за момент й причерня. Всичко, целият кошмар се връщаше. Така започна – гледа я, усмихва се и после казва нещо такова. И след това докато го губеха частица по частица молитвите й преминаваха от това да се оправи, да се намери лек към това да умре по-скоро. Не можеше да го понесе отново. Издъпа ръцете си от неговите и с олюляване се изправи. Приглади полата си и се обърна. Болногледачката стоеше на вратата с широко отворени очи.
    Долорес … – гласът й изневери.
    Да, госпожо?
    Долорес донеси му телефон, моля те.
    Да, госпожо. Разбира се госпожо.
    Докато излизаше от стаята Нанси се сети, че понякога хората точно преди да умрат се прояснават. Усмихват се и са почти добре, почти все едно всичко е наред.
    Ох, Рони.
    Остави сълзите да се стичат свободно. Човекът, който щеше да страда ако я види така вече го нямаше.

  25. И нещо забавно.
    Ето какво получих днес по електронната поща:
    Greetings,

    We are Mystery Shopping Company in the USA and We have a Mystery Shopping Assignment in your area and we would like you to participate. There is no charge to become a Secret Shopper?and you do not need previous experience, Mystery shoppers are either paid a pre-arranged fee for a particular shop a reimbursement for a purchase or a combination of both You will be required to interact with the shop clerk.

    JOB DESCRIPTION :
    1. You will receive funding for the assignment.
    2. You will receive the Instruction for your assignment via email on the location and details of the assignment.
    3. You are to complete the assignment as fast and discreetly as possible.
    4. You will be asked to visit a business location to conduct business be it a restaurant, shopping store etc.

    PAYMENT TERMS: You will receive a flat sum of $200 per assignment. The company will furnish you with all expense needed for the assignment and any other expense incurred during the course of executing your assignment.

    Please submit your information below to proceed to the first assignment:

    Full Names:
    Address Line 1:
    Address Line 2:
    City:
    State:
    Zip Code:
    Age:
    Home Phone Number:
    Cell / Mobile Phone Number:

    Best Regards,
    Secret Shopper?LLC.

    Цитирам го, защото по-нататък в историята ще има нещо подобно.

  26. в началото си мислех, че ще е нещо подобно на роман на Лъдъм.
    сега явно героите ще търсят светия граал който кръстоносците са намерили в йерусалим и загубили из нашите земи или нещо подобно.
    Архивът Лабиринт не съм го и чувал…

    може би ще е добре някой да направи списък от неща които трябва да се прочетат или гледат преди да даваме идеи или да пишем глупости тук.

    аз например не съм гледал от край до край Казабланка
    за Рейгън знам само това което е в Уики-то
    /BTW утре Нанси Рейгън има рожден ден и става на 91 години./

    предполагам аз съм най слабо запознат с всички тези неща
    слабо съм запознат с историята по времето на WWII и т.н.
    нямам и никакъв опит в писането така, че едва ли ще съм полезен много, но въпреки това ще се мяркам от време на време да досаждам;)

    и още нещо
    до тук всеки написал има свой собствен стил / с изключение на мен аз и толкова нямам/ ако просто съберем парчетата ще се получи “Франкенщайн”

    @hm:
    харесва ми как … трудно ми е да го обясня…. как разделяш откъса на два отделни
    първо стаята с болния екс-президент и после верандата

  27. Следчувствам, че целият Холокост е бил търсене на въпросния Ян Брандел, пък той взел, че попаднал в България и се измъкнал.

  28. Маркуча
    Не, напротив – Ян Брандел и Анина Брандел са избягали от България заради опасността от Холокоста. За последно са забелязани в Египет, където са отказали да емигрират в САЩ и да се върнат в България. Филмът “Казабланка” е направен като послание към Ян Брандел да се върне в България, която вече е отказала да предаде евреите.
    Главната роля е трябвало да играе Роналд Рейгън, но в последния момент е заменен с Хъмфри Богарт.
    Не смятам да замесвам и немците. Достатъчно е, че са замесени американците и руснаците. Впрочем, онази знаменита салфетка със съотношението се отнася до използването на един обект в София…

  29. Ок, доколкото забелязвам, всеки вече предложи свой вариант на началната основа. Има ли какво още да се прави и ще се поеме ли по някоя от версиите или ще правим някаква комбинация?

