Да започнем с нещо съвсем простичко.
Навярно всички знаете онази детска броилка с пръстите на краката: Това прасенце отишло на пазар, това прасенце излязло да си купи вестник “Работническо дело”, това седнало в кухнята да си реже ноктите…
Задача: Предложете занимания за десетте малки прасенца. Не се бойте от идиотизми – творческият ум не се бои от нищо.

Шадоублек изрази желание да дадем тук съвети за писане на добро начало на разкази. Темата наистина е добра за обсъждане в началото на уъркшопа. Но аз бих я стеснил още повече – до първото изречение. То е изключително важно за навлизане в темата – както в смислово отношение, така и за ритъма на повествованието.
Имате думата. Посочете свои и чужди първи изречения, които ви се струват особено удачни. Обяснете защо.
Като свой пример бих дал първото изречение на “Съдът на поколенията”: “Зад прозорците на редакцията валеше дъжд, бавен и сив – друг не бяхме виждали от много време насам”. Старал съм се да постигна и ритъм, и пряко насочване към екологичната тема на романа.
Разбира се, не ви ограничавам. Можете да говорите и по-общо за началото на произведението, както и за начина, по който то въвежда в темата. Всеки автор си има подход към това. Един Виктор Юго например може да напише цяла повест, за да я превърне в увод на свой роман.
И тъй, чакам вашите мнения.

Това е една от най-честите писателски болежки. Хрумва ти идея, започваш ентусиазирано да я обмисляш, или направо да пишеш… и изведнъж стигаш до малкото камъче, отвъд което не можеш да продължиш. Случвало се е на всекиго. Уж дреболия някаква… а не можеш и не можеш да я преодолееш. Толкин например разказва, че така закъсал във “Властелинът на пръстените” и дълги месеци не можел да продължи отвъд епизода с гроба на Балин в Мория.
Ето ви и един малък пример.
Прочетете в блога ми приказката “Медният грош”. Създаването й протече горе-долу по следния начин:
Искаше ми се да измисля нещо подобно на “Огнивото” на Андерсен. Вълшебното огниво, естествено, не ми вършеше работа – вече го имаше. Значи трябваше някакъв друг вълшебен предмет. Вероятно по аналогия с приказката на Андерсен се сетих за меден грош. Но какво да му бъде вълшебството? Неразменният петак вече го има в руските приказки.
Тогава ми хрумна – нека да бъде монета, с която може да се купи всичко.
Схемата на приказката се заформи веднага. Беден селянин отива на пазара, някой му купува стоката за един грош, а после се опитва да открадне вълшебната монета и така той научава за нея.
И тук запецнах. На въпроса: а какво продава селянинът? Коза? Кокошка? Крава? Добре де, но защо притежателят на вълшебния грош да купува точно от него коза или крава?
Ето я същността на запецването: Не успееш ли да убедиш себе си, няма да убедиш и читателя. Това се усеща болезнено остро и хвърля сянка върху целия сюжет. Предадеш ли се, вдигнеш ли ръце, сюжетът губи привлекателност за теб – и една чудесна идея умира.
Изходът е да не се поддаваш. Трябва или да се бориш като куче с кокал, или да прогониш неприятното усещане за безсилие и да отложиш обмислянето. Никога не забравяй, че имаш помощник – “немия брат”, както наричам подсъзнанието. Немия брат е незабележим и работлив. Той например ти позволява да вървиш по улицата и да четеш вестник. А поставиш ли му задача, можеш да забравиш за нея. И след ден, след два, след три той ненадейно ще се обади от дъното на съзнанието ти: “Хей, помниш ли онова нещо, дето не можеше да го измислиш? Аз пък мислих, мислих и го измислих!”

Друг начин да се справиш със затруднението е да обсъдиш идеята с приятел. Две глави мислят по-добре от една, а и в разговора проблемите често се виждат много по-ясно, отколкото когато ги обсъждаме насаме. Погледнете в блога ми “Брейнсторм предизвикателство” от декември 2011. Колективното обсъждане изведе идеята до изключително интригуващи варианти. А и… нека си го признаем, всеки писател – признат или непризнат – си е славолюбив. Добрата дума от страна на приятел дава крила. Нищо, че не е “Ред Бул”…

Привет, пишещи братя… или пък само любопитни към писането.
Ще се опитам да поведа един писателски уъркшоп. Всъщност думата е голяма, а залъкът за лапване – още по-голям. Но нека да опитаме, пък да видим какво ще стане.
Засега би ми било интересно да узная какво ще очаквате от уъркшопа. Ако не знаете – ще се опитам да го водя както аз си знам. И не очаквайте много. Все пак аз самият не съм нито Толстой, нито Макаренко.
🙂