Спасяването на “Сивият път”

Здравейте, приятели!

Помните ли ме? Аз съм Любомир Николов, автор на „Къртицата“, „Червей под есенен вятър“, Десетият праведник“, „Сивият път“, много разкази и още повече книги-игри.

Обръщам се към вас в момент на затруднение и сега ще ви разкажа защо.

Като фантаст би трябвало да знам, че времето е коварно нещо. Но не знаех. Или поне си въобразявах, че имам всичкото време на света. Първата книга на „Сивият път“ излезе преди седем години, а аз се мотаех, пишех детски приказки и изобщо не посягах към продължението.

После всичко внезапно се промени.

Ковид ме смачка здравата и чак сега осъзнах, че времето изтича през пръстите ми. Имам толкова много за писане и толкова малко време, за да го осъществя. Бих могъл да ви изброя невероятни идеи и невероятни сюжети. Например „Римбо“ – наполовина написан роман за приключенията на бродещ трубадур в един свят, където войната продължава от векове. Или „Архивът Пандора“ – трилър за съдбоносното значение на думите „Върни се в България“, които Роналд Рейгън така и не изрече във филма „Казабланка“. Или „Космоиграчите“ – история за космическо казино, където се води шахматна игра с живи човешки фигури. Или…

Но няма смисъл да продължавам. Най-важно беше вече започнатото. Мобилизирах се и написах втората книга на „Сивият път“. В издателство „Изток-запад“ се ангажираха да я издадат. Извършиха цялата необходима подготовка. Великолепният Петър Станимиров направи корицата. Ето я.

Оставаше само да се завъртят машините.

И точно тогава издателството се поколеба да направи последната крачка. Казаха ми: Приятелю, как да издаваме в сегашната несигурна обстановка, след като в складовете лежат стотици бройки от първата книга?

Признавам, вината е донякъде и моя. Винаги съм бил преди всичко на страната на читателя, затова преди седем години пуснах „Сивият път“ на свободен достъп в „Моята библиотека“. Вероятно това се е отразило зле на продажбите.

Ето, затова се обръщам към вас. Вие можете да наклоните везните в полза на втората книга. Достатъчно е да поръчате онлайн една бройка от първата част на „Сивият път“ (най-добре на сайта на издателството: https://iztok-zapad.eu/siviyat-pat-chast-i-naslednikat-zabraveni-skazaniya). Сигурен съм, че ако повече читатели сторят това, пречките пред новата книга ще паднат. А и какво губите в крайна сметка? Някакви си 15 лева. Нищо работа, не е ли така?

А какво ще спечелите?

Мога да обещая едно: излезе ли втората книга, ще потърся начин всеки от вас да получи автограф, придружен от печат „Спасител на Сивия път“. (И казано под секрет, заедно със „Сивият път“ ще получите и най-безумното ми писателско начинание – първата част на романа „Елесар“, където нагазвам директно в територията на Толкин.)

Но разбира се, това не е най-важното. Най-важна е самата книга, както ще се уверите от откъса, който ви предлагам тук.

– Мряв – каза Зигфрид-Мозес.

Пипа, която месеше хляб за през нощта, извърна глава и заканително го изгледа през рамо. Котаракът прецени ситуацията като опасна, пъргаво скочи в скута на Старика и оттам още по-нагло настоя:

– Мря-а-а-ав!

Пипа се завъртя и сложи ръце на кръста си, от което заприлича на древногръцката буква Тета.

– Ще ти дам аз на тебе едно „мряв”! Ушите ми изядохте, гладници с гладници! Едните хрантутят мамути, другите котараци!

– Какво ти е направило животинчето? – сгълча я Старика и за всеки случай обгърна Зигфрид с две ръце. Котаракът дипломатично замърка и потри муцуна в брадата му. – Гладно е, горкичкото.

– Да, бе! – тросна се Пипа и свирепо замачка ръженото тесто. – Гладен бил, звярът му със звяр. От толкоз глад на прасе е заприличал. А полза от него колкото от козел мляко. Мишките в килера хоро си играят…

Тъй като двамата виновници благоразумно мълчаха (Зигфрид дори бе присвил уши и Старика охотно би сторил същото, ако имаше анатомичната възможност за това), гласът й постепенно затихна до глухо мърморене в такт с енергичните движения на ръцете. Усетил, че опасността е отминала, старият неанд бръкна в джоба на вехтото си овче кожухче и измъкна бучка козе сирене, увита в мърлява кърпа. Котаракът мигом се развълнува, но след един бърз поглед към Пипа реши да се въздържи от поредното „мряв“.

– Хапни си, Зиги, хапни си! – насърчи го Старика, докато котаракът усърдно дъвчеше, извил глава настрани. – В тази къща само аз те обичам.

– Мау – тихичко потвърди Зигфрид, докато преглъщаше последното парченце сирене. После подуши опустялата кърпа, изпъна се в скута на своя стопанин и започна да си ближе лапите.

Предпазливо, за да не го събори, Старика придърпа креслото си по-близо до разпаленото огнище.

Чувайки тътренето, Пипа пак завъртя глава, огледа баща си и въздъхна без следа от одевешния гняв. Напоследък бе станал зиморничав и все се оплакваше, че му е студено – нещо крайно неприсъщо за един неанд. Не му остава много, бодна я мисъл право в сърцето и очите й се просълзиха.

В този момент задрънча звънецът до стръмното стълбище към външния вход. Някой горе дърпаше с все сила въженцето.

Раздразнена от неочакваната намеса, Пипа тръшна тестото на масата и се провикна към дъното на залата:

– Ве-е-елд! Ела да видиш кого ни е довял Черния по никое време.

Долавяйки заплахата в тона й, Велд тутакси дотърча по тунела откъм обора, където заедно с Ланс и Айдо настаняваха козите за през нощта. Спря до стълбището, изтръска сламките от дрехата си и дръпна дъсченото капаче от разговорната тръба. През отвора веднага нахлу леден вихър, пламъците в огнището заиграха и Старика се сгуши още по-плътно в креслото.

– Окъснял пътник моли за гостоприемство – долетя глас отгоре, приглушен от воя на вятъра.

Гласът звучеше малко по-меко и малко по-високо от грубоватия неандски говор. По принцип Велд не обръщаше внимание на расата на гостите, но сега раздразнението на Пипа неусетно го бе заразило и той отговори троснато:

– Това е хан за неанди. Върви си по пътя, в съседното село ще намериш човешка странноприемница.

– Ще платя добре – настоя натрапникът.

– И злато да ми предлагаш, все тая – отсече Велд и направи гримаса, като си представи как ще трябва да се качва догоре и да отваря в студа залостената порта.

Изведнъж гласът на пътника взе да се лее мек и изкусителен като струя прясна макова медовина.

– Нося кафе. Чисто ацтекско кафе от Тера.

– Кафенце! – ококори се Старика откъм огнището. – Искам кафенце!

– Ще ти направя кафенце – успокои го Пипа. – Снощи ни го докараха, право от Менделеев.

– Можеш да си изплакнеш краката с туй твойто менделеевско кафе – възрази обидено баща й. – Искам теранско!

И сякаш за да налее масло в огъня, пришълецът отгоре добави:

– Нося и терански тютюн. Превъзходен сорт джебел-басма от Анатолия.

Положението ставаше неудържимо. Старика се разплака и заповтаря през сълзи: „Тютюн… кафенце… тютюн… кафенце…” Стреснат от неговото хленчене, Зигфрид-Мозес мяукаше пронизително. Пипа се беше хванала за главата с брашнени ръце, готова всеки момент да избухне. Назряваше един от онези страховити скандали, след които Велд неминуемо биваше принуден да спи в общата зала поне пет-шест тери. И той взе единствено правилното решение. Приведе глава към отвора и подвикна:

– Добитък имаш ли?

– Само едно магаренце – кротко отвърна непознатият.

– Докарай го отзад, при дневния навес – заръча Велд и изтича по коридора, без да изчака реакцията на Пипа.

Когато след няколко минути отвори задната порта, първото му впечатление от пришълеца бе тревожно и странно. Стори му се, че сред снежната вихрушка вижда някакво дребно и мършаво създание с костеливи ръце и крака, рядка мазна косица върху ръбестата глава и големи кръгли очи, които сякаш светеха със своя собствена белезникава светлина. Стреснат, той отстъпи крачка назад, вдигна по-високо фенера и разбра, че му се е привидяло. Пред портата стоеше просто едно нисичко старче с рошава къса брадичка и заразителна широка усмивка на сбръчканото лице. До него търпеливо чакаше обсипано със сняг магаре, морно привело глава край нозете му.

Велд сам не разбра как раздразнението му се изпари без остатък. Усмихна се и кимна на окъснелия гост.

– Хайде, влизайте. Сигурно сте измръзнали до кости.

Двайсет минути по-късно магарето беше настанено при козите, които го приеха дружелюбно, но без особено любопитство; дребното старче вече седеше на трикраката табуретка до Старика и протягаше към огъня измръзнали длани; свити рамо до рамо в сенчестия ъгъл отляво, Ланс и Айдо го наблюдаваха с интерес – тази вечер клиентите бяха малко и дремеха по стаите си, тъй че всяко разнообразие беше добре дошло.

Откъм кухнята долиташе божественият възгорчив мирис на прясно смляно ацтекско кафе. Вратата скръцна, ароматът се засили и Пипа прекрачи в залата, носейки върху малък поднос две синьо-бели чашки от скъпоценен терански порцелан. Старика вече трепереше от възторг, а когато Велд му подаде натъпкана лула и въгленче, той отново се разплака – този път от радост. Опари се с първата глътка, едва не се задави, но успя да преглътне и въздъхна доволно:

– Ето, това се казва кафе, а не онзи менделеевски буламач. Като сръбнеш, да те удари право в петите.

– А за теб, добра жено – обади се старчето, – съм донесъл чудни терански подправки: чер пипер, кимион и хиндустанско орехче. С тях гостбите ти ще се прославят из цял Тихо, че и отвъд.

Пипа му отправи тъй чаровна усмивка, че Велд дори се понамръщи от пристъп на ревност.

– Как се казваш, драги гостенино, откъде идеш и с какво се занимаваш?

Тъмните очи на старчето изведнъж станаха много дълбоки и много тъжни, като бездънен кладенец, изпълнен с печал. То въздъхна и промълви унесено:

Яде риба от години,

няма ли – яде гоблини.

Вечно из реките гази

и от слънцето се пази,

тайно в мрака е дошъл,

името му е…

Старчето се разсмя тихичко.

– Ха-ха! Как се казвало то, безценни? И какво имало в джобите си?

Наведе глава и замълча.

– Какво беше това? – попита с недоумение Велд.

Гостът махна с ръка.

– Нищо… Гатанка от една прекрасна далечна страна, където няма скоро да се завърна… Прощавай, драги стопанино, малко се поразсеях. Можеш да ме наричаш Паландо. А с какво се занимавам… С какво ли не. Обикалям по белия свят, търгувам по малко, опознавам людете и всички други добри същества…

– С подправки ли търгуваш? – обади се Пипа.

– Да, между другото – кимна старчето. – И с още много неща. Например камъни…

Настана недоверчиво мълчание. Възрастните благовъзпитано се въздържаха от коментари, но двете момчета още не бяха усвоили изкуството на притворството и реагираха чистосърдечно:

– Камъни ли?