  30. Юнското слънце вече клонеше към залез, хвърляйки дълги сенки върху моравата пред къщата в Бел Еър. На просторната веранда Нанси Рейгън се беше отпуснала в голям люлеещ се стол, вглъбена в мислите си. Съпругът и от години вегетираше в болничното легло на втория етаж. Болестта на Алцхаймер го беше довела до състояние на безмозъчен зеленчук, нуждаещ се от непрекъснати медицински грижи. Тя с носталгия си спомни времето, когато можеха да разговарят и да се смеят заедно. Тези времена бяха безвъзвратно отминали, днес бившият актьор и президент на САЩ бе просто грижа. Но за Нанси той винаги щеше да бъде човекът, когото цял живот е обичала повече от себе си. Тя въздъхна и отпи от чая.
    В този момент на верандата изскочи Долорес – медицинската сестра, която се грижеше за Роналд от години. В погледът и се четеше възбуда. Нанси изтръпна.
    - Госпожо, той дойде на себе си. – гласът и беше професионално спокоен, но сестрата полагаше усилия да се владее.
    Нанси рязко се изправи. Пред очите и причерня, тя залитна и изпусна чашата. Сестрата успя да я подхване, за да не падне. По краката и плисна чай. Един агент от Тайните служби, който до този момент бе стоял невидим в сянката на едно дърво се затича към тях щом чу звука от счупената чаша.
    - Какво каза той? – възрастната жена се оттласна от болногледачката и почти се затича към стълбището за втория етаж.
    - Иска телефон. – Долорес я следваше плътно зад нея.
    Двете влязоха в стаята. Въздухът миришеше на лекарство. В леглото седеше изправен един човек, от когото бяха останали само кости и увиснала кожа по тях.
    - Рони! – Нанси се спусна към него – Рони? – тя не вярваше на очите си.
    Мъжът се извърна и я погледна. Тя седна до него и обхвана с длани лицето му. Очите и сияеха. Невероятното се случваше – той беше дошъл на себе си! Гледаше я уверено, с онзи поглед който тя много добре познаваше и който и липсваше от години. В крайчетата на очите и се появиха сълзи.
    - Рони! – тя не можеше да говори от вълнение. Той я гледаше спокойно.
    - Нанси, трябва да се обадя. – гласът му беше уверен, както в доброто старо време.
    - Да, Рони! – тя се усмихваше широко – Да, разбира се, че ще се обадиш! – имаше чувството, че сънува. Човекът, когото вече не се надяваше да види, се беше върнал при нея! Щастието я изпълваше, благодарността и към съдбата беше безгранична.
    - Трябва ми телефон, Нанси – той сякаш не и обръщаше внимание. Тя трепна.
    - На кого ще се обадиш, Рони?
    - На Елвис.
    Тя се почувства зашлевена през лицето. Пред очите и отново притъмня, тя отпусна ръце, а погледът и се плъзна в нищото. Сякаш някой го бе убил в този момент. Безмилостната болест не прощаваше на близките. В гърлото и заседна буца и я задушаваше.
    - Трябва ми телефон! – мъжът изглеждаше напълно адекватен. Тялото му беше измършавяло и прегърбено, но очите му бяха ясни. За момент тя погледна в тях отново.
    - Дай му телефон, Долорес! – Нанси се насили да стане. Сестрата се опита да я подхване, но тя я спря с ръка. С усилие тръгна към вратата. За момент беше повярвала, че се случва чудо. Тя излезе колкото можеше по-бързо, за да не избухне в ридания. Агентът я последва.

  31. - На Елвис. – той беше напълно сериозен.

    така, за да се подсили ефекта.

    наистина на прима виста :)

  32. @Любо: Писмото е въдичка за money mule. (Което ме навежда на някакви идеи за подобното нещо в романа. :-) )

  33. Мислех, че търсим само детайли, а не даваме тълкувания. Няма лошо, де, ето как си го представям аз:

    Не беше съвсем сигурен какво става. Усещането му беше познато, подобно на… събуждане. Точно така, събуждаше се. Бавно изплуваше от тинестите води на забравата, отърсваше се от неясните заплашителни образи. Всеки път ставаше все по-лошо. Сети се, че трябва да направи нещо, но какво? Пред очите му пак се появиха кървавите зъби на вълкожабата. Ха, ако Мелвин чуеше за вълкожабата, сигурно завинаги щеше да се откаже от наркотиците. Не, не беше Мелвин… Елвис. Изведнъж съзнанието му се проясни. Трябваше да се обади на всяка цена на Елвис.
    В същия момент усети влагата по лицето си. Нанси плаче? Почувства се виновен, че чак сега се сеща за нея. Нанси винаги бе до него. Отвори очи. Не беше Нанси, а онова момиче, Консуела. Гледаше го, все едно тя е видяла вълкожаба, и май се канеше да запищи. «Само това ми липсва», помисли той и се реши:
    — Телеффон.
    Ужасът малко намаля.
    — Телеффон, момиче. Бързо. Трябва да говоря, кха, кхъ, с Елвис.

  34. Харесва ми всичко прочетено дотук, браво на пишещите и ощ епо-голямо браво на учителя! :-)
    Имам само едно малко предложение – има описание на това как изглежда Рейгън, но не видях описание на Нанси. На мен лично ми липсва, може би като жена обичам да знам са облечени героите, коса, бижута, такива работи. Още повече, че Роналд Рейгън веднага си го представям, виждала съм го на снимки и в документални филми, а жена му не си я спомних, наложи се да поровя в нета за да видя нейни снимки.
    И един въпрос. В началото пише: “Дата: 1 юли 2004 година. Няколко дни преди смъртта на Роналд Рейган.”. Предполагам е техническа грешка, не трябва ли да бъде 1 юни 2004 година?

  35. Браво, Мариана!
    Грешката е моя – 1 юни, разбира се.
    А Нанси винаги се е обличала споед характера си – изискано, но консервативно.

  36. Здравеите Гн. Николов и всички участници в уъркшопа, много искам да се включа с моият опит, който за съжаление обаче е на английски. Може ли да го приемете за сега този му вид? Като оправдание мога да кажа че отдавна съм в чужбина и понякога мисля по-добре на английски. Благодаря ви за разбирането, и ще се постарая да го преведа по-бързо.

