ХВОЙНОВИЯТ ХРАСТ

Когато превеждах есето на Толкин “За вълшебните приказки”, силно ме заинтригува следният текст:

Красотата и ужасът на приказката “Хвойновият храст” (“Von dem Machandelboom”) с нейното изтънчено и трагично начало, с ужасната канибалска яхния, страховитите кости и пъстрата отмъстителна птица-дух, излетяла от мъглата, която извира над храста, всичко това ме съпровожда още от детски години; и все пак основният привкус на тази приказка, съхранен в паметта ми, не е красотата или ужасът, а далечината и необятната бездна на времето, неизмерима дори с twe tusend Johr (две хиляди години). Без яхнията и костите – които днес обикновено се спестяват на децата в смекчените варианти на братя Грим* – това видение би се загубило до голяма степен. Аз не смятам, че съм бил наранен от ужаса в приказната обстановка, от колкото и мрачни вярвания или деяния на миналото да е дошла. Подобни истории днес имат митичен или тотален (неподвластен на анализ) ефект – ефект напълно независим от данните на Сравнителната Фолклористика, която не е способна да го помрачи или обясни; те отварят врата към Друго Време и ако минем през нея, макар и само за миг, ние заставаме извън нашето време, може би дори извън самото Време.

* А не би трябвало да им го спестяваме – освен ако им спестим цялата приказка докато укрепнат душевно.

Потърсих приказката, която (по обясними причини) не е включена в популярните детски издания. Реших, че си струва да я преведа. Ето я:

Якоб и Вилхелм Грим

ХВОЙНОВИЯТ ХРАСТ

Много отдавна, поне преди две хиляди години, живял един богат човек, който имал красива и благочестива жена, и я обичал от все сърце. Те обаче нямали деца, макар че много искали да си имат, и жената се молела ден и нощ, но децата не идвали и не идвали.

Пред тяхната къща имало двор, където растял висок хвойнов храст. Един зимен ден жената стояла под него и си белела ябълка, и както я белела, порязала си пръста и по снега капнала кръв.

- О – рекла жената. Въздъхнала тежко, погледнала кръвта пред себе си и много се натъжила. – Ех, ако имах дете, червено като кръв и бяло като сняг.

И като изрекла тия думи, изведнъж й станало леко и повярвала, че така и ще стане.

После тя се прибрала, минал месец и снегът се стопил. Минали два месеца и всичко се раззеленило. Три месеца – и всички цветя поникнали от земята. Четири месеца – и всички дървета в гората станали още по-гъсти, а зелените клони се преплели и птичите песни огласяли гората, а от дърветата се сипели цветове. После отминал петият месец и жената застанала под хвойновия храст, който ухаел тъй сладко, че сърцето й заподскачало и тя паднала на колене, зашеметена от радост. А когато свършил шестият месец, натегнал едър плод и тогава тя се успокоила. Подир седмия месец жената набрала хвойнови плодове и лакомо ги изяла. След това се разболяла и я налегнала скръб. После отминал осмият месец, а тя повикала мъжа си, разплакала се и рекла:

- Ако умра, погреби ме под хвойновия храст.

Тогава се утешила и била щастлива до края на следващия месец, а после родила детенце, бяло като сняг и червено като кръв, и като го видяла, обзела я тъй непомерна радост, че умряла.

Нейният съпруг я погребал под хвойновия храст и заплакал горчиво. След време му поолекнало и макар че все още плачел, вече по-леко понасял скръбта. А подир още малко време си взел нова жена.

Втората жена му родила дъщеря, но от първата си съпруга той имал момченце, червено като кръв и бяло като сняг. Когато жената поглеждала дъщеря си, обземала я дълбока обич, но после поглеждала малкото момче и го сърцето й се свивало, защото си мислела, че то винаги ще стои на пътя й, и вечно се чудела как да остави цялото наследство на дъщеря си. И Лукавия тровел ума й с тези грижи, докато накрая тя люто намразила момченцето, блъскала го от стена до стена, биела го с плесници и юмруци, та клетото дете живеело във вечен страх, защото когато се прибирало от училище у дома, нямало къде да намери покой.