– Че то тук е пълно с камъни!

Паландо се озърна към тях и се подсмихна.

– Зависи какви. Елате насам, момчета.

Изневиделица в дланта му се появи тежка велурена кесия и той изсипа от нея шепа разноцветни камъчета. Някои бяха безформени, други имаха очертанията на малки пирамиди, кълба, обелиски, но всички бяха шлифовани до блясък. Двамата братя се взираха в тях, очаровани от богатството на цветове и форми.

– И за какво служат? – попита Айдо.

– За много неща. Камъните са наши приятели, млади момко. Те умеят да ни помагат и изцеляват, трябва само да ги разбираме – да говорим с тях, ако щеш – и ще ни разкрият тайните си.

Ланс трепна и побутна с рамо брат си. Неведнъж го бе чувал да говори същото за растенията. Айдо дори не усети. Беше наострил уши досущ като Зигфрид, когато Старика го викаше с лакомство в ръка.

– Ето, това например – Паландо повдигна едно заоблено тъмнозеленикаво камъче, осеяно с кървавочервени петънца. – Нарича се хелиотроп или кървав яспис. Помага в тежки моменти, когато човек е паднал духом, дава му сили и покой, а казват и че лекувал болести на кръвта. Мнозина гадатели го използват, за да засили уменията им. Впрочем, много полезен за ясновидците е и този тук, аметистът. – Той остави хелиотропа и взе ново камъче, оцветено в различни оттенъци на лилавото. – Гадателите го свързват с картата на Върховната жрица, а лечителите – с чакрата на третото око…

– Какво е чакра? – прекъсна го Айдо.

Старчето въздъхна.

– Дълго е за обяснение. Според хиндустанските мъдреци телесната енергия се концентрира в седем точки на тялото. Наричат ги чакри. Но ако искаш да опознаеш това учение, трябва да идеш чак в Хиндустан на Тера… или може би в Клавиус тук, на Селена.

– Никъде няма да ходи! – настръхна Пипа. – И тук си му е добре.

И в този момент се случи нещо необикновено. Айдо, вечно кроткият и послушен Айдо отправи към майка си тъй непреклонен поглед, че тя неволно сви рамене и наведе глава.

Въпреки изненадата, Ланс реагира както винаги – постара се да отклони вниманието от брат си и да разреди напрежението. Бързо се приведе към камъните в скута на Паландо, взе напосоки два от тях и попита:

– Всичките ли са от Тера?

Въпросът се оказа удачен. Старчето явно обичаше тази тема, защото изведнъж се оживи и започна да обяснява:

– Да, всичките. На Селена няма такова разнообразие, защото, както знаете, тя никога не е имала вода, а водата играе важна роля при създаването на минералите. Но и тук може да се открие това-онова. Например под централните възвишения на много от кратерите джуджетата добиват елмази. А там, където е имало древни вулкани, с малко късмет може да се намери ето този камък.

Новият камък в ръката му беше почти колкото юмрук и за разлика от останалите, необработен. Ясно се виждаха острите ръбове там, където е бил откъртен от основната скала. Между тях обаче леко извитите повърхности бяха гладки и лъскави като стъкло. Имаха черно-зеленикав цвят, но ако се погледнеха под определен ъгъл, в дълбочината им трепваше бледо перлено сияние.

– Обсидиан, наричан още вулканично стъкло – обясни Паландо. – Казват, че закриля от нападения, зли магии и измяна на близък човек. Според преданията на чероките се е появил от вкаменените сълзи на жените на загиналите в едно кръвопролитно сражение. В Ацтека го ценят много, не толкова заради целебните му свойства, колкото защото ножовете от него са изумително остри и трайни, ацтекските жреци използват само такива за кървавите си ритуали. Но и в Юропа мнозина от най-опитните хирурзи твърдят, че обсидиановите скалпели са далеч по-добри от стоманените.

Той замълча за момент и Ланс се възползва от паузата,за да зададе нов въпрос:

– Откъде знаеш толкова много за камъните?

Дълбоката скръб се завърна в очите на старчето.

– По волята на съдбата… – гласът му стана унесен и тих – да, по волята на съдбата някога живях много, много дълго в самото сърце на планината. Самотно е в земните дълбини, приятели мои. Тъй самотно, че от отчаяние почваш да говориш на камъните, а ако стигнеш отвъд отчаянието, те почват да ти отговарят.