    The evening is arriving. Nancy Reagan is drinking a cocktail on the veranda. It tastes as usual. Strange, up on the second floor, in the master bedroom, the men she loved more than herself is dying, and the cocktail tastes as usual. Nancy learned from her mother, and learned well, she never should love anyone more then herself. And yet, there was Ronald… Some believed he was a great man. If that had ever been true, lately due to the disease he was in a state rather more close to a pot plant than to a man.
    The secret service men is on the lawn to get some fresh air. He does it quite often. She guesses that the atmosphere in the house must be heavy for him. She notices he is looking around. She guesses again, it is out of habit rather than out of worry about someone attempting to assassinate an already dying man. Or pot plant. Why should he find it oppressive? She is indignant. She never complains or cries, Ronald is quiet, the sick nurse is even quieter. The is no smell, even if there is a sickbed, they have enough money. There is no fuss or mess of any sort, as always she takes care that there is none.
    The drink is making her loose, way faster than it should. Her thoughts are more loose than usual. Could it be, that it is the absence of noises, smells, motions that bother him? Could it be that it bothers her? Is not it human, to make all those small fusses and messes showing you are alive. She should not drink, she is too tired and one cocktail gets in her head. She is about to leave the glass on the table, and pick up her woolen wrap, when Elena appears on the door, paler than usual.
    -Madam, he has spoken. Nancy knows hope is out of place. She makes a twofold effort, to leave the cocktail on the table slowly and steadily and to stand fast. Neither is entirely successful but good enough to fool other people. The cocktail splashes a little of what is left. Her feet wobble but she gets a grip on herself and on the side of the bamboo chair, and is up.
    - What did he say?
    - He wants a telephone.
    Nancy gets to the second floor. She is too tired to rush. When she enters the bedroom her husband is sitting in the bed. She realizes that she will never get used to seeing him skinny as a skeleton. “You will not have to get used”. She takes him by the hand tenderly, he wants to hear Elvis and I am hearing my mother talking, whom I never want to hear again. What is the difference? That I am drunk and he is sick. I will sober up but he will not, oh, he will not get better. But right now, at this moment his glance is bright and conscious. Of her and of the need for a telephone.
    -Roni, whom do you want to talk too, she asks hoping against hope.
    And hope loses because he does want to hear from Elvis. She has to go away, he cannot see her like this, silly and with smugged make-up, hoping after all the months, still hoping. She lets go of his hand and walks out of the door.
    -Bring the phone, Lena, she says passing by the nurse who is on the corridor, close enough to hear if called, far enough not to overhear the private words exchanged between her mistress and the former most powerful man in the world. Good girl, Lena, she picked her up in person. Having to listen to protests from secret servicemen of various levels was paying off. Good girl, Nancy, she thought bitterly rushing to her make up table, always making the right choices.
    Her mirror is a big antique piece. The first look in there is surprising, framed by still flowers and still little kids with wings is the face of a woman that has just cried her eyes out. But when did she cried so much, she was in the bedroom for a minute only. She never exceeds in the amount of make-up but the devastation from the tears is on the face itself. It takes quite a while even to her experienced hand to fix the damage. Her hands she noticed lately were trembling, but not when applying make up, never when applying make-up. Her hand is as steady as 53 years ago when she was preparing to see the president of the Screen Actors Guilt. To ask for assistance in having her name removed from the blacklist…
    Something old, very old and very angry rises its had in Nancy’s chest. Something that has remained silent and observing of all the changes in her life, since she had to move away from the farmhouse in Bethesda. Was taken away, not had to move, it roars… Her face with unfinished make-up floats away, than the mirror, than the study room follows. But image does not come to replace them, mostly sounds and feelings. The hot of the air outside the house, her mother’s hand, cold and manicured on her wrist tugging. Her aunt’s voice broken down, saying simple words:
    -Edith, do not take her away, we love her dearly, she is happy here.
    -Anne get in the car, her mother’s hand letting go of her wrist and pushing her back, the nails sinking through the worn out dress, the soft of the car seat, the disgust in the voice of her mother, the schooled voice of an actress:
    -She is poor and she is badly dressed here.
    Nancy will remember, the horrible sin to be poor and badly dressed, the sin that caused her to be taken away from her aunt and the farm.
    She finds herself back in the bedroom thinking was not there a children’s book about a girl that enters the mirror with horrible consequences. She finishes the make-up and goes to the veranda, she wants to finish that cocktail too.
    It was after the third glass that Lena comes out. The girl was simple, not prone to complicated thinking therefore not prone to complications. That is why she was chosen. But right now she has a thoughtful look that Nancy had never seen on her. Nancy does not need to prompt her.
    -Madam, it was as though he really was talking to Elvis.
    Nancy remains on the veranda, and goes though two more cocktails. She remains to her regret completely sober. When she collects the forgotten wrap and entered in the house was already cold. She picks up one of the blankets she got out for the secret service men and which he left unused on the living room sofa, and goes to the bedroom. She has not slept there for a long while but she does not want to pass around that mirror. Ever. She will order tomorrow to be removed. Lena is gently snoring on the couch in the corner. Nancy shakes her,
    -Elena, go to my room, go, I will sleep here tonight.
    The girl, still half asleep, understands what is wanted from her and goes away. Nancy sits on the couch, Lena has forgotten her blanket.
    -Now, what do I do with two. – she whispers, holding a blanket in each hand. The matter drives her almost to tears. She realizes Ronald is watching her from the bed.
    -Come, Nancy, sit next to me, he says, she rushes to her men, still holding the maddening blankets now forgotten. All the rush goes away by the time she reaches the bed. Her last movement, to sit down close to his feet is almost ginger. She is somehow reluctant to approach his unusually sharp featured face, she has not seen such an expression even from before the disease has hit full force. He is as though … really seeing her, thinking about her.
    -I know I put you through a lot, but everything is gonna be fine. Believe me, we have many more years to come, happy years. All you have to do is believe in me. At all cost…Remember Casablanca. It is going to save us. Eh, they should never have replaced me with that stupid dwarf of Bogart. I would have said it a hundred times better than him: “Come back to Bulgaria!” He raises a little with the effort and than slumps back on the high pillows. He is searching her face, for the support that was always there.
    -Would not I, Nancy? Hug me now… I am so tired, Nancy…but Casablanca is going to save us.
    She clutches the blankets harder to her chest, to silence the old and angry Anne, but fails. Than she lets go in order to hold her man close to the same chest, and hopes, hopes against hope he does not hear the crying of a poor and badly dressed five-year old from inside. Her face is dry and well made-up, and when she is hugging him he does not see it.

