ДОМЪТ СРЕД ПУЩИНАКА

Сборникът “Бащите на ужаса” вече е по книжарниците. От тримата автори в него, познат на българските читатели е единствено Лъвкрафт. Сега ви предлагам възможността да се запознаете с откъс от “Домът сред пущинака” на Уилям Хоуп Ходжсън – един автор, който по нищо не отстъпва на Лъвкрафт.

Пепър е мъртъв! Дори и сега понякога ми е трудно да го осъзная. Минаха много седмици откакто се върнах от онова странно и страшно пътешествие през пространството и времето. Понякога го сънувам и отново преживявам във въображението си всички онези страховити събития. Когато се събуждам, мислите ми пак се насочват натам. Онова Слънце – всъщност онези Слънца – наистина ли са великите Централни Слънца, около които се върти цялата вселена на незнайните небеса? Кой може да каже? А ярките сфери, плаващи вечно в светлината на Зеленото Слънце! А Морето на Съня, над което се реят! Колко невероятно е всичко това. Ако не беше Пепър, дори и след многото необикновени събития, на които станах свидетел, бих бил склонен да предполагам, че всичко е било само някакъв фантастичен сън. Ами онази ужасна тъмна мъглявина (с нейното множество червени сфери), която се движи винаги в сянката на Мрачното слънце и лети по неговата изумителна орбита, обгърната във вечен мрак. Ами лицата, които надничаха към мен! Боже, наистина ли ги има, наистина ли съществува подобно нещо?… Но онази купчинка сива пепел все още лежи на пода в кабинета ми. Не искам да я докосвам.
На моменти, когато съм по-спокоен, се чудя какво ли е станало с външните планети на Слънчевата система. Допускам, че може да са се откъснали от слънчевото привличане и да са отлетели в космоса. Това, разбира се, е само предположение. Има толкова много неща, за които се чудя.
Сега, когато пиша, трябва да отбележа, че съм сигурен, че ще се случи нещо ужасно. Едно снощно събитие ме изпълни с ужас, по-голям дори от страха, който ми вдъхва Ямата. Сега ще го опиша, а ако се случи още нещо, ще се постарая незабавно да опиша и него. Имам чувството, че в това последно произшествие се крие много по-зловещ смисъл, отколкото във всички останали. Дори и сега, докато пиша, се чувствам потресен и нервен. Кой знае защо си мисля, че смъртта ми не е далече. Не че се боя от смъртта – в общоприетия смисъл. И все пак из въздуха витае нещо, което ми вдъхва страх – безплътен, студен ужас. Почувствах го снощи. Ето как стана…
Снощи седях тук, в кабинета си, и пишех. Вратата към градината беше полуотворена. От време на време дочувах тихото метално потракване на кучешката верига. Тя е на кучето, което купих след смъртта на Пепър. Не искам да го държа в къщата – не и след Пепър. Все пак чувствах, че ще е по-добре да има куче наоколо. Те са чудесни създания.
Бях много съсредоточен в работата си и времето минаваше бързо. Изведнъж чух лек шум по пътеката вън в градината – туп, туп, туп – потаен и странен звук. Бързо надигнах глава и погледнах през отворената врата. Шумът се раздаде отново – туп, туп, туп. Стори ми се, че се приближава. Леко изнервен, аз се взирах в градините, ала нощта криеше всичко.
После кучето нададе протяжен вой и аз подскочих. Може би около минута се вглеждах напрегнато, но не чух нищо. След малко взех писалката, която бях оставил, и поднових работата си. Нервното чувство бе отминало защото предположих, че звукът, който бях чул, идва от кучето, обикалящо насам-натам, доколкото му позволява веригата.