Posted in Uncategorized | 2 Comments

МЕЖДУНАРОДНА КОНФЕРЕНЦИЯ – 9

Събуди го тиха меланхолична мелодия. Светлев отвори очи и зърна отсреща загадъчното лице на шофьора. Сякаш напълно забравил за околния свят, той свиреше на малка тръстикова флейта и изглеждаше напълно доволен от положението си. Но положението определено не изглеждаше за завиждане, защото въпросният околен свят се изчерпваше със стените на голяма сфера от дебело зеленикаво стъкло, отвъд които едва се различаваше някакво необятно сумрачно помещение.
Останалите трима седяха край стените на стъкления затвор и унило мълчаха. Само Чапаев усърдно се чешеше по тила и въртеше глава ту към околния мрак, ту нагоре, където стъклените стени постепенно се свиваха в отвесен тунел, през който едва би могъл да се промъкне човек. Накрая не издържа и изпъшка:
– Спукана ни е работата, братци. Архонтската полиция не си поплюва. Има да киснем тук до свършека на света.
– Може пък да се измъкнем – подметна с плах оптимизъм арабинът. – Ти провери ли печата?
– Ти мен не ме учи, душо агарянска! – раздразни се Василий Иванович. – На мен всякакви печати са ми тургали – и от изпълкоми, и от профсъюзи, а веднъж дори от НКВД по поръчение на самия Йосиф Висарионович. И отвсякъде съм се измъквал, обаче онуй горе е Соломонов печат. Турнат ли ти го, няма спасение.
Изглежда, беше прав, защото в стъкления затвор настана мрачно мълчание и дори мелодията на флейтата стана още по-меланхолична.
– Ама кои сте вие, бе хора? – промърмори безнадеждно Светлев.
Онзи със смокинга скочи на крака, щракна с токове и отривисто кимна.
– Простете, че не се представих веднага. Княз Габор Шаркансиву, на вашите услуги.
– Княз ли? – изненада се Светлев.
Явно доволен от изненадата му, Габор кимна отново.
– Княз и седемнайсет пъти граф, което ми дава право да влизам на кон в църкви и катедрали. – Той помълча и добави замислено: – Не че някога съм го правил.
– На мен можеш да ми викаш Василий Иванович – обади се Чапаев. – Този поклонник на Мохамеда носи временно името Абу Бекир, а нашият музикален приятел отсреща е Кокопели от индианското племе хопи. За по-лесно всички го наричаме Пако.
Без да става, шофьорът протегна ръка, но някак странно – с дланта нагоре. Светлев пристъпи към него, стисна я и веднага след това лекият интерес в очите на Пако изчезна напълно. Той безучастно се облегна назад и отново засвири.
Светлев въздъхна.
– Не ви питах за имената. Питах кои сте.
– А, това ли… – промърмори разсеяно Чапаев. – Лариолози сме, млади приятелю. Делегати на международната конференция по лариология, която се открива след два дни.
В главата на Светлев изплуваха мъгляви спомени за нещо четено във вестниците, но колкото и да се напрягаше, не успя да извлече от тях нищо конкретно. Беше му неудобно да пита, затова замълча и в стъкления затвор отново настана тишина, нарушавана само от протяжната песен на флейтата.
По някое време Абу Бекир хвърли поглед нагоре, изпъшка и изрече с мечтателен глас:
– Ако някой добър човек ме освободи, ще му дам всичките долари на света…
– Я да млъкваш! – скастри го Чапаев. – Не ти ли стига оная каша, дето я забърка с доларите в Америка през двайсет и девета година? И за какво? Само за да гледаш как финансисти скачат от небостъргачите.
– Ама много хубаво скачаха… – оправда се смутено арабинът.
Василий Иванович изведнъж трепна и го изгледа с подозрение.
– Я чакай малко, екстремистино ислямски! Признавай веднага: ходил ли си наскоро в Исландия или Гърция?
– Не съм! – разпалено възрази Абу Бекир. – Не съм, честен кръст! – Той сепнато вдигна длан пред устата си и побърза да добави: – Както казва тукашният мъдър, но многострадален народ.
Нова тягостна тишина. Но арабинът явно не се отказваше лесно от идеите си, защото се повъртя на място, хвърли боязлив поглед към Чапаев и отново подхвана:
– Ако някой добър човек ме освободи, ще му дам всичките долари на Бил Гейтс…
Гласът му унило заглъхна между стъклените стени. Но внезапно Василий Иванович скочи и застрашително се приведе над него.
– Що рече, чедо на шайтана?
Арабинът боязливо вдигна ръка да се предпази от евентуална агресия и отвърна с половин уста:
– Е, нали ме чу, бе другарю Чапаев. Поправих се. Само доларите на Бил Гейтс предлагам. Федералния резерв няма да барам…
– Не за това те питам! – прекъсна го нетърпеливо Чапаев. – Ти другото повтори, другото – дето го каза най-напред.
– Ако някой добър човек ме освободи… — повтори послушно Абу Бекир.
И изведнъж се ококори и млъкна.
Тишината в стъкления затвор мигновено се промени. Из въздуха като електрически заряд се разнесе напрежение, примесено с надежда. Светлев видя как всички погледи се обръщат към него и изтръпна от неясна тревога. Това трая около половин минута, после Чапаев пристъпи към него и колебливо попита:
– Да ме прощаваш за неудобния въпрос, млади приятелю, но е важно. Кажи ми честно: страх ли те е от Соломон?
Въпросът прозвуча толкова нелепо – като всичко друго в тази абсурдна ситуация – че Светлев не посмя да отговори веднага. Поколеба се в търсене какво да каже и накрая отвърна с контравъпрос:
– Кой по-точно? Соломон от четвърти етаж на вход Б, или Соломон, онзи тиран развратен?
Между стъклените стени избухна дружна въздишка на облекчение.
– Quod erat demonstrandum – промърмори доволно княз Габор.
– Знаех си! – възкликна Абу Бекир. – Истинско чедо на тукашния малък, но много нахален народ!
– Млък, разпасана команда! – скастри ги Василий Иванович. – На вас само ви дай езиците да си чешете! Няма време за губене, тиквеници с тиквеници – промедление смерти подобно, както казах веднъж на Владимир Илич. Хайде, помагайте да го вдигнем!
Той наду бузи, опули очи и мустаците му щръкнаха като на престарелия император Франц Йосиф.
Светлев усети как някаква невидима сила го обгръща от всички страни и започва бавно да го изтласква нагоре, почти като водата в басейн. Подметките му се отлепиха от стъкления под и след миг вече се полюшваше безтегловно във въздуха на две педи височина. Силата продължаваше да го издига, отворът горе идваше все по-близо, превърна се в тесен вертикален тунел и ето че гладките зелени стени го обградиха отвсякъде. Изтръпнал от мъчително чувство на клаустрофобия, Николай изви глава нагоре и видя, че пътят е преграден от грамадна коркова запушалка. Той повдигна ръце и опря длани в грапавата повърхност.
– Избутай я навън! – долетя отдолу викът на Чапаев.
Запушалката беше голяма поне колкото варел за нафта и изглеждаше здраво заклещена в стъклената шахта. Чудо ще е, ако изобщо я помръдна, помисли си Светлев, но все пак напрегна мускули и натисна нагоре. За негово смайване корковата преграда поддаде. Нейде високо над главата му прозвуча пращене на строшен восък, сетне външният въздух нахлу с ураганен вой в стъкления затвор. Обгърнат от валма черен пушек, Николай изхвръкна нагоре и смътно зърна как стените, таванът и подът на необятната зала връхлитат към него от всички страни, сякаш за да го смачкат. За миг загуби представа къде е горе и долу, отвратителен леден спазъм сви стомаха му на топка и пред очите му причерня.
Сетне пушекът се разсея и пристъпът отмина също тъй бързо, както бе дошъл. Стоеше сред тясна стаичка без прозорци с грубо иззидани тухлени стени, едва осветена от мъждива двайсетватова крушка. Из въздуха се носеше тръпчивата смесена миризма на циментов прах и отдавна изсъхнали изпражнения. На бетонния под до краката му лежеше катурната тумбеста бутилка, в която той със смайване разпозна стъкления затвор отпреди малко. Още десетина подобни бутилки бяха подредени на зле скована етажерка от нерендосани дъски до стената отляво. Като се вгледа по-внимателно, той различи във всяка от тях миниатюрна човешка фигурка. Понечи да пристъпи натам, но нечия ръка го хвана за рамото и иззад гърба му долетя строгият глас на Чапаев:
– По-внимателно, момко! Който попадне в такова шише, не е цвете за мирисане.
– И ние ли? – попита язвително Николай.
– Че как иначе? – изпъчи се гордо Василий Иванович. – Нас архонтите отдавна са ни включили в черния списък. Имаме късмет, че се водим за делегати на конференцията, инак нямаше да ни се размине само със Соломоновия печат.
– А къде се намираме?
Чапаев се поизкашля и хвърли поглед наоколо, но княз Габор го изпревари с отговора:
– Доколкото виждам, типичен импровизиран затвор на архонтската полиция. Все така правят, когато им трябва нещо временно – избират някой изоставен строеж, хвърлят му една щипка отблъскващи уроки и готово.
Въпреки собственото си предупреждение, Василий Иванович беше пристъпил до етажерката и любопитно оглеждаше шишетата. Изведнъж се ухили и хвърли поглед през рамо.
– Хе! Я гледайте кой е тук! Самият Патрик О’Дъфи.
– Не може да бъде! – изненада се князът. – И него ли успяха да спипат?
– Така му се пада! – подметна злорадо Абу Бекир.
– Защо? Какво е направил? – попита Николай, който надничаше през рамото на Чапаев. Затворникът в най-лявата бутилка изглеждаше съвсем безобиден – дребно човече с рошава кестенява брада, зелено сетре, кафяви кърпени панталони и зелен цилиндър, украсен с голяма четирилистна детелина.
– Нищо не е направил – отсече категорично Чапаев. – Чиста дискриминация, мен ако питаш. Просто е леприкон, а тях архонтите хич не ги обичат и гледат да им направят мръсно при всеки удобен случай.
– Да-да! Нищо не бил направил! – възрази Абу Бекир. – Да се подиграе с цяло едно министерство – на това нищо ли му викаш?
– Ти, агарянино, виж първо гредата в собственото си око, пък после гледай сламката в окото на брата си – скръцна със зъби Василий Иванович. – Както, впрочем, е казано в Свещената книга.
– Не и в моята – заядливо отбеляза арабинът, но личеше, че желанието му да спори отслабва.
Междувременно човечето в шишето бе забелязало вниманието на Николай и енергично му правеше някакви странни знаци, сочейки ту себе си, ту нагоре към запушалката. След като не постигна резултат, то премина към по-убедителни аргументи. В ръцете му изведнъж се появи тумбесто гърне, от което като лъч на прожектор струеше сноп златна светлина. Широко усмихнат, затворникът протегна гърнето срещу Светлев и въпросително вдигна вежди.
– Леприконска му работа – изкиска се княз Габор и поясни към Николай: – Това им е любимото забавление. Намират някой наивник, обещават му гърне злато и го пращат да копае залудо.
– Досега не съм чувал някой да е намерил леприконско злато – вметна Пако.
Тук Светлев трепна и се завъртя към Абу Бекир.
– И като стана дума за злато… преди малко не си ли говорехме за доларите на Бил Гейтс?
– Честната дума е по-скъпа и от долари, и от злато – подкрепи го Чапаев със строг глас.
Арабинът направи гримаса като от зъбобол и взе да се пазари.
– Ама виж сега, драги приятелю, ти нали не искаш непочтено спечелени долари?
Николай се поколеба за миг, после кимна.
– Така си и мислех – заяви с облекчение Абу Бекир. – Почтен човек не си цапа ръцете с мръсни пари. Както е рекъл император Веспасиан… не, всъщност последното си го взимам назад. Е, добре. Чисти сметки – добри приятели. Дръж!
Той развърза кесията си, порови из нея, измъкна една чисто нова зелена стотачка и с широк жест я връчи на Светлев.
– Заповядай. Всичките честно спечелени пари на Бил Гейтс. Изкарал ги е от разнасяне на вестници като ученик. – Той въздъхна. – Всъщност са малко по-малко, но от мен да мине…
– Видя ли го чедото на пустинята – обади се заядливо Василий Иванович. – И той е същият мошеник като леприконите.
– А все пак какво е направил тоя О’Дъфи? – попита отново Светлев.
– Нищо сериозно, казах ти вече – обясни Чапаев. – Малко се поувлече в забавленията и толкоз. Подлъга тукашните военни да копаят в село Царичина. Точно там отдолу бил центърът на света и там, на дълбочина двайсет хиляди километра, извънземните били заровили египетското съкровище на хан Аспарух… Е, копаха що копаха, пък накрая нашият приятел изчезна и цялото начинание се спихна.
– Но и до ден днешен ирландските леприкони разказват легенди за вашия Генерален щаб – допълни княз Габор.
– А пък Генералният щаб ги разправя на нас – въздъхна Николай, докато прехвърляше поглед към следващата бутилка.
И дъхът му спря.
Зад зеленикавото стъкло се очертаваше самотна женска фигура – дребна, но с идеални пропорции. Обгръщаше я свободна лятна рокля от ефирен яркочервен плат, който ту ставаше съвършено прозрачен, разкривайки тялото до най-малката изкусителна подробност, ту отново го скриваше и прилепваше по пищните сладострастни извивки. Вълнистите гарвановочерни коси се спускаха по раменете като водопад от сияен мрак – такива коси Николай бе виждал само в телевизионните реклами за шампоани. Но най-изумителни бяха очите. Те сякаш се разширяваха, растяха като бистросини планински езера, подмамващи непредпазливия пътник да се хвърли в тях и да намери вечен покой… или блахенството на невъобразими греховни наслади.
Усещайки как волята му се топи като пряспа напролет, Светлев протегна ръка напред. Всичко друго беше изчезнало, оставаше само хипнотичният син поглед и нейде зад него перфектното женско тяло, вече сякаш напълно разбулено. Времето се разтегляше, течеше все по-бавно, гладкият хлад на стъклото опари пръстите му и през глухото бучене на кръвта в ушите си Николай едва дочу тревожния глас на княз Габор:
– Спрете го!
– Че защо? – подметна Чапаев. – Това е Лара. Наше момиче.
– Точно защото е Лара – възрази князът. – Като й знам чувството за благодарност…
– Поне ще издъхне щастлив – прошепна замечтано Абу Бекир. – Дай Аллах всекиму…
Гласовете продължаваха да говорят нещо, но вече губеха смисъл, превръщаха се в досадно бръмчене на насекоми. Без повече да им обръща внимание, Николай стисна с две ръце гърлото на бутилката, завъртя запушалката, восъчният печат се строши и той нетърпеливо зачака прелестната женска фигура да се материализира пред него. Ала вместо това пленничката го погледна през стъклото, намигна му безкрайно похотливо… и изчезна.
Болката от разочарованието бе чисто физическа. Сякаш нажежена игла го прониза в сърцето. Коленете му омекнаха, той залитна и се подпря на прашната стена. Не му достигаше въздух. Сетне го облъхна лек ветрец, нещо бяло се мярна пред замъгления му поглед и Светлев осъзна, че арабинът е свалил куфията си и я размахва усърдно като боксов треньор между рундовете.
– Добре съм – избъбри с усилие той и се отдръпна от стената, макар че краката му още трепереха. – Коя беше тази… Лара?
– Сукуба – поясни лаконично княз Габор.
– Или ламия – добави Абу Бекир. – Тоест ламя, както погрешно се изразява вашият малък, но доста неграмотен народ. С две думи нощна изкусителка.
– И казвате, че ще се върне да ми благодари – попита с надежда Николай.
– Хич даже не се съмнявай – увери го Чапаев. – Тепърва има да си патиш от нейните благодарности.
Без повече приказки той прекрачи към грубата желязна врата на стаичката. Вместо брава имаше само две дупки, през които минаваше парче арматурно желязо, усукано откъм външната страна. Василий Иванович засука мустаци и се вторачи в него. След миг желязото трепна и започна за се размотава в пълен синхрон с мустаците на революционния пълководец.
Докато всички гледаха натам, Светлев усети как някой лекичко го побутна в ребрата и пъхна в ръката му нещо дребно, продълговато и гладко. Извърна глава и срещна безметежния син поглед на Пако. После сведе очи. На дланта му лежеше изящна миниатюрна стъкленица от прозрачен кристал със златна запушалка. Беше пълна наполовина с някаква тъмночервена, почти черна течност.
– Какво е това? – тихо попита той.
– Кръв от Кетцалкоатл – поясни лаконично шофьорът. – Изпий я, ако довечера Лара наистина дойде при теб.
– Защо?
Пако сви рамене.
– За да доживееш до сутринта. Впрочем твоя си работа. Има и далеч по-неприятни начини да умреш.
В този момент се раздаде метално дрънчене. Николай се завъртя натам и видя, че арматурното желязо лежи на пода, а Чапаев – с кавалерийска сабя в едната ръка и маузер в другата – отваря вратата и прекрачва навън.
Последваха го по тесни бетонни коридорчета между мазетата, задръстени с мръсни дрипи, смачкани кашони, мазни хартии, найлонови торбички и спринцовки за еднократна употреба. Беше тъмно, вонеше непоносимо на застояла урина, а стените бяха плътно покрити с плетеница от загадъчни графити. Изкачиха се по изронени циментови стъпала, заобиколиха скеле от ръждиви железни тръби, минаха през някакви провиснали мрежи или платнища и се озоваха на нощната улица.
Вдъхвайки с облекчение глътка чист въздух, Николай се огледа и с изненада откри, че стоят на последната спирка на трамвай номер пет зад Съдебната палата. Беше безлюдно и тихо, само нейде далече в нощта виеше сирена на линейка или полицейска кола. Софийската нощ изглеждаше тъй прозаична, че Светлев неволно се усъмни в разсъдъка си. В подобна нощ просто нямаше как да се разхождаш заедно с герой от Октомврийската революция, фрашкан с долари арабин и унгарски княз, който може да влиза на кон в църкви и катедрали.
Ненадейно нещо го дръпна за крачола и дрезгаво детско гласче изгъгна:
– Бате, дай два лева да ти духам.
Николай стреснато сведе глава. От сенките до нозете му го гледаше мърляво циганче с лъскави черни очи.
Докато се чудеше какво да отговори, Пако рязко го избута с рамо и се наведе над хлапето. За пръв път в гласа му звучеше вълнение.
– Асенчо! Пак ли си почнал да духаш?
– Ми опитах да бера хартия, бе бате – оправда се циганчето. – Ама клошарите ме бият.
С тежка въздишка шофьорът пъхна в ръката му смачкана банкнота.
– На ти сто лева да не го правиш тая седмица. Само няма да ги харчиш за лепило, бива ли?
– Няма, бате – съгласи се Асенчо. – Аз пестя за лаптоп.
И без повече приказки хлапето се шмугна в изоставения строеж.
Пако въздъхна отново. Когато се обърна към Светлев, в очите му блестяха сълзи.
И тогава се случи поредната странност на вечерта. Пред погледа на Николай се мярнаха тлъсти вестникарски заглавия:

БЪЛГАРИН ОБОРВА АЙНЩАЙН!