  37. Веси,
    Силно ми харесва, но искам да го прочета още един-два пъти. Мисля, че ще имам въпроси.

  38. Благодаря, и ще се постарая да отговоря доколкото мога. Благодаря много!

  39. Здравейте Гн. Николов и всички, това е доста тромав опит за превод на написаното от мен. Исках само да поясния защо се опитах да загатна, че Нанси може би има малко скрито бунтарство срещу консервативизма. От това което прочетох за нея ми направиха впечатление две неща – едния факт е, че тя не винаги е живяла при привилигировани обстоятелства, а другия е относно начина по който са се запознали с Рейган. Тя отива да моли Роналд, който е президент на гилдията на актьорите за премахването и от черния списък, следващото нещо което се знае е че двамата излизат заедно, а тя никога не е била в черния списък. Прозвуча ми много отворено за интерпретации. Нанси винаги го е защитавала безпрекословно, а жените никога не са толкова пламенни както когато трябва да се самоубеждават че не са сбъркали (мое мнение ☺).
    Извинявам се за забавянето, за евентуалните грешки и за особено лошия превод на български, повече от 7 години не съм употребявала писан български, а и говорим рядко. . До довечера ще сложа останалото.

    Привечер е. Нанси Рейган пие коктейл на верандата. Вкусът му не се различава по нищо от обичайния. Странно е, в спалнята на втория етаж, мъжът когото тя обича повече от себе си умира бавно, а вкуса на котейла не се различава от обичайното. Нанси е научена от майка си, че никога не бива да обичаш някого повече от себе си. Но въпреки това, Роланд… Имаше хора които го смятаха за велик човек. Дори и да беше така, болеста го беше поставила в състояние по-близко до това на цвете в саксия.
    Мислите на Нанси са прекъснати от човекът от секретните служби, които излиза от къщата на моравата, оглеждайки се по-скоро по навик, отколкото от притеснение за евентуално покушение срещу вече отиващ си бивш президент. Или саксиено цвете.
    Нанси е забелязала че той се заседява често навън и предполага че атмосферата в къщата му се струва тежка. Защо? Тя е възмутена при мисълта. Тя самата не се оплаква и не прави сцени, пациента е тих, болногледачката още повече. Въпреки наличието на болен човек в къщата, липсват неприятни миризми, достатъчно средства имат за да се подрижат за това. Няма суета и безпоредици, тя се грижи това да е така. Както винаги.
    Питието я отпуска по-бързо от обичайно, проблемът е че е отпуснат е контрола над мислите и. Появяват се нежелани неща като “Може би отсъствието на всякакъв шум, миризма и движение е подтискащо за него? И може би дори за мен?” Нанси се убеждава че трябва да избягва когато е уморена дори един коктейл. Има намерение да остави чашата на масичката и да вземе кашмирения си шал, но е прекъсната от появата на Елена на входа на верандата. Момичето е по-бледо от обичайно.
    -Госпожо, той е в съзнание.
    Нанси знае че не бива да се надява. Тя се опитва едновременно да отави чашата с недопит коктейл на масата бавно и да се изправи бързо. Не особено успешно – разплисква малко от коктейла и има нужда да се подпре на облегалката на стола, защото краката и първоначално отказват да я задържат.
    -Каза ли нещо? – е нормалния въпрос при тези обстоятелства.
    -Иска телефон за да разговаря с Елвис.
    Сигурно и това е нормален отговор при тези обстоятелства. Докторите са и обяснили пространно, какво да очаква. Нанси се качва на втория етаж без да бърза; твърде изморена е за да бърза. Намира съпруга си седнал на леглото. Никога няма да свикне да го вижда толкова измършавял. Вероятно се дължи на коктейла, че чува гласа на майка си да се посмихва “Няма да се налага да свикваш.”
    Нанси, взема ръката му за момент “Аз чувам майка ми да ми говори, а той иска да си говори с Елвис. Какво толкова? Само че аз ще съм трезвена утре, а той ще е все така болен.” Въпреки всичко тя го пита, защото е трудно да накараш надеждата да замълчи:
    -Рони, защо ти трябва телефон?
    И глупавата надежда която не може да се въздаржи да попита, получава отговора от който се опасява – телефона е необходим, за да се разговаря с Елвис.
    Нанси трябва да излезе, веднага; по никакъв начин няма да позволи Роналд да разбира, че все още тя не може да спре да се надява. Дали той е в състояние да разбере или не, тя не може да рискува. Елена е в коридора, пазейки правилното разстояние от една страна за да може да притича веднага ако е необходима и я повикат, а от друга за да не дочува разговори проведени тихо между своята работодателка и бившия най-влиятелен човек на света. “Елена е съкровище, заслужаваше си неприятностите с секретните служби за да я наема.” – мисли си Нанси.
    Сяда пред огледалото в стята за гости където спи от известно време. Трябва да поправи грима си. В рамката от цветя и крилати дечица я гледа лице, което я изненадва. Няма размазан грим, защото Нанси никога не прекалява с грима. Самото лице под грима е размазано. “Сигурно съм плакала. Кога успях да плача толкова много, бях в спалнята за минута-две”.
    Започва да поправя грима, който няма нужда от поправки. Напоследък е забелязала че ръцете и треперят, сигурно е от възрастта. Не и когато поставя грим. Гримът е основен инструмент ползван от актьорите и добрият актьор не само умее да постави собствения си грим но и владее това умение до съвършенство.
    Владеенето до съвършенство, означава когато си уморен, и когато си уплашен, и когато си плакал преди минута, и когато изведнъж разбереш че си остарял. Нанси е добра актриса, не тя е великолепна актриса. Тя се усмихва на себе си в огледалото, с малко гордост. Когато поставя грим е все така уверена в себе си както преди 53 години, когато трябваше да сложи грим преди срещата си с президента на актьорската гилдия. Нанси си спомня ясно всички мисли които минаваха през главата и този ден. Беше уплашена, всеки би бил, да се намери в черния списък. Разбира се имаше и актьори които не бяха уплашени, а се гордееха с факта. Те бяха безработни. Безработица се равняваше на бедност и неугледност. Нанси никога нямаше да позволи да бъде бедна отново, никога. Затова тя не позволи на ръката си да трепери от уплахата преди 53 години. Важно беше да изглежда правилно, да придаде този консервативен вид на млада дама която обича страната си, именно същата страна която обича и въпросния президент, на чиято добра воля зависи бъдещето и.