Един ден жената се била качила в стаята си, когато малката й дъщеря дошла и рекла:

- Мамо, дай ми ябълка.

- Да, детето ми – рекла жената, и извадила от раклата една хубава ябълка. А раклата имала тежък капак с голяма и остра желязна закопчалка.

- Мамо – попитала малката дъщеря, – ще дадеш ли ябълка и на брат ми?

Това много ядосало жената, но тя казала:

- Да, когато се прибере от училище.

Когато го видяла през прозореца да си идва, сякаш Лукавия я обсебил, тя грабнала ябълката от ръката на дъщеря си и рекла:

- Не бива да ядеш преди брат си.

Хвърлила ябълката в раклата и я затворила. Тогава момченцето дошло на прага и Лукавия я накарал да му каже любезно:

- Сине мой, искаш ли ябълка?

И тя го изгледала злобно.

- Майко – казало малкото момче, – колко ядосана изглеждаш. Да, дай ми ябълка.

А на нея й се сторило, че трябва да го увещава.

- Ела с мен – казала тя и отворила капака на раклата. – Извади си ябълка.

И докато момченцето надничало вътре, Лукавия я подтикнал и тряс! – затръшнала капака и главата му отхвръкнала вътре сред червените ябълки.

Тогава я хванал страх и тя си помислила: “Може би има начин да ми се размине”. Качила се в стаята си, взела бял шал от най-горното чекмедже на скрина, наместила пак главата върху врата на детето и вързала здраво шала, така че нищо да не се вижда. После го настанила на един стол пред вратата и сложила ябълка в ръката му.

След малко Марлене влязла в кухнята при майка си, която стояла до огнището и разбърквала голям казан с вряла вода.

- Майко – рекла Марлене, – брат ми седи до вратата, но изглежда съвсем бял и държи в ръката си ябълка. Помолих го да ми я даде, ала той не отговори и много се изплаших.

- Върни се при него – казала майката, – и ако не ти отговори, удари му една плесница.

Тогава Марлене отишла при брат си и казала:

- Братко, дай ми ябълка.

Но той мълчал, затова тя го зашлевила през ухото и главата му паднала. Ужасената Марлене се разплакала, изпищяла, изтичала при майка си и казала:

- О, майко, аз откъснах главата на брат си.

И продължила да плаче безутешно.

- Марлене – казала майка й, – какво си сторила? Мълчи и не казвай никому за това. Стореното – сторено. Ще го сготвим на яхния.

Тогава майката взела момченцето, нарязала го на парчета, сложила ги в казана и ги сготвила на яхния. А Марлене стояла до нея, плачела без да спира и всичките й сълзи капели в казана, тъй че съвсем не им трябвала сол.

После бащата се прибрал, седнал на масата и казал:

- Къде е синът ми?

И майката му поднесла голяма-голяма паница яхния, а Марлене плачела и не можела да спре.

Тогава бащата пак попитал:

- Къде е синът ми?

- О – казала майката, – той отиде при чичото на майка си чак в другия край на страната. Ще остане там доста време.

- Какво дири там? Та той дори не се сбогува с мен.

- О, много искаше да отиде и ме попита дали може да остане шест седмици. Там добре ще се грижат за него.

- О – рекъл мъжът, – натъжих се. Не бива така. Той трябваше да се сбогува с мен. – Сетне започнал да яде и попитал: – Марлене, защо плачеш? Брат ти непременно ще се върне.

След това рекъл:

- Жено, тази храна е много вкусна. Дай ми още малко.

И колкото повече ядял толкова повече му се услаждало и той казвал:

- Дай ми още малко. Нищо няма да оставя за вас двете. Това сякаш е сготвено само за мен.

И ял, ял и хвърлял всички кости под масата, докато не изял всичко.