БЪЛГАРИЯ Е МОЯ РОДИНА
заявява геният Асен Мръчков от Делхийския университет

ПЪРВИЯТ БЪЛГАРИН НОБЕЛИСТ
ОБЕЩАВА АНТИГРАВИТАЦИЯ

СТРАНАТА, КОЯТО РОДИ АСЕН МРЪЧКОВ,
НЕ МОЖЕ ДА НЕ Е ВЕЛИКА!

И всички тези заглавия бяха зачеркнати по диагонал от още едно:

РОМЧЕ ИЗГОРЯ В ТРАНСФОРМАТОР
Опитвало се да зареди краден лаптоп

Posted in Международна конференция | 5 Comments

АЛТЕРНАТИВНА ИСТОРИЯ

Егор Василчук

ДЯДО СПИРИДОН КОПАЕШЕ КАРТОФИ
(Класификатор на алтернативно-историческата фантастика)

1. Дядо Спиридон копа картофи докато не удари камбана за обедната молитва. Той разкърши уморен гръб, избърса потни длани в протритите бричове с лампази и енергично се прекръсти. (Революция не е имало.)

2. Дядо Спиридон копаеше картофи от ранно утро и злобно плюейки през избитите зъби грижливо подреждаше картофите в блестящо чиста цинкова кофа. (Фашистите са спечелили Втората световна война.)

3. Дядо Спиридон копаеше ряпа от ранно утро. (Алтернативна география – няма Америка и не са докарали картофи.)

4. Трезвен като стъкло дядо Спиридон копаеше картофи. (Княз Владимир е предпочел исляма.)

5. Дядо Спиридон отиде да копае картофи, а изкопа библиотеката на Иван Грозни. (Криптоистория.)

6. Дядо Спиридон копаеше картофи с парна лопата. (Стийм-пънк.)

7. Дядо Спиридон копаеше картофи с дизелова лопата. (Дизел-пънк.)

8. Дядо Спиридон копаеше картофи и поглеждаше часовника. (Клок-пънк.)

9. Дядо Спиридон ловеше картофи с въдица. (Воден свят.)

10. Докато дядо Спиридон копаеше картофи, налетя го сатори. (Дзен като световна религия.)

11. Дядо Спиридон отиде да копае картофи, но изскачаха само зелени гоблини. (Фентъзи.)

12. Дядо Спиридон си счупи новата лопата от първия замах. Мейд ин Чай-на – прочете той и дълго псува. (Чист реализъм.)

13. Дядо Спиридон не копаеше картофи. Картофите сами се изкопаваха и скачаха в кофата. (Близко бъдеще. Генетични експерименти. Страшни последствия за Русия.)

14. Дядо Спиридон се преструваше, че копае картофи. Всъщност изравяше рязаната пушка, скрита от дядо му през Гражданската. Яд го беше на новия американски мениджър от окупационната администрация. (Пореден шедьовър за гадните пиндоси.)

15. Дядо Спиридон седеше на верандата с поредната чаша в ръка. На огромната нива копаеха азиатци с раирани халати и номера на челата.
– Ханс, отде ще намерим ратаи, като превземем Африка? – попита той зет си.
(Съюз между СССР и Райха.)

16. Картофите с яростно ръмжене се мъчеха да изкопаят дядо Спиридон от бункера. (Светът след ядрена война.)

17. Баба Спиридоница копаеше картофи. (Свят на победилия матриархат.)

18. Дядо Спиридон копаеше картофи. Иззад оградата се чуваха коментарите на екскурзовода: «А тук виждате типична картина на човешкия труд.» Галактите се кикотеха и сочеха дядото с пипала. А в неговото мазе нелегални патриоти преработваха другопланетна месомелачка в страшно оръжие за междупланетно поражение. (Другопланетна окупация.)

19. В потайна нощна доба дядо Спиридон копаеше картофи. Кхе-кхе, раздаде се иззад оградата. Дядото трепна и се сви. Нарушаваме, а, рече кварталният. Какво ни учи последното постановление на партията и правителството?, попита риторично кварталният. Да разчитаме на собствените сили, да подобрим, да усилим и тъй нататък. А на теб откъде ти остават сили да работиш в собствената градина? Постановление 7,8,2005, присъда до три години. Дали да не пийнем?, плахо попита дядо Спиридон. Още не са го регламентирали… Хубав самогон имаш, рече кварталният. Добре, за последен път. И не забравяй да метнеш едно чувалче на жена ми. Ама по тъмно, никой да не види. (Свят на запазения СССР.)

Posted in Uncategorized | Leave a comment

ДОМЪТ СРЕД ПУЩИНАКА

Сборникът “Бащите на ужаса” вече е по книжарниците. От тримата автори в него, познат на българските читатели е единствено Лъвкрафт. Сега ви предлагам възможността да се запознаете с откъс от “Домът сред пущинака” на Уилям Хоуп Ходжсън – един автор, който по нищо не отстъпва на Лъвкрафт.

Пепър е мъртъв! Дори и сега понякога ми е трудно да го осъзная. Минаха много седмици откакто се върнах от онова странно и страшно пътешествие през пространството и времето. Понякога го сънувам и отново преживявам във въображението си всички онези страховити събития. Когато се събуждам, мислите ми пак се насочват натам. Онова Слънце – всъщност онези Слънца – наистина ли са великите Централни Слънца, около които се върти цялата вселена на незнайните небеса? Кой може да каже? А ярките сфери, плаващи вечно в светлината на Зеленото Слънце! А Морето на Съня, над което се реят! Колко невероятно е всичко това. Ако не беше Пепър, дори и след многото необикновени събития, на които станах свидетел, бих бил склонен да предполагам, че всичко е било само някакъв фантастичен сън. Ами онази ужасна тъмна мъглявина (с нейното множество червени сфери), която се движи винаги в сянката на Мрачното слънце и лети по неговата изумителна орбита, обгърната във вечен мрак. Ами лицата, които надничаха към мен! Боже, наистина ли ги има, наистина ли съществува подобно нещо?… Но онази купчинка сива пепел все още лежи на пода в кабинета ми. Не искам да я докосвам.
На моменти, когато съм по-спокоен, се чудя какво ли е станало с външните планети на Слънчевата система. Допускам, че може да са се откъснали от слънчевото привличане и да са отлетели в космоса. Това, разбира се, е само предположение. Има толкова много неща, за които се чудя.
Сега, когато пиша, трябва да отбележа, че съм сигурен, че ще се случи нещо ужасно. Едно снощно събитие ме изпълни с ужас, по-голям дори от страха, който ми вдъхва Ямата. Сега ще го опиша, а ако се случи още нещо, ще се постарая незабавно да опиша и него. Имам чувството, че в това последно произшествие се крие много по-зловещ смисъл, отколкото във всички останали. Дори и сега, докато пиша, се чувствам потресен и нервен. Кой знае защо си мисля, че смъртта ми не е далече. Не че се боя от смъртта – в общоприетия смисъл. И все пак из въздуха витае нещо, което ми вдъхва страх – безплътен, студен ужас. Почувствах го снощи. Ето как стана…
Снощи седях тук, в кабинета си, и пишех. Вратата към градината беше полуотворена. От време на време дочувах тихото метално потракване на кучешката верига. Тя е на кучето, което купих след смъртта на Пепър. Не искам да го държа в къщата – не и след Пепър. Все пак чувствах, че ще е по-добре да има куче наоколо. Те са чудесни създания.
Бях много съсредоточен в работата си и времето минаваше бързо. Изведнъж чух лек шум по пътеката вън в градината – туп, туп, туп – потаен и странен звук. Бързо надигнах глава и погледнах през отворената врата. Шумът се раздаде отново – туп, туп, туп. Стори ми се, че се приближава. Леко изнервен, аз се взирах в градините, ала нощта криеше всичко.
После кучето нададе протяжен вой и аз подскочих. Може би около минута се вглеждах напрегнато, но не чух нищо. След малко взех писалката, която бях оставил, и поднових работата си. Нервното чувство бе отминало защото предположих, че звукът, който бях чул, идва от кучето, обикалящо насам-натам, доколкото му позволява веригата.
Трябва да бе минал около четвърт час; внезапно кучето отново нададе вой, изпълнен с тъй жалостна скръб, че скочих на крака, изтървах перото и изцапах страницата, над която работех.
– Проклето куче! – промърморих аз, виждайки какво съм направил.
И докато изричах думите, отново се раздаде онова странно туп, туп, туп. Беше ужасно близко – почти до вратата, струва ми се. Сега знаех, че не може да бъде кучето; веригата не би му позволила да дойде толкова близо.
Кучешкото ръмжене пак се раздаде и аз подсъзнателно отбелязах нотката на страх в него.
Отвън, на прозоречния перваз, видях Тип, котката на сестра ми. Изведнъж тя скочи на крака и опашката й настръхна. За момент остана така, сякаш се взираше втренчено в нещо около вратата. След това бързо започна да отстъпва назад по перваза, докато достигна стената в края и нямаше повече накъде да върви. Там застина, сякаш вцепенена в поза на изключителен ужас.
Уплашен и объркан, аз грабнах бастуна от ъгъла, и тръгнах безшумно към вратата, взимайки със себе си една от свещите. Бях стигнал на няколко крачки от нея, когато внезапно ме прониза особено чувство на страх – разтърсващ и истински; не знаех откъде е дошъл, нито защо. Тъй мощно бе усещането на ужас, че не губих нито миг; отстъпих веднага, като вървях заднешком и не откъсвах боязлив поглед от вратата. Бих дал какво ли не, за да се втурна към нея, да я затръшна и да дръпна резетата; защото я бях поправил и укрепил, така че сега е много по-здрава отпреди. Подобно на Тип, продължих почти несъзнателно да отстъпвам назад, докато стената не ме спря. Тогава подскочих нервно и се огледах със страх наоколо. За момент погледът ми се спря върху стойката за огнестрелни оръжия и аз направих крачка натам; ала спрях със странното чувство, че ще бъдат безполезни. Отвън, в градините, кучето скимтеше странно.
Изведнъж откъм котката долетя дълъг яростен писък. Трескаво погледнах към нея – нещо светло и призрачно я обкръжи и постепенно се проясни пред погледа ми. Очерта се като светеща прозрачна ръка с трептящ над нея мек, зеленикав пламък. Котката нададе последно ужасно мяукане и аз я видях да пуши и гори. Дъхът излетя задавено от дробовете ми и аз се подпрях на стената. По онази част от прозореца се разстилаше зелено, фантастично петно. То закри страшната гледка, но отблясъците на огъня мътно прозираха през него. В стаята нахлу смрад на изгоряло.
Туп, туп, туп – нещо слезе надолу по градинската пътека и лек плесенясал дъх сякаш долетя през отворената врата и се смеси с миризмата на изгоряло.
Кучето бе замълчало за няколко секунди. Сега го чух как рязко нададе вой, сякаш от болка. След това се укроти, само сегиз-тогиз тихичко скимтеше от страх.
Мина минута; сетне в далечината глухо се затръшна портата откъм западната страна на градините. След това, нищо; дори кучето не скимтеше.
Трябва да съм стоял така няколко минути. После в сърцето ми се прокрадна искрица кураж и аз уплашено се втурнах към вратата, затръшнах я залостих здраво. След това почти половин час седях напълно безпомощен – само седях и се взирах пред себе си.
Постепенно животът ми се възвърна и аз разтреперан поех нагоре по стълбището да си легна.
Това е всичко.