  40. Веси, впечатляващо е. Признавам, не го прочетох на английски.

  41. Очите и бяха влажни и зачервени, тя нервно разбъркваше току-що приготвения чай докато се взираше в нищото пред верандата. Стъклата бяха събрани, агенът не се виждаше и единственото, което оставаше от случката бяха спомените. Спомени, мечти, отминали години… Тя остави лъжичката в чинийката. Вече не биваше да се поддава така на емоциите си. Все пак изминаха доста години откакто положението му е безнадеждно, всяка надежда за подобрение си е чиста илюзия. Понякога е хубаво човек да мечтае, но не и да бърка илюзиите с реалността. Тя усети, че Долорес е застанала до нея и вдигна поглед.
    – Добре ли сте, госпожо?
    – Всичко е наред, Долорес, благодаря ти. – Нанси се усмихна. – Сигурно и аз започвам да си губя разсъдъка, щом вярвам на един болен човек.
    – Не казвайте това, госпожо! – сестрата бе грижовна като майка към Нанси – Естествено е да се надявате на подобрение. Знаете ли, той като че ли много добре знаеше какво прави. Когато се обади сякаш наистина говореше с Елвис.

  42. На английски е по-хубаво. Има недостатъците на бързото писане, има все още недостиг на опит, но пък за сметка на това има най-главното у един писател: да не прави литература, а да прави живот.
    Личи си, че Веси или има много богато въображение, или добре си е подготвила домашното, или умее да вниква в образите, или и трите заедно.
    Във връзка с това имам един въпрос: Веси, доколко написаното от теб се основава на реално проучване на Нанси? Защото изглежда така, сякаш си се запознала с нейната биография.

  43. Наистина го написах много набързо, и още по-набързо го преведох, признавам. Изгубих много време вообще да се чудя как да преведа от анг на бг, обратното ми е толкова по-лесно :) Някои неща вообще не ми се отдаде да ги преведа.
    Прочетох само английската страница на Уикипедия за Нанси, и тази на майка и, и много малко за самия Рейган; там имаше кратко описание на ранните и години, и на това как започва връзката и с Роналд. Имаше и една снимка с майка и, Едит, която ми направи много впечатление. Назнам защо центрирах всичко около Нанси, това не беше целта на занятието, но ми се стуваше че около нея ще има много детайли.
    Гн. Николов, мисля си за бъдещите задачки, и за моя, ами, не проблем, но трудност с езика. Ще се опитам пак в две версии, на български и на английски, за да може всеки да чете както му е по-удобно, и аз да пиша на по-удобно, ако е ок?
    Благодаря за добрите думи на всички, това ми е първа изява пред публика, така че, от сърце благодаря за отделеното внимание. Планувам да отделям повече време за писане в бъдеще, и беше важно какво ще кажете :)

    Остатъка от превода следва:

    Нещо отдавнашно и разгневено се надига в гърдите на бившата първа дама и настоява да бъде чуто. Нещо или по-скоро някой, когото тя се е мъчила да отдели от себе си и да забрави от много време. Тя се надяваше, че е успяла, че този някои не съществува вече. Но умората, питието, и може би спомените от запознанството с Роналд бяха отслабили контрола на Нанси над Нанси, и тя усети че този някой никога не си е отивал, се е спотайвал уплашен, мълчейки и наблюдавайки, всички събития в живота и откакто напусна фермата в Бетшеда.
    Нанси не вижда лицето си с наполовина завършен грим, не вижда нито огледалото, нито спалнята, Нанси не вижда нищо, защото си спомня. Това са стари спомени и се състоят предимно от звуци и усештания – горещината извън къщата, ръката на майка и, дърпаща я надолу по стълбите, мъката в гласа на леля и, простичките думи,
    -Едит, не вземай Ани все още, ти намаш много време за нея, а тя е щастлива тук.
    -Качвай се в колата – гласа на майка и, добре оформен актьорски глас, без особенни емоции съобщаващ на света – Ани тук живее бедно. Облечена е зле. Това не е живота които планувам за нея.
    Нанси беше се мъчила да забрави дори името на това бедно , зле облечено и безоблачно щастливо петгодишно момиче. Защо сега петгодишното и аз, напомня за себе си?
    „Нямам време за теб, Ани и не можеш да ми кажеш нищо от полза или от значение. По-добре и аз да започна да си говоря с Елвис“
    Нанси довършва грима си, и отива на верандата за да довърши и коктейла си. След третия пореден коктейл, Елена се появява изглеждайки умислена. Елена не е склонна към размишления, което е едно от многото и положителни качества. Не става нужно да я разпитва защо:
    -Госпожо, като че ли наистина говореше с Елвис.
    След още два коктейла, Нанси се качва в спалнята. Лена спи на дивана. Нанси я разтърсва за рамото:
    -Лена, върви да спиш в моята стая, аз ще остана тук през ноща. Когато момичето излиза, Нанци забелязва че Роналд е буден и я наблюдава, с необичайна напоследък концентрация. Тя сяда до него, с усещането че той има желание да говори сега с нея.
    -Знам, че е трудно за теб, всичко това …-Роналд раздвиждва ръката си, е намерение да обхване с жест спалнята превърната в болнична стая.-Всичко ще се нареди, вярвай ми, чакат ни още много години заедно, щастливи години, само трябва да ми вярваш. На всяка цена.
    Има нещо настоятелно в гласа му, нещо което не позволява да бъде игнорирано.
    -Спомняш ли си Казабланка. Казабланка ще ни спаси. Ех, не трябваше да ме заменят с онова тъпо джудже Богарт. Аз щях да го кажа сто пъти по-добре от него: “Върни се в България”. Нали, Нанси?-той търси одобрението и, както винаги, и го намира както винаги. -А сега прегърни ме… Много съм уморен, Нанси… Но “Казабланка” ще ни спаси…
    Нанси го прегръща, когато е в прегръдките и той не вижда лицето и.

  44. Веси,
    Пак повтарям, имаш я искрата Божия, а това е най-важното. Останалото е труд и упорство.
    Не си прави труда да превеждаш, ако смяташ и занапред да пишеш на английски. При превода се губи значителна част от онази искреност, която се чувства в първия вариант.
    Е, ако възнамеряваш да пишеш на български, ще ти се наложи да поработиш и над това.

  45. Във връзка с новата задачка седнах да прочта по сериозно написаното по предната тема:

    @hm Гледната точка на агента е върха, веднага обаче заседна в главата ми представата за агент Superball от Сам и Маx, не от комиска, а от електронната игра, всеки момент очаквах да каже “Negative, sir.” Харесва ми че агента е много интуитивен, начина по-които се ориентира по миризмата и как усеща дребни промени, почти не ползва картина така да се каже. Съмнявам се че истинските агенти работят така, но е ефектно и много приятно за четене. А може ли нещо за самия агент да се разкрие, без да е много очевидно? Например как възприема тези хора около себе си, от кога е с тях?

    @Петър Чай, разбира се! (уф, аз накарах горката си героиня да изпие 6 коктейла, а на мен ми става лошо от половин бира :) .Още абсолютно точно мисля си уловил усещтането за жена, която не е говорила с дугарчето си от години, аз вообще изпуснах този момент (а уж съм жена). “Така и липсваше да си поговорят пак. Тя седна до него и сложи длан на бузата му. Очите и сияеха” – hat down! Не съм намерила нещо да критикувам, но утре ще се постарая повече :D

    @Маркуча – И аз се отплеснах да чета за коктейли, защото моято познание се изчерпва с джин с тоник, а ми се видя малко вероятно това да е подходящо за първа дама :D И waw! за събуждането от гледна точка на Роналд. Разсмях се да си призная.

  46. Написах това вчера и реших да го сложа, не е подобрение на вече написаното строго казано, ами е по-скоро продължение, зачудих се пациентите с Алцхаймер доколко биха имали симпртом да искат да си говорят с Елвис, видях че сте го дискутирали по-горе, аз проверих в Харисон, но то е много обща книга и не ми стана ясно, а нямам по-специализирана под ръка. Така че направих предположение, че е малко вероятно и тръгнах оттам.