Трябва да бе минал около четвърт час; внезапно кучето отново нададе вой, изпълнен с тъй жалостна скръб, че скочих на крака, изтървах перото и изцапах страницата, над която работех.
- Проклето куче! – промърморих аз, виждайки какво съм направил.
И докато изричах думите, отново се раздаде онова странно туп, туп, туп. Беше ужасно близко – почти до вратата, струва ми се. Сега знаех, че не може да бъде кучето; веригата не би му позволила да дойде толкова близо.
Кучешкото ръмжене пак се раздаде и аз подсъзнателно отбелязах нотката на страх в него.
Отвън, на прозоречния перваз, видях Тип, котката на сестра ми. Изведнъж тя скочи на крака и опашката й настръхна. За момент остана така, сякаш се взираше втренчено в нещо около вратата. След това бързо започна да отстъпва назад по перваза, докато достигна стената в края и нямаше повече накъде да върви. Там застина, сякаш вцепенена в поза на изключителен ужас.
Уплашен и объркан, аз грабнах бастуна от ъгъла, и тръгнах безшумно към вратата, взимайки със себе си една от свещите. Бях стигнал на няколко крачки от нея, когато внезапно ме прониза особено чувство на страх – разтърсващ и истински; не знаех откъде е дошъл, нито защо. Тъй мощно бе усещането на ужас, че не губих нито миг; отстъпих веднага, като вървях заднешком и не откъсвах боязлив поглед от вратата. Бих дал какво ли не, за да се втурна към нея, да я затръшна и да дръпна резетата; защото я бях поправил и укрепил, така че сега е много по-здрава отпреди. Подобно на Тип, продължих почти несъзнателно да отстъпвам назад, докато стената не ме спря. Тогава подскочих нервно и се огледах със страх наоколо. За момент погледът ми се спря върху стойката за огнестрелни оръжия и аз направих крачка натам; ала спрях със странното чувство, че ще бъдат безполезни. Отвън, в градините, кучето скимтеше странно.
Изведнъж откъм котката долетя дълъг яростен писък. Трескаво погледнах към нея – нещо светло и призрачно я обкръжи и постепенно се проясни пред погледа ми. Очерта се като светеща прозрачна ръка с трептящ над нея мек, зеленикав пламък. Котката нададе последно ужасно мяукане и аз я видях да пуши и гори. Дъхът излетя задавено от дробовете ми и аз се подпрях на стената. По онази част от прозореца се разстилаше зелено, фантастично петно. То закри страшната гледка, но отблясъците на огъня мътно прозираха през него. В стаята нахлу смрад на изгоряло.
Туп, туп, туп – нещо слезе надолу по градинската пътека и лек плесенясал дъх сякаш долетя през отворената врата и се смеси с миризмата на изгоряло.
Кучето бе замълчало за няколко секунди. Сега го чух как рязко нададе вой, сякаш от болка. След това се укроти, само сегиз-тогиз тихичко скимтеше от страх.
Мина минута; сетне в далечината глухо се затръшна портата откъм западната страна на градините. След това, нищо; дори кучето не скимтеше.
Трябва да съм стоял така няколко минути. После в сърцето ми се прокрадна искрица кураж и аз уплашено се втурнах към вратата, затръшнах я залостих здраво. След това почти половин час седях напълно безпомощен – само седях и се взирах пред себе си.
Постепенно животът ми се възвърна и аз разтреперан поех нагоре по стълбището да си легна.
Това е всичко.