Posted in Uncategorized | Leave a comment

И СТРАЖ ДА БДИ НА ПОСТ

Навярно повечето от вас, драги приятели, са чели “Да убиеш присмехулник” на Харпър Лий — една великолепна книга, станала любима вече на три поколения читатели.
В най-близко време издателство “Бард” ще пусне на пазара неизвестен досега роман на Харпър Лий със заглавието “И страж да бди на пост”. Предлагам ви предговора, който написах за него.

КРАЯТ НА ЗАГАДКАТА

Какво би било, ако историческите превратности бяха унищожили всички картини на Леонардо, освен Джокондата? Несъмнено щяхме да се питаме кой е бил този велик творец и защо не е създал нищо друго.
Подобна загадка витае вече половин век около името на Харпър Ли. Нейният дебютен роман „Да убиеш присмехулник” избухна като фойерверк в нощта, спечели наградата „Пулицър” стана любимо четиво на милиони читатели по цял свят. И сетне… мълчание. Изворът, от който се очакваше толкова много, просто пресъхна.
Загадъчната авторка категорично отказваше да дава интервюта, а на най-настоятелните въпроси отговаряше уклончиво: „По-добре да мълча, отколкото да говоря глупости”.
Човешката природа не търпи тайни. Започнаха да се множат всевъзможни коментари, включително и най-фантастични – например че автор на „Да убиеш присмехулник” изобщо не е Харпър Ли, а нейният добър приятел Труман Капоути. Друга, по-мека версия обясняваше мълчанието й с непосилния товар на славата, паднал ненадейно върху плещите на една неподготвена млада жена.
Но нека погледнем накратко официалните факти около появата на този забележителен роман.
През 1956 година Харпър Ли работи вече от седем години в една нюйоркска агенция за резервация на самолетни билети. В свободното си време пише… но то съвсем не е много. И ето че за Коледа същата година тя получава от свои близки приятели невероятен подарък: плик с едногодишна заплата и пожелание да посвети идната година изцяло на писането.
Едва ли можем да си представим въодушевлението на младата писателка. Тя се хвърля във водовъртежа на литературния труд и още през пролетта на 1957 година предлага първия си роман на издателство „Липинкот”, където попада на редакторката Териз фон Хохоф Тори. „Искрата на истинския писател блестеше във всеки ред, припомня си по-късно Тори, но ръкописът представляваше по-скоро поредица от случки, отколкото цялостно замислен роман.”
По това време Харпър Ли е на 31 година – скромна и мечтателна млада жена от далечния Юг, попаднала в суровото обкръжение на Ню Йорк. За свое щастие или нещастие тя попада в безмилостно строги ръце. През следващите две години – две години! – редакторката я кара да преработва нови и нови варианти на романа, докато от първоначалния замисъл не остава дори скелет, а само отделни фрагменти. През цялото това време между двете се водят ожесточени спорове. Стига се дори дотам, че през една зимна вечер отчаяната Харпър Ли изхвърля поредния ръкопис навън на снега и разплакана се обажда на редакторката, че не е по силите й да продължи. Естествено, Тори й нарежда най-строго да събере изхвърлените листове.
Крайният резултат от това сурово сътрудничество е блестящ. Публикуван през юли 1960 година „Да убиеш присмехулник” мигновено става бестселър и печели единодушните овации на литературната критика.
Сетне започва мълчанието на авторката.
Днес, когато първоначалният вариант на романа – озаглавен „И страж да бди на пост” – най-сетне излезе от архивите (след като дълго време е смятан за загубен) можем да видим единствената съдбоносна грешка в изложеното по-горе.
Първоначалният вариант е истински, пълноценен роман. Може би написан с по-малко писателска рутина, но за сметка на това греещ с младежки ентусиазъм и почти детска откровеност, което го прави равностоен на „Да убиеш присмехулник”. Този роман е заслужавал да бъде насърчен, а не подложен на безмилостна аутопсия.
Да, двете години каторжен труд са създали шедьовър – но на каква цена? Харпър Ли е изгубила ентусиазма на младия автор. И повече не написва нищо.
Щеше ли да напише и други романи, ако не бе станало така? Иска ми се да вярвам, че да. Но това вече е друга загадка, която наистина никога няма да намери отговор. Остава ни само да се насладим на глътка вода от извора, от който се роди „Да убиеш присмехулник”.

Posted in Uncategorized | 1 Comment

СБОГОМ!

Загубихме Адриан Лазаровски. Само на 39 години.
Ще го запомним като талантлив автор и преводач на фентъзи и фантастика, но най-вече с великолепната му работа за популяризирането на Лъвкрафт сред българските читатели.
Думите са излишни.
Сбогом, Адриане!

Posted in Uncategorized | 1 Comment

БАЩИТЕ НА УЖАСА

В близко време издателство “Изток-запад” ще представи на българските читатели сборника “Бащите на ужаса”. Предлагам ви предговора, който написах за него.

Троен предговор

Началото на един нов век винаги е свързано с големи надежди и очаквания. Нека само си припомним, че когато през 1968 година Стенли Кубрик и Артър Кларк (за когото ще стане дума и по-долу) създадоха филма „2001: една одисея в космоса”, никой не се съмняваше, че ни представят едно реално бъдеще с лунни бази, пътнически рейсове в космоса и полети до най-далечните планети на Слънчевата система.
Уви, дългоочакваният Милениум дойде и отмина, без да го запомним с нищо особено, освен споровете дали не бе отпразнуван с една година по-рано. Останаха несбъднатите надежди.
Навярно с подобни настроения е бил посрещнат и миналият ХХ век. По онова време оптимизмът е подклаждан от прогнозите (често удивително точни) на Жул Верн. Но заедно с тях идва и дълбоката тревога от прекрачването в един свят на глобални, а често и вселенски проблеми. Младият Хърбърт Уелс току-що е положил началото на съвременната фантастика с мрачната си антиутопия „Машината на времето”. И не е само Уелс – той просто е най-звучният глас в един литературен хор на дълбоката, почти подсъзнателна тревога за мястото на човека в битието.
И ако Уелс е остър и звучен като зов на тръба, то един друг автор от началото на миналия век отеква впечатляващо и тържествено като звън на далечна камбана. Това е

Патриархът Дънсейни

Или, ако трябва да го представим с пълното му име – Едуард Джон Мортън Дракс Плънкет, 18-ти барон Дънсейни (1878-1957). Не ще и дума, солидно име на достоен ирландски аристократ и извънредно плодовит поет и писател. Но дори краткият му литературен псевдоним Лорд Дънсейни е почти неизвестен за българския читател – един недопустим пропуск, защото става дума ни повече, ни по-малко за родоначалника на съвременното фентъзи.
Как, ще възкликне тук някой, нима родоначалникът не е Толкин?
Не е.
Достатъчно е да разлистим една от най-ранните творби на Дънсейни, „Боговете на Пегана” (издадена през 1905 г.), за да видим явното й отражение в творчеството на Толкин. Несъмнени са паралелите между божествения пантеон, създаден от Дънсейни, и образите на Валарите в „Айнулиндале”. Нещо повече, самият Толкин признава, че е използвал друга книга на Дънсейни – „Книга на чудесата” – при подготвителната работа над „Силмарилион”. И един куриоз: названието хобит, за което Толкин не знае как се е появило в главата му, се среща в „Боговете на Пегана” като име на дребно домашно божество.
Творчеството на Дънсейни е богато и разнообразно – разкази, новели, повести, пиеси, стихове, есета и мемоари – общо над шейсет книги, без да се броят отделно издадените пиеси. Много от тези творби са посветени на тайнственото и свръхестественото, с отчетлив зловещ привкус. Ето например един откъс от разказа „Съкровището на Гибелините”, включен в сборника „Книга на чудесата”:

Както е добре известно, Гибелините не ядат нищо друго, освен човешко месо. Злокобната им кула е свързана чрез мост с Тера Когнита – земите, които познаваме. Съкровищницата им е невъобразима; самата алчност не е в състояние да я проумее; те имат отделни подземия за изумруди и за сапфири; напълнили са със злато огромна яма и го копаят оттам, когато им потрябва. И единственият известен начин, по който използват това невероятно богатство, е да привличат към килерите си непрестанен приток на храна. Във времена на глад дори се е случвало да поръсват пътечка от рубини до някой човешки град, и разбира се скоро килерите им пак се напълвали.

