Някога дядо Славейков е написал:
Като няма в труд поету награда,
чезне песен, фантазия отпада.
На всеки пишещ се е случвало да изпадне в униние и да се запита: “Защо го правя, по дяволите? Има ли смисъл?”
Има.
Пишем преди всичко за себе си. Пишем, защото не можем да не пишем. В това ни е първата и най-главна награда. Така пиша например “Елесар”, който едва ли някога ще бъде издаден – всъщност на практика писането му е престъпление, за което, според най-новите тенденции в стил АСТА, искат да дават до шест години затвор.
Пишем за своите близки и приятели, с които споделяме идеите, споделяме написаното, радваме се на техните реакции и приемаме техните похвали, а понякога (крайно неохотно) и критиките им.
Пишем за бъдещите читатели. Да, в момента обстановката не е твърде благоприятна, шансовете за публикация на български автор са малко, а за издръжка от писане – направо нулеви.
И все пак пишем. Защото има някакъв шанс словото ни да стигне до читателя.
Отделно за младите автори – те трябва да пишат много и упорито. Също като в спорта, опитът се придобива чрез безкрайни тренировки. Затова трябва да пишат, докато натрупат купчина ръкописи, висока поне половин метър (нямам представа на колко килобайта се равнява това). Повечето от написаното гарантирано ще е боклук. Но не бива и да си го помисляте! Длъжни сте непременно да вярвате, че пишете най-хубавото, което някога е сътворявано. Помислите ли другояче – загубени сте. След време сами ще оцените, че написаното е слабичко. Тогава ще сте на по-високо ниво. Но дотогава – за Бога, братя, вярвайте в себе си.
А истинската награда ще дойде рано или късно. Аз съм получавал много награди. Но най-трогателната получих преди три дни. На Толкин феста в Асеновград един младеж ми направи подарък и каза: “Вие променихте живота ми”.
Какво да кажа… Признателен съм му не по-малко, отколкото той на мен. Подаръкът беше ценен, но стойността му е нищожна в сравнение с думите, които го придружиха.
Ето, това желая на всички ви.

Ако сте от онези щастливци, които могат да пишат независимо от времето и мястото, недейте да четете това. Нямам на какво да ви науча и мога само да ви завиждам. Но ако сте като повечето пишещи братя, времето и мястото на писане имат огромно значение.
Необходимо ви е собствено място за писане. Най-добре собствена стая, разбира се, където няма да ви безпокоят и можете спокойно да останете насаме с мислите си. Ако ли не – поне кътче с бюро в някой ъгъл. Лично аз имам точно това, тъй като в апартамент от хол, спалня и кухня не мога да мечтая за отделен кабинет.
Бюрото определено е важно. Когато ми подариха една твърде грамадна мебел – 80х150 – първоначално изревах, че няма къде да го сложа. Но му намерих идеалното място до прозореца и сега съм доволен, че имам къде да наместя в творчески безпорядък компютъра, принтера, речниците, книгите и изобщо каквото си искам.
Впрочем мястото е относителна категория. Хемингуей например е обичал да пише в парижките кафенета. Истината е, че при определена нагласа човек може да бъде сам дори сред тълпите. И да пише. Изпробвах това например миналата година на Таласъмията – сложих си маса до входа на станцията, наместих отгоре вехтия лаптоп и писах твърде успешно, разменяйки по някоя приказка с минаващите.
А номера на Хемингуей съм пробвал в по-млади години. Пишех в кафенето на хотел “България”. И под секрет ще споделя, че дори ако писането не потръгне (а обикновено вървеше), това е идеален начин за привличане на млади момичета. Ужасно са любопитни като видят някой да пише в бележника. Не могат да устоят да не попитат. А като тръгне разговорът…
За времето. Най-добре е ако имате постоянството и дисциплината да си създадете стабилен график на писане. Дори да не ви върви точно по това време, все можете да се насилите поне за няколко реда. А както е казал народът, капка по капка вир става. Важно е близките ви да знаят, че това време е свещено и през него творите. За жалост не винаги е така и често влиза в действие принципът: Щом не ходиш на работа, значи можеш да свършиш еди какво си… и другото… и третото…
Но разбира се вдъхновението не се поддава на график. Ценната мисъл, дума или фраза може да ви хрумне по всяко време. Затова записвайте. Записвайте! Човешката памет е несигурна и ако не запишете нещо, после ще се тюхкате: Имах страхотна идея, а сега нещо не си я припомням, или поне не ми звучи толкова свежо, както в началото.
С тия няколко реда исках само да повдигна темата за обсъждане. Сигурен съм, че имате какво да добавите.
Имате думата.