Posted in Uncategorized | Leave a comment

И СТРАЖ ДА БДИ НА ПОСТ

Навярно повечето от вас, драги приятели, са чели “Да убиеш присмехулник” на Харпър Лий — една великолепна книга, станала любима вече на три поколения читатели.
В най-близко време издателство “Бард” ще пусне на пазара неизвестен досега роман на Харпър Лий със заглавието “И страж да бди на пост”. Предлагам ви предговора, който написах за него.

КРАЯТ НА ЗАГАДКАТА

Какво би било, ако историческите превратности бяха унищожили всички картини на Леонардо, освен Джокондата? Несъмнено щяхме да се питаме кой е бил този велик творец и защо не е създал нищо друго.
Подобна загадка витае вече половин век около името на Харпър Ли. Нейният дебютен роман „Да убиеш присмехулник” избухна като фойерверк в нощта, спечели наградата „Пулицър” стана любимо четиво на милиони читатели по цял свят. И сетне… мълчание. Изворът, от който се очакваше толкова много, просто пресъхна.
Загадъчната авторка категорично отказваше да дава интервюта, а на най-настоятелните въпроси отговаряше уклончиво: „По-добре да мълча, отколкото да говоря глупости”.
Човешката природа не търпи тайни. Започнаха да се множат всевъзможни коментари, включително и най-фантастични – например че автор на „Да убиеш присмехулник” изобщо не е Харпър Ли, а нейният добър приятел Труман Капоути. Друга, по-мека версия обясняваше мълчанието й с непосилния товар на славата, паднал ненадейно върху плещите на една неподготвена млада жена.
Но нека погледнем накратко официалните факти около появата на този забележителен роман.
През 1956 година Харпър Ли работи вече от седем години в една нюйоркска агенция за резервация на самолетни билети. В свободното си време пише… но то съвсем не е много. И ето че за Коледа същата година тя получава от свои близки приятели невероятен подарък: плик с едногодишна заплата и пожелание да посвети идната година изцяло на писането.
Едва ли можем да си представим въодушевлението на младата писателка. Тя се хвърля във водовъртежа на литературния труд и още през пролетта на 1957 година предлага първия си роман на издателство „Липинкот”, където попада на редакторката Териз фон Хохоф Тори. „Искрата на истинския писател блестеше във всеки ред, припомня си по-късно Тори, но ръкописът представляваше по-скоро поредица от случки, отколкото цялостно замислен роман.”
По това време Харпър Ли е на 31 година – скромна и мечтателна млада жена от далечния Юг, попаднала в суровото обкръжение на Ню Йорк. За свое щастие или нещастие тя попада в безмилостно строги ръце. През следващите две години – две години! – редакторката я кара да преработва нови и нови варианти на романа, докато от първоначалния замисъл не остава дори скелет, а само отделни фрагменти. През цялото това време между двете се водят ожесточени спорове. Стига се дори дотам, че през една зимна вечер отчаяната Харпър Ли изхвърля поредния ръкопис навън на снега и разплакана се обажда на редакторката, че не е по силите й да продължи. Естествено, Тори й нарежда най-строго да събере изхвърлените листове.
Крайният резултат от това сурово сътрудничество е блестящ. Публикуван през юли 1960 година „Да убиеш присмехулник” мигновено става бестселър и печели единодушните овации на литературната критика.
Сетне започва мълчанието на авторката.
Днес, когато първоначалният вариант на романа – озаглавен „И страж да бди на пост” – най-сетне излезе от архивите (след като дълго време е смятан за загубен) можем да видим единствената съдбоносна грешка в изложеното по-горе.
Първоначалният вариант е истински, пълноценен роман. Може би написан с по-малко писателска рутина, но за сметка на това греещ с младежки ентусиазъм и почти детска откровеност, което го прави равностоен на „Да убиеш присмехулник”. Този роман е заслужавал да бъде насърчен, а не подложен на безмилостна аутопсия.
Да, двете години каторжен труд са създали шедьовър – но на каква цена? Харпър Ли е изгубила ентусиазма на младия автор. И повече не написва нищо.
Щеше ли да напише и други романи, ако не бе станало така? Иска ми се да вярвам, че да. Но това вече е друга загадка, която наистина никога няма да намери отговор. Остава ни само да се насладим на глътка вода от извора, от който се роди „Да убиеш присмехулник”.

Posted in Uncategorized | 1 Comment

СБОГОМ!

Загубихме Адриан Лазаровски. Само на 39 години.
Ще го запомним като талантлив автор и преводач на фентъзи и фантастика, но най-вече с великолепната му работа за популяризирането на Лъвкрафт сред българските читатели.
Думите са излишни.
Сбогом, Адриане!

Posted in Uncategorized | 1 Comment

БАЩИТЕ НА УЖАСА

В близко време издателство “Изток-запад” ще представи на българските читатели сборника “Бащите на ужаса”. Предлагам ви предговора, който написах за него.

Троен предговор

Началото на един нов век винаги е свързано с големи надежди и очаквания. Нека само си припомним, че когато през 1968 година Стенли Кубрик и Артър Кларк (за когото ще стане дума и по-долу) създадоха филма „2001: една одисея в космоса”, никой не се съмняваше, че ни представят едно реално бъдеще с лунни бази, пътнически рейсове в космоса и полети до най-далечните планети на Слънчевата система.
Уви, дългоочакваният Милениум дойде и отмина, без да го запомним с нищо особено, освен споровете дали не бе отпразнуван с една година по-рано. Останаха несбъднатите надежди.
Навярно с подобни настроения е бил посрещнат и миналият ХХ век. По онова време оптимизмът е подклаждан от прогнозите (често удивително точни) на Жул Верн. Но заедно с тях идва и дълбоката тревога от прекрачването в един свят на глобални, а често и вселенски проблеми. Младият Хърбърт Уелс току-що е положил началото на съвременната фантастика с мрачната си антиутопия „Машината на времето”. И не е само Уелс – той просто е най-звучният глас в един литературен хор на дълбоката, почти подсъзнателна тревога за мястото на човека в битието.
И ако Уелс е остър и звучен като зов на тръба, то един друг автор от началото на миналия век отеква впечатляващо и тържествено като звън на далечна камбана. Това е