Умението на Дънсейни да въплъщава върху белия лист тайнственото и ужасяващото е донесло вдъхновение за редица автори от неговото време.
Робърт Хауърд (създателят на Конан) включва Дънсейни в списъка на любимите си поети.
Хорхе Луис Борхес цитира разказа на Дънсейни „Каркасон” като предшественик на темите, разработени в творчеството на Кафка.
И не можем да пропуснем един удивителен случай от биографията на Дънсейни. През 1928 година той публикува стихотворението „По пълнолуние”, в което разсъждава, че жителите на обратната страна на Луната никога не виждат как Земята изгрява на техния хоризонт. Много години по-късно (през 1944 г.) един млад студент изпраща до автора почтително, но категорично писмо. Драги сър, казва той, вие допускате грешка. За лунните жители Земята не изгрява и не залязва – тя виси в една точка от техния небосвод.
Вместо да се обиди, Дънсейни благодари на младежа и така между двамата започва оживена кореспонденция, продължила над дванайсет години. Името на младия студент е Артър Кларк. В едно от писмата си той споделя: „Макар да съм техничар, също като вас ме привлича преди всичко духовният и приключенският аспект на междупланетното пътуване”.
Още един автор на разкази на ужаса признава влиянието на Дънсейни с думите: „Имам творби в стил „Едгар По” и творби в стил „Дънсейни” – но уви, къде са творбите в мой собствен стил?”
Казал го е не кой да е, а самият

Лъвкрафт – ужас на малки глътки

Тук, в нарушение на академичните правила, ще споделя един личен спомен.
Беше в годините след Чернобил, когато информационната завеса постепенно се разкъсваше и до нас започваха да достигат странни и зловещи разкази за ядрената катастрофа. Обезлюдени села, мутации у животните и хората, изродени плевели с фантастични форми и цветове… Всичко това звучеше като разказ на ужаса. И в същото време не можех да прогоня чувството, че вече познавам отнякъде този неопределен, безмълвен страх, пропил далечните земи на Украйна и Белорусия.
После си припомних една новела и едно име – „Цветът от космоса” на Хауърд Филипс Лъвкрафт. Разбира се, в това произведение, писано през 1927 година, не ставаше дума за радиация. Но всичко останало беше там, едва ли не дума по дума. Лъвкрафт, този Достоевски на фантастиката, бе предвидил сблъсъка на безпомощния човек с чудовищни природни сили, които носят нещо по-страшно от смъртта.
3а личния му живот може да се каже малко. Роден е през 1890 година и до смъртта си през 1937 почти не е напускал град Провидънс, столица на щата Род Айланд. Съдбата не е била благосклонна към него – болести, мизерия, неуспешен брак… От всичко това Лъвкрафт търси спасение в един въображаем свят, неповторимия свят на загадъчния космичееки ужас.
В световната литература Лъвкрафт заема мястото между двамата всепризнати класици на жанра „хорър” – Едгар По и Стивън Кинг. Но за разлика от тях, неговото творчество е обединено около една централна идея, с която се сблъскваме неизбежно във всеки разказ, всяка новела и повест. Ние не сме сами във Вселената, смята Лъвкрафт. Сред безкрая на пространството и времето съществуват загадъчни светове, обитавани от неописуемо различни и страшни създания. Сблъсъкът с тях носи безумие и гибел, поражда зловещи и загадъчни култове, срутва представите ни за реалност и измислица. От най-древни времена хората са се срещали с чудовищните пришълци и споменът за тези срещи се е съхранил в предания и ръкописи.
Странното очарование на мрачните разкази се крие в тяхната убедителност. Лъвкрафт е създал своя собствена митология, в която централно място заемат легендите за Ктхулу – пришълец от незнаен свят и създател на страховита религия, смесваща жестокост, магия и неразбираема другопланетна наука. Bсеки сблъсък с прокълнатите древни тайни води до загуба на човешкия облик или до лудост, както става с неведнъж споменавания безумен арабин Абдул Ал Хазред. А за това, колко убедително е творчеството на Лъвкрафт, говори един показателен факт. Макар че Ал Хазред не е нищо повече от измислен литературен герой (при това споменаван само мимоходом), в библиотеката на Британския музей и до днес се появяват читатели, търсещи неговата несъществуваща книга „Hекрономикон”.
Не ще и дума, в днешната литература на ужаса навярно можем да намерим десетки автори, чиито книги внушават далеч по-вледеняващ страх. Ала това е грубият, непосредствен страх на вампира зад ъгъла, на маниака-убиец пред прага или ноктестия демон от задгробния свят. Лъвкрафт е далеч от подобни вулгарни похвати. Неговите произведения всъщност са не толкова за страха, колкото за тревогата на мислещия, търсещия човек, който не желае да затваря очи пред неизвестното, независимо каква цена ще трябва да плати за своята дързост. И по този начин в кратките новели се вплита своеобразната сенчеста поетичност, позната ни още от разказите на Едгар По, но издигната на ново, почти научно ниво. Същевременно действието се развива не в далечни страни, не в отминали епохи, а едва ли не в нашето съвремие – би могло да се каже, че всичко става зад близкия ъгъл. А човекът никога не е могъл да се удържи от желанието да надникне зад ъгъла – дори ако знае, че може да заплати с разсъдъка си.
Впрочем, най-добре го е казал френският писател и изследовател на древните загадки Жак Бержие: „Четенето на Лъвкрафт изисква да имаш здрави нерви. То е като силно питие, което трябва да се поема на малки глътки. Но ни предлага своеобразни удоволствия в онова „абсолютно другаде”, за което говори Айнщайн.”

Ходжсън, поетът на мрачните вселени

В обширното си есе „Свръхестественият ужас в литературата”, писано в началото на 30-те години на миналия век, Лъвкрафт споменава един вече позабравен по онова време автор:
„…в творчеството на Уилям Хоуп Ходжсън, известен днес далеч по-малко, отколкото заслужава, откриваме огромна мощ в намеците за дебнещи светове и същества, скрити зад повърхността на привидно обичайния живот. Въпреки склонността си към сантиментални представи за вселената и човешките връзки с нея, Ходжсън отстъпва може би само на Олджърнън Блекууд в своя сериозен подход към нереалното. Малцина могат да се мерят с него в описанието на безименни сили и дебнещи чудовища, изградено чрез случайни намеци и дребни подробности, или в създаването на усещане за нещо призрачно и свръхестествено, витаещо из дадени области или здания.”
Навярно този анализ е твърде академичен. В триото на „бащите на ужаса”, след саможивия американец и достопочтения ирландски лорд, идва колоритният образ на английския авантюрист Ходжсън, роден в бедно свещеническо семейство през 1877 г. След смъртта на баща си малолетният Уилям се насочва към флота и открива всички несгоди и грубости на корабния живот. Сблъсъкът с физическото насилие го вдъхновява да разработи програма за телесно усъвършенстване и самозащита, която го превръща от жертва в страшилище за побойниците.
На 22 години Ходжсън напуска корабите и основава школа за физкултура, предлагаща индивидуални курсове на обучение. Същевременно страстно чете произведенията на автори като Едгар По, Хърбърт Уелс, Жул Верн и Артър Конан Дойл. От тук му остава само една крачка до писателската кариера, която започва през 1904 година с публикуването на разказа „Богинята на смъртта”.
Следват множество мистични и приключенски разкази и романи, носещи популярност, но за жалост не и богатство. Две от творбите му обаче остават и до днес култови за стотици хиляди почитатели на хоръра: „Домът сред пущинака” (1908 г.) и „Нощната земя” (1912 г.). Въпреки понякога прекомерната сантименталност (за която споменава и Лъвкрафт), „Нощната земя” е горещо приветстван от Клайв Степъл Луис заради „неповторимия мрачен блясък на образите, които представя”. Впрочем навярно обвиненията в сантименталност са прекалено строги и отговарящи на суровия прагматизъм на онова време. И все пак идеята за любовта като космическа сила, надхвърляща времето и пространството, се среща и до днес – например във филма „Интерстелар”.
Уви, многообещаващият литературен възход на Ходжсън е прекъснат – както става с мнозина други творци – от касапницата на Първата световна война. В самия край на войната, на 17 април 1918 година, лейтенант Уилям Хоуп Ходжсън загива, докато се опитва да изведе войниците си изпод артилерийски обстрел край Ипър.
Така приключва разказът за тримата тъй различни автори на странното и необикновеното. Но историята никога не свършва. Един друг млад лейтенант на име Джон Роналд Руъл Толкин ще оцелее в ада на войната и ще поеме щафетата…

Любомир Николов

Posted in Uncategorized | 1 Comment

КАМБАНИТЕ НА ЕДГАР ПО

Покрай последните вълнения около Читанка се размислих колко съкровища се таят в нея. И когато отново стана достъпна, посегнах веднага към едно от тях – едно вълшебно стихотворение на Едгар По, преведено брилянтно от Георги Михайлов. Иска ми се да споделя насладата с вас.

КАМБАНИТЕ

I.

Чуй, сред полунощний сън

Как шейни отронват вън

Звън след звън,

Звън след звън!

Как полъхват и ни вдъхват несънуван, дивен сън!

О, как звънко, звънко, звънко

Плуват в нощний въздух вън!

А, в мъгла обвити тънко,

Слушат рой звезди през сън,

Как напява всеки звън,

Че след мъка и заблуда

Идват дните на пробуда,

На очакваното чудо —

На блажен и влюбен сън!

В снежен път шейни летят:

Сребърни звънци звънят,

И с припевен ритъм верен

Като древен стих размерен,

Разпиляни, ту пък сляни —

Звън след звън

В звън един —

Дин! Дин! Дин!

Дин! Дин! Дин! —

Как полъхват и ни вдъхват несънуван, дивен сън!
II.

Сватбен звън звъни навън —

Златен звън!

Вечно девствен, лей — приветствен — той възторжен сън!

Вест понесъл с весел ек,

Той лети в нощта далек,

И подобно чучулига,

Всеки миг

От вълните златорунни на акорди тънко-струнни

Той се вдига и достига

Лунний лик!

А камбаните черковни

Нежно тръпнат, сякаш шъпнат древни приказки любовни,

И, съгрян

В техний блян,

Целий свят навред съзира в бъдещето светъл сън,

Възвестен от хор камбани с благодатен златен звън

Посред дим

От тамян,

Смях и шум —

Бим! Бам! Бум!

Бим!

Бам!

Бум!
III.

Мирний сън прокуди вън

Меден звън!

В нощ безсънна той прозвънна бедствие навън!

Звън след звън

С гневна мощ

Ужас вей в самата нощ

И отминва по-нататък!…

Звън след звън —

Ту по-дълъг, ту по-кратък —

Вредом страх вселява вън! —

И страхът е тъй голям!

Въздухът от плач раздран!

— Дан! — Дан! — Дан! —

— Дан! — Дан! — Дан! —

Че камбаните пияни, неспособни да звънят,

Само бият, само вият и вопият и крещат!

Само плачат за пощада

И към пламналата сграда

Вопли горестни редят…

А пожарът многошумен,

ту затихнал, ту безумен,

Пак пламти —

Носи се, пълзи, лети

Все нагоре, все нагоре

И настръхнал той говори:

„Ще хвърча!

Ще се нося, огнекрилий, срещу лунната лъча!

Месеца ще стигна, или — ще умра, ще замълча!“

То сред кипнала метежност

И безбрежност от огън

Приказка за безнадеждност

Там навън

С тръпки ледни, шепне медний звън

И, със слух от страх терзан,

Знай ухото:

Вред е злото!

Вред пожарът се разгаря, вред е пламъкът разлян —

— Дан! — Дан! — Дан! —

— Дан! — Дан! — Дан! —

В общий пукот стене звукът, ужас — звукът сам!
IV.

Погребален скръбен звън

Стене вън!…

Вечна горест в тленна орис — край на горкий жизнен сън.

В тихия вечерен час

С ужаса на своя глас

Колко скръб той буди в нас! —

И неволно ний тъжим:

Поглед в сълзи потопим,

И ридаем в скръб, че знаем: сън навеки ще заспим!

Тъй унил и тъй печален,

Той нараства в дълъг плач

И в привѐчерния здрач

Със припѐва погребален

В Божий храм

Слят едвам —

Бам!…

Бам!…

— Ту плачевен, ту сподавен, тоя гневен, бавен звън

Възвестява, че страдалец е заспал последен сън!

От черковните килии

И за грешни и светии

Отечава тъжен звън:

Пръст сърцето ще покрие, а очите — вечен сън!

О, там черният звънар,

Смел и твърд,

Бий на смърт —

Смърт!

Той над всички горд стои

Като някой господар —

Някой цар!