Марлене отишла до скрина, взела от долното чекмедже най-хубавия си копринен шал, събрала всички кости изпод масата и ги увила в шала, после ги изнесла пред вратата и заплакала с кървави сълзи.

Положила костите на зелената трева под хвойновия храст, и след като ги сложила там, изведнъж й станало по-добре и спряла да плаче.

Тогава хвойновият храст се раздвижил. Клоните се разделяли, после пак се събирали, като че някой пляскал с ръце от радост. В същото време от храста сякаш се вдигнала мъгла, а насред тази мъгла нещо лумнало като огън, и от огъня излетяла красива птица, която запяла прекрасно и излетяла високо във въздуха, а когато изчезнала в далечината, хвойновият храст си бил точно както преди, но вързопчето с костите вече го нямало. Марлене обаче се почувствала тъй щастлива и доволна, сякаш братчето й било още живо. И тя весело влязла в къщата и седнала на масата да се храни.

А птицата отлетяла, кацнала на къщата на златаря и запяла:

Майка ми погуби ме,

татко ми изяде ме,

а сестричката добра

в шалче костите събра

и положи ги тогаз

там под хвойновия храст.

Чурулик, чурулик, птица прелестна съм аз.

Златарят седял в работилницата си и правел златна верижка, когато чул птицата да пее на покрива му. Песента му се сторила много красива. Той станал, но докато прекрачвал през прага единият чехъл се изхлузил от крака му. Въпреки това той отишъл право в средата на улицата само по един чехъл и един чорап. Бил с кожената си престилка и в едната ръка държал златна верижка, а в другата мънички клещи. Слънцето ярко огрявало улицата.

Той пристъпил напред, после се спрял и казал на птицата:

- Птицо, колко красиво пееш. Попей ми отново.

- Не – рекла птицата, – аз не пея повторно даром. Дай ми златната верижка и тогава пак ще ти попея.

Златарят казал:

- Ето ти златната верижка. Сега изпей ми отново същата песен.

Тогава птицата долетяла, взела златната верижка в дясната си лапка, кацнала пред златаря и запяла:

Майка ми погуби ме,

татко ми изяде ме,

а сестричката добра

в шалче костите събра

и положи ги тогаз

там под хвойновия храст.

Чурулик, чурулик, птица прелестна съм аз.

После птицата отлетяла при обущаря, кацнала на покрива на дома му и запяла:

Майка ми погуби ме,

татко ми изяде ме,

а сестричката добра

в шалче костите събра

и положи ги тогаз

там под хвойновия храст.

Чурулик, чурулик, птица прелестна съм аз.

Като чул това, обущарят изтичал навън по риза, погледнал нагоре към покрива и трябвало да засенчи очите си с длан, за да не го заслепява слънцето.

- Птицо – казал той, – колко красиво пееш.

После подвикнал през отворената врата:

- Жено, ела навън. Тук има една птица. Погледни я. И как пее само!

Викнал дъщеря си и децата й, калфата, чирака и прислужницата, и всички те излезли на улицата, погледнали птицата и видели колко красива е тя, колко изящни червени и зелени пера има, как шията й е като чисто злато, а очите й греят като звезди.

- Птицо – казал обущарят, – хайде сега да ми изпееш пак тази песен.

- Не – рекла птицата, – аз не пея повторно даром. Трябва да ми дадеш нещо.

- Жено – рекъл мъжът, – влез в работилницата. На най-горния рафт има чифт червени обувки. Свали ги.

Жената отишла и донесла обувките.

- Ето, птицо – казал мъжът, – а сега ми изпей песента отново.

Тогава птицата се спуснала, взела обувките в лявата си лапка, отлетяла обратно на покрива и запяла:

Майка ми погуби ме,

татко ми изяде ме,

а сестричката добра

в шалче костите събра

и положи ги тогаз

там под хвойновия храст.

Чурулик, чурулик, птица прелестна съм аз.