    Nancy is sitting in the small hours on the veranda, not drinking and trying not to think anything. Especially anything like “Would not it be better that he dies, before starting asking to have a line to Napoleon? What do I do if he wants to have Elvis for coffee? Better for whom?”
    She has not heard when Dolores has come out to. The girl is standing on the entrance to the house, oscillating a little back and forth. It is clear that she want to say something. Her indecision irritates Nancy. She does not like her not thinking interrupted.
    -What is it.
    Dolores feeling if not encouraged at least noticed, blurts out a rather long speech for her
    -Madam…Madam, he was talking to someone! I never listen but he dropped the phone so came to pick it up. There was someone on the other end of that line talking back.
    The irritation turns into an anger instantly.
    -Dolores, I see what is your purpose with this little announcement. It is my husband that has dementia, not me. If you are trying to convince me he is getting better, let me tell you I do not need your sympathy.
    Nancy stops to take a breath,
    -Your service will no longer be needed, once you cross the line with me, you stay on the other side. That will be all.
    The girl backs up without reply. Nancy is content. She has not lost it, the ability to make clear who is whom. The annoying fact is however, that she has lost a very competent nurse.
    Still rationality settles after the outburst and Nancy has to argue with herself that it was the thing to do.
    “I thought she is feeling sorry for me and trying to invent a story to make me feel better. People like her are not to be allowed to feel sorry for people like us. On the other hand Alzheimer was also not supposed to affect people like us.”
    This last though brings with itself some more rationality. And rationality drags behind several questions.
    One, the girl seemed genuinely distressed.
    Two, It was not like her to try to be familiar, in a number of bad moments she kept extremely professional.
    Three … three is escaping her, there is a third something about the whole situation that is bothering.
    Nancy is sitting on the veranda and trying to think. To the surprise of the secret service agent that is again hanging on the lawn she jumps and rushes in the house. It is something about what she said to the girl.
    She enters Dolores room without knocking. People like her do not knock on the doors of people like Dolores. The girl is packing her clothes.
    The reality of what is about to happen gets to Nancy. Before the Alzheimer hit, this would not have been possible. She would not have thought that she just sacked the woman and now she is coming to ask for help. She would not have though that the woman has no good reason to help. She would not have thought with a tinge of guild that she treated badly someone potentially useful.
    It is the turn of Nancy to oscillate on the doorstep. The girl just looks at her, not upset, not hateful, at most expectant.
    -Dolores, what did I tell you over there on the veranda.
    -Madam you told me you do not need my service, and as you see I am packing.
    -No, no, not that. Something else. – Nancy makes an effort – Please, it is important.
    With extremely blank face the girl replies:
    -Before firing me you mentioned that you do know what is my purpose with this little announcement; that it is your husband that has dementia, not you; and that you do not need my sympathy. You forgot already?
    Nancy keeps standing on the doorstep, repeating to herself:
    -I did forgot already … may be I too have dementia … he has dementia…he has dementia.
    She turns to Dolores and repeats to her too:
    -He has dementia!
    -I know Madam, and indeed you do have my unwanted sympathy. But I have my things to pack, so do excuse me.
    -Nonsense, you are not going anywhere.
    The door closes behind Nancy. Dolores looks at the closed door, a folded sweater in her hands, and just for a moment, her face shows the anger that is behind. People like Nancy can make people like herself pack a suitcase in one moment and unpack in the next. She puts the sweater back in the wardrobe.
    At the same time Nancy is reading. The book is still considered new, published two years ago but explains with not too much medical lingo the symptoms of Alzheimer.
    -He has dementia! He is supposed to forget, he is supposed to be confused about the identity of people, he is not supposed to want to converse with a person he never met before! My husband is not mentally ill. – She says to the empty study room and slams the book down, because the book is trying to convince her in the variety of symptoms and the unpredictablity of the disease. Nancy glares at the offending “Alzheimer’s: a care giver’s guide and source book”.
    Than she thinks about Ronald’s insistent voice yesterday, his unusually sharp facial expression and suddenly she has left angry far beyond, she is furious. In her mind she is screaming at the top of her voice, and dishes are flying.
    “He is on to something! He is doing something behind my back, using this Elvis thing as a ruse!!”
    To the casual observer of the study room, the famous “A general in front of a battle” scene is unfolding – Nancy is pacing up and down, hands folded behind her back and expression telling that various strategies and tactics are being scrutinized.
    “Dolores is not in this, she would not have told me otherwise. So… so, he gains back his old mental power and he launches into some scheme without talking to me! No, worse, trying to give me bullshit about phone calls to Elvis! Never he has completely pushed me out of what was going on, never! How dare he sideline me! And most of all why? Why now, we have always discussed things, never there has been the blabla-you-must-trust-me-bla-do-not-you-worry-honey. I am not just any ordinary woman to give me the sweet talk!
    She stops like bolted to the floor.
    Was he talking to another woman?!
    The casual observer at this point witnesses the classical “The general decides on an all out strike with everything that we have” scene. The lady sitting very still tilts a head to one side than launches to the desk, grabs the phone and hammers a number. She knows the number by heart.
    -It is me, Nancy.
    There is a pause.
    -No, I am not fine, that is why I am calling. Sorry, sorry, it is just…I do not want to explain anything yet. Could you help without the explanations for the moment?
    Another pause.
    -No, I do not think it has anything to do with national security.
    This time she pauses not because someone is speaking on the opposite side.
    -Please, she says.
    It seems to be enough to get the agreement of the other person in the conversation.
    -Yesterday at about 8 pm a phone call was made from our house. I want to know where to. I want to know the contents.
    “I want no one else to know the contents.” she does not add.