Той се смее и шуми.

И, гърми, гърми, гърми;

До камбаната застава

И така я разлюлява,

Че тя горко заридава —

И с плача си възвестява,

Че вървим

Все натам

В своя друм

Бим!…

Бам!…

Бум!…

Край

Posted in Uncategorized | Leave a comment

ПО ПЪЛНОЛУНИЕ

Понякога съм голям инат.
Преди време попаднах на откъс от стихотворението на Лорд Дънсейни “По пълнолуние”. Темата ме заинтригува силно и се опитах да намеря цялото стихотворение. Открих, че е публикувано през 1928 година в сборника “Fifty Poems”, но за беда се оказа, че тъкмо този сборник не може да бъде намерен по никакъв начин, макар че почти цялото творчество на Дънсейни е на свободен достъп.
Продължих да търся. На два-три сайта предлагаха достъп до стихотворението – само че срещу заплащане. Е, нямам нищо против да платя, само че мразя да ме изнудват. Пък и не обичам тия номера – първо искат номера на банковата сметка, а после кой знае какво…
Само че тия приятели не са си имали работа с българи.
В един от сайтовете даваха и достъп до стихотворението, публикувано през 1928 г. в някакъв провинциален американски вестник. Не пълен достъп, разбира се – само два непълни реда около подадена от мен ключова дума. О, рекох си, нищо не знаете вие!
Почнах да подавам ключовите думи една по една, използвайки каквото излезе допълнително в търсенето. И малко по малко сглобих цялото стихотворение. Без да им плащам – нихната мама!
Ето го:

Lord Dunsany

AT THE TIME OF THE FULL MOON

It is dark tonight in moon-country
On the far side of its girth,
It is all dark in the valleys
Where none seeth Earth.

The sun with his day-long dawning
Tomorrow in that land
Will rise with a golden anger
On the old rocks and the sand;

But they never see, there, Earth’s splendor
Lift like a silver hill
Monstrously over the sea-beds
That no waters fill,

Gleaming with eerie beauty,
Continents bright and the seas
Lucid as palest sapphires
Sold by the Cingalese;

With the long shadows lying
Black, in a land alight
With a more luminous wonder
Than ever comes to our night.

They never see Earth float over,
Whoever they be;
And they know no hint of her purpose.
Neither do we.

А ето и превода:

ПО ПЪЛНОЛУНИЕ

Тази нощ мрак прихлупва Луната
на отвъдната нейна страна,
гдето никой не вижда Земята
и клисурите спят в тъмнина.

Утре там почва новият ден
и свирепото слънце ще жари
като златен порой нажежен
над пустини и диви чукари.

Ала земната прелест и слава
никой няма оттам да съзре
като сребърен хълм да изгрява
над пресъхнало древно море.

Със омайна и призрачна хубост,
с континенти и син океан
като блясъка чист на сапфира
от далечния див Хиндустан.

С черни сенки сред грейнали степи
и с такъв ненадминат разкош,
който никога няма да зърнем,
съзерцавайки земната нощ.

Те не виждат Земята да плува
на всемира сред мрака потаен
и не знаят защо съществува,
както впрочем и ние не знаем.

(P.S. Ако някой успее да намери цялата стихосбирка, ще му бъда безкрайно благодарен.)

Posted in Uncategorized | 2 Comments

РАЗСАД ЗА МЕМОАР

Във вестник “Сега” има рубрика “Пет истории на…”. Преди време решиха, че не е зле да включат и мен в тази рубрика. Написах им нещо като спомени, но впоследствие по редакторски съображения материалът беше съкратен почти наполовина.
Пускам го сега в пълния му вид. Кой знае, ако някой ден реша да пиша мемоари, може да ми послужи за разсад…

Казват, че прекалено сме се политизирали след 1989 година. Не съм сигурен. Мисля, че политиката винаги е била около нас, просто през последните десетилетия изплува на повърхността. Като погледна назад, виждам незримото й присъствие около детството си. Един от най-ранните ми спомени е опърпан брой на списание „Дружинка” от 1953 година с разказче за детенце, което с покруса научава за смъртта на чичко Сталин. Но като му обясняват, че чичко Сталин е вечно жив, то се ободрява и хуква да разказва това на другите деца.
Всъщност с култа съм се разминал по допирателната. Естествено е – роден съм точно в средата на века. Но смътно помня червения тухлен… зикурат ли да го нарека, как ли… с бюстовете на Ленин и Сталин в центъра на родния ми Казанлък. След 1956 година въпросният паметник изчезна безследно. Без спорове и дискусии, каквито се развихрят днес около онова чудовищно съоръжение пред НДК. Признавам, лично аз не го харесвам. И нека не прехвърляме спора на политическа основа. Просто паметникът е грозен. Не може да се сравнява нито с Паметника на Съветската армия, нито с Мавзолея, чието премахване беше груба грешка.
Коварно нещо е политиката. И пропагандата също. Помня как в най-невръстна възраст прочетох за добрите дечица в капиталистическите държави, които пишели по стените „Мир”. Без много да му мисля, намерих една кутия катран и тръгнах да подражавам на техния пример. А после останах много изненадан, когато си понесох заслужените педагогически мерки.
По онова време живеехме в квартира от „Жилфонд”. В триетажна сграда, бивша собственост на капиталиста-изедник Моско Грънчаров, който бе имал аптека и цели три къщи. Като си помисля – смешно в сравнение с днешни фигури като например Пеевски или Цветан Василев. Спомням си го съвсем слабо – мършав, дребен старец с плешива глава, доживяващ последните си дни в двете стаи, които му бяха оставили. Често викаше нещо неразбираемо. Веднъж ми обясниха, че това било „Искам хляб” на немски. Скоро след това си отиде, а в двете му стаи се засели друго семейство.
Тая триетажна сграда беше истинска дядова ръкавичка. На партера се намираше национализираната аптека, а по-горе в общо девет стаи (някои от тях преходни) живеехме пет семейства. Нашето семейство като петчленно се радваше на привилегията да разполага с две стаи, кухня и една от двете тоалетни в сградата.
А междувременно империалистите ден и нощ готвеха нова война и ние трябваше да бъдем готови да им дадем достоен отпор. По линия на Отечествения фронт се разгръщаше движението ГТО – „Готови за труд и отбрана”. Полезно движение, казвам го без капка ирония. Държавата отделяше много средства да запознае хората с основите на защитата при война или бедствие и ако се беше случило нещо, тези знания можеха да спасят живота на мнозина.
Точно с ГТО е свързана една от забавните истории на моето детство. За известно време майка ми беше квартален отговорник по тази линия и у нас се трупаха противогази, защитни гумирани костюми и дори една сирена. От онези, с дръжка като латерна. Поради присъщата на младостта несериозност ние възприемахме целия този инвентар като чудесни пособия за игра.
На третия етаж, точно над нас, живееше семейството на моята връстничка Мимето. Както е редно, с нея ту бяхме неразделни в игрите, ту се карахме и дори се поступвахме. Веднъж, точно в период на охладнели отношения, Мимето ме подгони. Аз – слаботелесен и вече с начеващо късогледство – хукнах да се спасявам към нашата квартира. И в този момент, като в истински хорър, насреща изскочиха моите братя с пълно химическо защитно облекло. Трябва да са били страшна гледка, защото Мимето хлъцна, изпищя и светкавично отхвърча към горния етаж. Броени минути по-късно дотърча майка й, въоръжена с точилка.
Виждайки, че положението е напечено, братята ми хлътнаха под голямата спалня. Разлютената майка се опитваше да ги достигне с точилката, но те пъргаво се оттегляха към другия край, а когато тя заобикаляше, също тъй пъргаво се връщаха на предишната позиция.
Като най-малък и незначителен, аз останах извън събитието. Гледах, чудех се как да предотвратя бедствието… и ето че дочутото на лекциите по ГТО влезе в действие. Грабнах сирената, хванах ръчката и я завъртях с всичка сила. Тревога!
По-нататък се насъбра народ, последва страхотен скандал, но все пак бях спасил братята си от физическа разправа…

След 1989 година за мнозина стана модерно да се оплакват колко много пътища им е отнела тоталитарната власт. Лично аз гледам на нещата малко по-философски. Всъщност ако се погледне безпристрастно, всичко, което съм постигнал в живота си, го дължа на една от най-мракобесните държавни структури у нас – така наречената „Главлит”. Казано с думи прости – официалната литературна цензура, имаща задачата да прочисти библиотеките от вражеска, упадъчна и буржоазна литература.
Истината е, че реалното мракобесие се дължеше не толкова на самата „Главлит”, колкото на овчедушието и натегачеството по места. Официално бяха забранени сравнително малко книги. От художествената литература – „Кинг Конг” на Едгар Уолъс (дявол знае защо), „Отнесени от вихъра” (заради неправилни и расистки внушения), целият Карл Май (защото бил любим автор на Хитлер) и още някои заглавия. Като парадокс си струва да се спомене, че за забрана бил нарочен и „Мечо Пух” (вече съвсем дявол знае защо), но се отървал с лека уплаха.
И тук влизаха в действие натегачеството и презастраховката. Щом отгоре са казали Едгар Уолъс – значи целият Едгар Уолъс. А тъй като той пишеше предимно криминални романи – в кюпа влизаха всички криминални романи. По същия начин забраната за Карл Май се разпространи върху всички индиански романи. С едно малко изключение – „Синовете на великата мечка” от Лизелоте Велскопф-Хенрих, която беше участничка в германската съпротива.
Но нека си го кажем откровено – има ли по-добър начин да накараш децата да четат нещо от това, да им го забраниш? Оръфаните индиански и криминални книжлета се прехвърляха тайно от ръка на ръка, криеха се под дюшеците и се четяха с упоение. Родителите ни, които знаеха какво е да те обвинят в четене на „вражеска литература”, често ги изгаряха, но това само засилваше желанието ни да четем още и още.
Във всеки случай при мен това действаше с пълна сила. Имам двама по-големи братя и като изтърсак непрекъснато им се мотаех в краката. За да се отърват от мен, те ме научиха да чета още на четири години и ме оставяха в компанията на книгите. А със стари книги разполагаха в изобилие, защото в неделя прескачаха бодливата ограда на „Вторични суровини” и отмъкваха оттам каквото беше изхвърлено от библиотеките. Какви ли съкровища нямаше в купищата макулатура – „Огнени гори”, „Призракът на Сандокан”, „Зеленият стрелец”, „Червеният пират”, „Арканзаски трапери”… Но една от тези книжки – с липсващо начало и край – наистина промени съдбата ми. Беше подвързан подлистник от вестник „Зора”, превод на фантастичния роман „Пленникът на Марс” от френския автор Гюстав Льоруж. Марсианските приключения на героя (напомнящи донякъде тези на Джон Картър, но много по-интересни) тъй силно поразиха детското ми въображение, че от тогава насетне знаех: искам да бъда писател и да пиша точно такива истории.
Другите ми детски четива идваха от руската книжарница, каквато по онова време имаше във всеки по-голям град. Български детски книжки се издаваха сравнително малко, а руските бяха в изобилие – и то хем красиви, хем евтини. Вярно, озадачаваха ме, защото уж бяха с наши букви, а на някакъв странен език. Но в детството език се усвоява удивително лесно, тъй че година или две след като почнах да чета на български, вече четях почти свободно на руски. А още две-три години по-късно – през 1959 – се гмурнах с главата надолу във френския.
И тук пак опирам до голямата политика – пусто да остане, няма къде да се бяга от нея. Социалистическият лагер (както го наричаха по онова време) оказваше помощ на братските партии и техните печатни издания. На едно от първите места стоеше „Юманите”, вестник на Френската комунистическа партия. Голяма част от тиража се изкупуваше и разпределяше по соцлагера – я в Румъния, я в Монголия, я в България. „Юманите” пък си имаше и комиксово издание за деца: първоначално наречено „Млад патриот”, сетне „Вайян” и накрая „Пиф”.
Когато братята ми за пръв път донесоха у дома един брой на „Вайян”, бях очарован. За пръв път виждах комикс. Естествено, не разбирах нито дума от напечатаното в „балончетата” и се опитвах да изтълкувам действието само по картинките. Тогава дори не знаех, че историите са с продължение. Но сетне се появиха и други броеве – не редовно, защото братята ми не разполагаха с кой знае колко пари, а и други деца се конкурираха с тях кой ще изпревари да купи един от двата броя, пристигащи всяка седмица в павилиона на РЕП.
Накрая неведението ми омръзна. Трябва да съм бил в трети клас, когато просто докопах един френско-руски речник и започнах да си превеждам дума по дума.
„Вайян” ме съпровождаше чак до гимназията. Вече го купувах със собствените си джобни пари, а понякога взимах и „Юманите” – там също имаше страница с комикси. Имаше и романи с продължение. Един от тях силно ме заинтригува, но нямаше как да купувам вестника редовно (а и той идваше с прекъсвания) и едва след години разбрах, че е бил великолепният роман на Робер Мерл „Островът”.
Разбираемо е, че нямах проблеми в часовете по руски и френски (за разлика от физкултурата например). Преподавателката ни със символичното име Френгиева беше доволна от мен и това ми позволяваше да я карам през пръсти. Веднъж обаче имахме за домашно да напишем съчинение на френски. Аз не го написах и за беда ме вдигнаха да си прочета съчинението. Нямаше накъде – отворих празната тетрадка и започнах да съчинявам на глас. Но както е ставало с мнозина хитреци, погуби ме стремежът към съвършенство. Бях толкова красноречив, че доволната Френгиева ме помоли да прочета съчинението още веднъж. По чудо успях да го повторя дума по дума.
Последва ударът на съдбата: Дай си, Любчо, тетрадката, за да ти напиша шестица…