Когато песента свършила, птицата литнала. В дясната си лапка носела верижката, а в лявата – обувките. Отлетяла далече, чак до мелницата, а мелницата тракала: трака-трак, трака-трак, трака-трак. Вътре седели двайсет чираци воденичари и дялкали воденичен камък: чук-чук-чук, чук-чук-чук. А мелницата не спирала: трака-трак, трака-трак, трака-трак.

Тогава птицата кацнала на една липа пред воденицата и запяла:

Майка ми погуби ме…

И един от тях спрял да работи.

Татко ми изяде ме…

Още двама спрели да работят и се заслушали.

А сестричката добра…

Тогава спрели още четирима.

В шалче костите събра…

Вече дялкали само осмина.

И положи ги тогаз…

Останали само петима.

Там под хвойновия храст.

Останал само един.

Чурулик, чурулик, птица прелестна съм аз.

Тогава последният също спрял и чул последните думи.

- Птицо – казал той, – колко хубаво пееш. Нека и аз да чуя това. Попей още веднъж заради мен.

- Не – рекла птицата, – аз не пея повторно даром. Дай ми воденичния камък и тогава пак ще ти попея.

- Да – казал той, – ако беше само мой, щях да ти го дам.

- Да – рекли другите, – ако ни попее отново, ще й го дадем.

Тогава птицата слязла долу, а двайсетте мелничари взели една греда и повдигнали камъка. Хааай-руп! Хааай-руп! Хааай-руп!

Птицата пъхнала шия през дупката по средата и надянала камъка като яка, а после пак отлетяла на дървото и запяла:

Майка ми погуби ме,

татко ми изяде ме,

а сестричката добра

в шалче костите събра

и положи ги тогаз

там под хвойновия храст.

Чурулик, чурулик, птица прелестна съм аз.

Когато свършила песента, тя разперила крила, и в дясната си лапка стискала верижката, в лявата – обувките, а на врата си носела воденичния камък. И отлетяла надалече към бащиния си дом.

А там бащата, майката и Марлене седели на масата.

Бащата казал:

- Чувствам се тъй доволен. Толкова съм щастлив.

- Не и аз – казала майката. – Тревожно ми е, сякаш идва зла буря.

А Марлене само седяла и плачела безутешно.

Тогава птицата долетяла и когато кацнала на покрива, бащата казал:

- О, толкова съм щастлив, а слънцето грее тъй чудесно навън. Чувствам се сякаш скоро ще видя отново някакъв стар приятел.

- Не и аз – казала жената. – Толкова се страхувам, че зъбите ми тракат, а във вените ми сякаш се лее огън.

И тя разкопчала корсажа си по-широко. Марлене седяла в ъгъла и плачела. Тя държала кърпичка пред очите си и кърпичката подгизнала от сълзи.

Тогава птицата кацнала на хвойновия храст и запяла:

Майка ми погуби ме…

Майката запушила ушите си и затворила очи, не искала нито да вижда, нито да чува, но в ушите й тътнел рев като от най-страшна буря, а очите й изгаряли от блясъка на светкавици.

Татко ми изяде ме…

- О, майко – казал мъжът, – това е прекрасна птица. Пее така великолепно, а слънцето припича тъй топло и ухае на чиста канела.

А сестричката добра…

Тогава Марлене отпуснала глава на коленете си и заридала, но мъжът казал:

- Аз излизам. Трябва да видя птицата по-отблизо.

- О, не отивай – казала жената. – Струва ми се, че цялата къща се тресе и изгаря.

Но мъжът излязъл и погледнал птицата.

В шалче костите събра

и положи ги тогаз

там под хвойновия храст.

Чурулик, чурулик, птица прелестна съм аз.

При тия думи птицата пуснала златната верижка и тя паднала тъй точно около врата на мъжа, че се наместила безупречно. Тогава мъжът влязъл вътре и казал:

- Вижте само колко е хубава тази птица, каква красива златна верижка ми даде, и колко чудесно изглежда.