  47. Здравейте, с известно закъснение. От много месеци не бях писала каквото и да е. Затова този текст беше добре дошъл и ме накара да си отворя и някои занемарени мои нещица. Ама горкият прегряващ стар лаптоп всячески ми пречи… И тъй:

    Една юнска вечер, когато слънцето лениво слизаше към планината Санта Моника и сянката на къщата се протягаше върху подрязаната трева в двора, Нанси Рейгън излезе на верандата с чаша студен чай в ръка. Документите на Фондацията за изследване на Алцхаймер я очакваха върху стъкления плот на ратановата масичка. Предстоеше благотворителна вечер, на която Нанси щеше да е основната “звезда” и от нея се очакваше да произнесе реч. Тя разсеяно прегледа бележките си, но не можа да се съсредоточи. Тъгата по-силно от всякога се опита да я завладее. “Използват ме. Не, използват Рони”.
    Известен човек се разболява от смъртоносна болест и привлича вниманието към това заболяване. Колкото по-известен, толкова повече дарения за фондацията. Следват интервюта, репортажи за живота с болестта, надничане в личния живот дори по-силно, отколкото по време на цялата му кариера. Но идва моментът, когато камерите трябва да бъдат спрени, прожекторите изгасени и микрофоните забранени. Моментът, в който над всичко започва да властва тишината.
    Не можеше да напише това в речта си.
    Бяха добър дует по време на мандата му, но сега Нанси остана сама на сцената. Късно е, помисли си тя, за главна роля. А в политиката поддържащите актриси не получават награда за цялостно творчество.
    Тя се сепна от движение в сенките в другия край на двора. Беше един от охранителите, Марк Милър, сериозен човек в средата на четиридесетте години, позна го по преждевременно побелялата му коса. Никога не говореше за миналото и личния си живот, но от Националната агенция по сигурността твърдяха, че е много надежден. Нанси беше готова да се обзаложи, че въпреки постоянните му обиколки из имението, по черното му сако няма и една прашинка, а обувките му както винаги изглеждат току-що лъснати. Тази представа я поразсея и успокои.
    Долорес Уайтмън, дневната медицинска сестра на Рони, се появи от вътрешността на имението и приближи към масичката. Долорес беше калифорнийка на средна възраст, атлетична жена с гладко от ботокса лице, вързана на опашка руса коса и уверени движения. Тя също бе от Агенцията по сигурността, която гарантираше не само за професионализма на служителите си, но и за тяхната дискретност.
    - Той говори, госпожо – каза Долорес.
    Нанси се взря в лицето й, без да е сигурна за кого става дума.
    - Президентът проговори – уточни Долорес, явно схванала объркването й. – Поиска да му дам телефон.
    Листата се изплъзнаха от ръцете на Нанси и тихо се разпиляха по венецианските плочи на терасата.
    Тя се подпря на облегалката на стола и бавно се изправи. Марк Милър заряза изследването на храстите и се загледа към терасата. Наистина не изпускаше нищо от очи.
    Долорес търпеливо я изчака и я последва в къщата. Вътре беше прохладно и чисто като в болница. Това вероятно беше най-стерилното и добре охранявано имение в Бел Еър.
    Рони седеше в леглото си, очите му срещнаха нейните в мига, в който Нанси се появи на прага на болничната му стая. В погледа му имаше… разпознаване. Това не беше неадекватният непознат старец от последните месеци. Въпреки хлътналите му бузи и тъмните сенки около очите, тя го видя истински за пръв път от доста време. Това беше Той.
    - Рони, – нежно попита Нанси – с кого искаш да говориш?
    - С Елвис – отвърна без колебание той.
    Нанси постоя няколко мига, облегната на рамката на вратата. След няколко вдишвания тя отчасти си възвърна хладнокръвието.
    - Донеси телефон, Долорес, и ни остави за малко сами.
    Въпреки ценената дискретност на службите не искаше да запишат в дневния си рапорт сълзите й.
    Рони набра с треперещи пръсти някакъв много дълъг номер, но нямаше сила да повдигне слушалката до ухото си. Нанси му помогна, като преглътна сълзите и се усмихна.
    - Аз съм, Роналд. Помниш ли какво ми обеща? Последната база също. На старото място? Знам къде е лъкът. До скоро.
    Изглежда сякаш си вярваше, че говори с “Елвис”. Нанси се опита да си спомни нещо, един техен разговор отпреди повече от двадесет години, когато тя седеше в болнична стая до него след несполучливия атентат. Тогава, малко след операцията, Рони беше споменал Елвис. Нанси реши, че е замаян от упойката, а после, седмица по-късно, когато му го сподели, той се засмя и каза, че е било шега.
    Някакво безпокойство я загложди сега. Рони изглеждаше толкова… буден.
    - Не унивай, Мамче. Не съм се предал още. Предстоят ни още много щастливи години. Само трябва да вярваш в мен. На всяка цена… Помниш ли “Казабланка”? Тя ще ни спаси. Ех, не трябваше да ме заменят с онова тъпо джудже Богарт. Аз щях да го кажа сто пъти по-добре от него: “Върни се в България”. Нали, Мамче? – и той се усмихна и протегна ръце към нея. – А сега ме прегърни… Много съм уморен, Нанси… Но “Казабланка” ще ни спаси…
    Нанси обви ръце около кокалестите му рамене, неспособна да проговори. Вярваше му. Не можеше да обясни как и защо, но му вярваше.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>