Невъзможно е да се сравнява днешното училище с онова отпреди половин век. Не смея и да си представя какви биха били днес реакциите спрямо учителка като моята класна от математическата паралелка Даниела Петрунова. Беше безумно строга, заплашителна, а понякога не се колебаеше да ръкоположи нарушителите на дисциплината и учебния процес. Но точно затова всички я уважавахме и постигахме изключителни резултати. Макар че съм „уманитар” до мозъка на костите, при нея аз усвоих математиката и се гордея, че до ден днешен мога да извадя квадратен корен без калкулатор.
Но, както се казва, „какво губим като печелим?” Аз исках да следвам нещо свързано с литературата, родителите ми настояваха да стана инженер. Изкарах кандидат-студентските изпити с бал над 35 и ето ме студент в Тула. Същата онази Тула на 200 километра от Москва, за чиито самовари се разказват толкова вицове.
Не се получи. Просто нямаше как – две години се борих, но по природа не спадам към техничарите. „Избутах” до третата математика и с това приключи инженерското ми поприще.
Последваха две години в „родната казарма” и ново следване. Този път бях избрал правилната специалност – журналистика.
Тук спирам и свалям шапка на преподавателя, от когото съм получил най-много – Стефан Брезински. Той преподаваше стилистика и беше свиреп враг на абревиатурите (тоест съкращенията). Дори се носеше виц за него, че всяка събота вечер заключвал вратата, пускал завесите, влизал в банята, пускал душа и тайно употребявал абревиатури. Още от самото начало накара всички ни да изчегъртаме с бръснарско ножче от студентските си книжки надписа „СУ „Климент Охридски” и да го заменим със „Софийски университет „Климент Охридски”.
Брезински беше горещ привърженик на благозвучието. Според него словото трябва да се лее като мелодия. Той ни посочи основните стилистични грешки и начините да се предпазваме от тях. Това са удивително прости неща, но още по-удивително е, че много малко хора ги владеят. Признавам си, че ако днес ме смятат за добър преводач, това до голяма степен се дължи не на познаването на чужди езици, а на владеенето на БЪЛГАРСКАТА стилистика, което дължа изцяло на Стефан Брезински.
Дойде краят на студентските години – а по онова време заедно с дипломирането идваше и катаклизмът, наречен „разпределение”. Завършилият студент трябваше да замине на работа там, където му определят. В края на 70-те години системата вече не беше толкова строга и човек можеше да се отърве от разпределението, но какво да правя аз, провинциалистът, завършил специалност „телевизионна журналистика”? В провинцията телевизии нямаше. В София действаше желязна система. За да постъпиш на работа се искаше софийско жителство. А за получаване на жителство се искаше да си назначен на работа. Истински параграф 22.
Около година и половина работих в дребни местни вестничета. После неочаквано ме потърси телевизионният режисьор Младен Младенов, който ми бе преподавал в университета. Към Българска телевизия (тогава тя бе само една) се създаваше нещатна редакция „Серийни филми”. Подготвяше се документалният 35-сериен филм „По хълмовете на времето”, посветен на 35-годишнината от падането на капитализма.
Младенов беше голям телевизионен режисьор, голям тарикат (затова го обичахме всички) и майстор на нестандартните решения. След като за автор на поредицата беше определен шефът на телевизията, Иван Славков, финансови средства не липсваха. Младенов просто нае един апартамент близо до операта, свика на трудов договор двайсетина от най-перспективните си студенти и работата започна. Работехме като луди, защото имаше и допълнителен стимул: обещанието най-заслужилите да бъдат назначени на щат в телевизията. Направихме онези 35 серии плюс още 9 – по една за всеки ден от 1 до 9 септември 1944 година. После дойде поредицата „Неизвестните възможности” – за олимпийските спортове. После поредица за футбола. После за лова и дивеча. А назначенията така и не идваха. Постепенно проумяхме: кой ще назначи в телевизията прошлеци като нас? Оттеглихме се един по един.
По някаква невероятна случайност (и донякъде благодарение на Младенов) попаднах в профсъюзите – чиновник в управление „Почивно дело”. Начело на управлението стоеше стар и корав партиен кадър, който по нещо ми напомняше някогашната ми класна Петрунова. Като своеобразно средство за контрол, веднъж годишно той натоварваше всички ни на автобуси и отивахме на гости в някой от курортните комплекси: да видим как ще се представят. Естествено, хората полагаха невероятни усилия, особено за гала-вечерята. На една такава вечеря бяха приготвили за предястие сирене в пергамент. Докато чакахме основното ястие, настана мълчание и в тишината се надигна нечий глас:
– Абе, малко жилава беше баничката, ама става за ядене…

Отделих няколко години на чиновническата кариера, но журналистиката продължаваше да ме влече. Прехвърлих се в списание „Криле” и точно по това време дойде първата ми среща с творчеството на Толкин. Съвсем случайно купих от антикварната книжарница един дебел зелен том със заглавието “The Lord of the Rings”, зачетох го и… се влюбих, няма по-точна дума. Втурнах се да предлагам на издателствата за превод „Властелинът на пръстените”, без изобщо да подозирам, че в тая работа си има ред, че всичко се определя от най-висше ниво за години напред. Пак ми помогна късметът – попаднах в издателство „Народна култура”, където книгата вече беше планирана, но още нямаше преводач. И беше истинско щастие, че тогава там работеше Димитрина Кондева, която ми възложи пробен превод… и го хареса.
Работата по „Властелинът на пръстените” отне две години, а самата книга излезе във време разделно – първият том преди 10 ноември, вторият след тази сакрална дата. Затова и до днес първият том на първото издание се намира сравнително лесно, а вторият много по-трудно – кризата беше наложила далеч по малък тираж. Инфлацията пък беше стопила договорения хонорар до жълти стотинки и бе истинско щастие, че от издателството се съгласиха да го коригират.
С „новото време” дойде и промяна в кариерата ми. Станах преводач на свободна практика. Професия в много отношения приятна: не зависиш от никого, сам си определяш работното време; и същевременно крайно неприятна с факта, че няма как да излъжеш началника – това си самият ти.
Да се сравнява времето „преди” и „след” е безсмислена работа. Радвам се например, че успях да осъществя мечтата на живота си – да посетя Египет. Имам чудесни спомени от пирамидите, от Карнак и Луксор, но една от най-интересните случки бе запознанството с един арабски търговец от Хургада.
Строго ни бяха предупредили да не пием вода от крана. Спазвахме забраната – но откъде да знаем, че имало и една бутилирана вода, марка „Барака”. Пихме от нея и ни докара кански болки в стомаха. Аз се оправих сравнително бързо. Жена ми не. По някое време ми рече:
– Дай да се разтъпчем навън, дано да ми мине.
Излязохме но след пет минути тя спря и започна да се превива. Ненадейно от близкото магазинче за козметика изскочи арабин и попита:
– Зле ли ви е?
Ами да, то си е ясно.
Човекът ни въведе в магазина. Настани жена ми на едно миндерче и хукна да направи чай от мента и някакви други билки. Забеляза, че се колебая и рече:
– Господине, аз съм мюсюлманин. Религията ми забранява да търгувам с болни хора докато не им помогна.
И помогна, жив да е мюсюлманинът му с мюсюлманин. Чайове, инхалации, дъвкане на билки – след два часа жена ми беше като нова. През това време с търговията се занимаваше чиракът.
Е, признавам, после просто се чувствахме задължени да напазаруваме здравата. Но не съжалявам нито за цент от похарчените пари. Истинският арабски търговец е такова шоу, каквото с пари не можеш да купиш.
Спомням си го често. И се питам Шарли ли съм, не съм ли Шарли и какво имам да деля с тоя човек, комуто религията забранява да търгува с болни хора…

Аз и пирамидите

Това е един от хубавите спомени на „промяната”. Ето и един от тъжните.
Имах колега журналист. Няма да казвам къде, кога и как. Излишно е. Достатъчно е да кажа, че бяхме задружна редакция и няма мярка за количеството водка, която сме изпили колективно.
След време този колега влезе в политиката. Връзки ли имаше, що ли, но стигна до най-високо ниво. Радвахме му се. Колчем се виждахме, питахме се за един, за друг, и разбира се за него. А веднъж, по случай някакъв юбилей, разбрахме, че ще присъства. Уговорихме се да идем всички – хем да се видим, хем и него да поздравим за шеметната кариера.
Видяхме го. Влезе забързано с онова знаменито тодорживковско размахване на отпусната китка над главата: „Здравейте, здравейте!” И цялото му излъчване говореше: „До гуша ми е дошло да искат нещо от мен”.
Нищо не искахме. Но така и не успяхме да му го кажем. Отмина ни като малка гара и отиде да си върши големите работи. Не след дълго се сгромоляса…

Posted in Uncategorized | 4 Comments