Но жената се ужасила. Тя паднала на пода и шапката се търкулнала от главата й. Тогава птицата пак запяла:

Майка ми погуби ме…

- Иска ми се да бях на хиляда разтега под земята, та да не мога да чуя това!

Татко ми изяде ме…

Тогава жената рухнала като мъртва.

А сестричката добра…

- О – казала Марлене, – и аз ще изляза да видя дали ще ми даде нещо.

И тя излязла.

В шалче костите събра

и положи ги тогаз…

Птицата пуснала обувките до нея.

Там под хвойновия храст.

Чурулик, чурулик, птица прелестна съм аз.

И тя изведнъж се почувствала радостна и щастлива. Обула си новите червени обувки, затанцувала и изтичала в къщата.

- О – казала тя. – Бях толкова тъжна, когато излязох, а сега съм така доволна. Това е прекрасна птица, тя ми даде чифт червени обувки.

- Не – рекла жената, скочила на крака и косата й настръхнала като огнени пламъци. – Струва ми се, че иде краят на света. Аз също ще изляза, та да видя дали ще ми стане по-добре.”

И когато излязла през вратата – тряс! – птицата хвърлила воденичния камък върху главата й, и той я премазал до смърт.

Бащата и Марлене чули това и излезли. Надигнали се дим, пламъци и огън, а когато всичко свършило, там стояло малкото братче, и то хванало за ръце баща си и Марлене, и тримата били много щастливи, влезли в къщата и седнали заедно на трапезата.

About Lubo

Writer, translator etc.
This entry was posted in Uncategorized. Bookmark the permalink.

9 Responses to ХВОЙНОВИЯТ ХРАСТ

  1. О, разкошна история, обожавам тези кръвнишки приказки :)

    Прилича малко на митовете за Пелий и за Пелопс, на разказа за козлите на Тор и на легендата за раждането на Талиесин. Предполагам, че Робърт Грейвз би намерил какво да каже за произхода и на тази история от стар разказ за жертвоприношение на царски син, за издигането на нов цар, за смърт и прераждане :)

  2. Григор says:

    Някъде бях чел, че приказките вероятно са били по начало плашилки за децата. Толкова страшни, колкото са можели да ги измислят горките родители… Много време минало, докато в тях се добави поне щастлив край, както в тази приказка.

    И още повече, докато бъдат изчистени и още от ужасите, и цензурирани в съвременния им вид. Може би не е било нужно, не зная. Но си мисля, че някога приказките наистина не са били каквото са сега. И май не съжалявам за еволюцията им.

  3. Мартин Христов says:

    Прекрасно! Ще ми се да разменим няколко думи за евентуална преводна книга с разкази на Братя Грим, но тъкмо в “нецензурираната” им версия. Вие от немски ли превеждахте тази приказка?

    Не знам дали подобно начинание е осъществимо и при какви условия, но си струва да бъде обсъдено.

  4. Lubo says:

    @ Григор
    В “За вълшебните приказки” Толкин обсъжда темата най-задълбочено. Според него приказките изобщо не са били предназначени за деца. Той ги сравнява с мебели за възрастни, набутани в детската стая поради непотребност.
    @ Мартин Христов.
    Преведох приказката от английски – просто този вариант успях да открия.

  5. Иван says:

    Брей, какви приказки имало…

  6. Григор says:

    @Любо: Чел съм есето, но ми се струва, че за много приказки това не е вярно. Прочета ли ги в оригиналния им вид, оставам с усещането, че са били съчинени от полуграмотен родител, за да плаши непослушните му деца. Някак не мога да ги видя адекватни към света на възрастните, независимо през кои епохи.

  7. В says:

    Приказките на братя Грим са преведени от проф. Ц. Бояджиев в два тома в нецензурирания им вариант и са достъпни на пазара.

  8. Lubo says:

    Благодаря за информацията!

  9. Доста зловеща приказка, като се има предвид колко спокойно се приема смъртта и как в крайна сметка всички са някак тъй щастливи.. Тази конкретно не я знаех; беше ми интересно да я прочета. Благодаря :)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>