Патриархът Дънсейни

Или, ако трябва да го представим с пълното му име – Едуард Джон Мортън Дракс Плънкет, 18-ти барон Дънсейни (1878-1957). Не ще и дума, солидно име на достоен ирландски аристократ и извънредно плодовит поет и писател. Но дори краткият му литературен псевдоним Лорд Дънсейни е почти неизвестен за българския читател – един недопустим пропуск, защото става дума ни повече, ни по-малко за родоначалника на съвременното фентъзи.
Как, ще възкликне тук някой, нима родоначалникът не е Толкин?
Не е.
Достатъчно е да разлистим една от най-ранните творби на Дънсейни, „Боговете на Пегана” (издадена през 1905 г.), за да видим явното й отражение в творчеството на Толкин. Несъмнени са паралелите между божествения пантеон, създаден от Дънсейни, и образите на Валарите в „Айнулиндале”. Нещо повече, самият Толкин признава, че е използвал друга книга на Дънсейни – „Книга на чудесата” – при подготвителната работа над „Силмарилион”. И един куриоз: названието хобит, за което Толкин не знае как се е появило в главата му, се среща в „Боговете на Пегана” като име на дребно домашно божество.
Творчеството на Дънсейни е богато и разнообразно – разкази, новели, повести, пиеси, стихове, есета и мемоари – общо над шейсет книги, без да се броят отделно издадените пиеси. Много от тези творби са посветени на тайнственото и свръхестественото, с отчетлив зловещ привкус. Ето например един откъс от разказа „Съкровището на Гибелините”, включен в сборника „Книга на чудесата”:

Както е добре известно, Гибелините не ядат нищо друго, освен човешко месо. Злокобната им кула е свързана чрез мост с Тера Когнита – земите, които познаваме. Съкровищницата им е невъобразима; самата алчност не е в състояние да я проумее; те имат отделни подземия за изумруди и за сапфири; напълнили са със злато огромна яма и го копаят оттам, когато им потрябва. И единственият известен начин, по който използват това невероятно богатство, е да привличат към килерите си непрестанен приток на храна. Във времена на глад дори се е случвало да поръсват пътечка от рубини до някой човешки град, и разбира се скоро килерите им пак се напълвали.

Умението на Дънсейни да въплъщава върху белия лист тайнственото и ужасяващото е донесло вдъхновение за редица автори от неговото време.
Робърт Хауърд (създателят на Конан) включва Дънсейни в списъка на любимите си поети.
Хорхе Луис Борхес цитира разказа на Дънсейни „Каркасон” като предшественик на темите, разработени в творчеството на Кафка.
И не можем да пропуснем един удивителен случай от биографията на Дънсейни. През 1928 година той публикува стихотворението „По пълнолуние”, в което разсъждава, че жителите на обратната страна на Луната никога не виждат как Земята изгрява на техния хоризонт. Много години по-късно (през 1944 г.) един млад студент изпраща до автора почтително, но категорично писмо. Драги сър, казва той, вие допускате грешка. За лунните жители Земята не изгрява и не залязва – тя виси в една точка от техния небосвод.
Вместо да се обиди, Дънсейни благодари на младежа и така между двамата започва оживена кореспонденция, продължила над дванайсет години. Името на младия студент е Артър Кларк. В едно от писмата си той споделя: „Макар да съм техничар, също като вас ме привлича преди всичко духовният и приключенският аспект на междупланетното пътуване”.
Още един автор на разкази на ужаса признава влиянието на Дънсейни с думите: „Имам творби в стил „Едгар По” и творби в стил „Дънсейни” – но уви, къде са творбите в мой собствен стил?”
Казал го е не кой да е, а самият

Лъвкрафт – ужас на малки глътки

Тук, в нарушение на академичните правила, ще споделя един личен спомен.
Беше в годините след Чернобил, когато информационната завеса постепенно се разкъсваше и до нас започваха да достигат странни и зловещи разкази за ядрената катастрофа. Обезлюдени села, мутации у животните и хората, изродени плевели с фантастични форми и цветове… Всичко това звучеше като разказ на ужаса. И в същото време не можех да прогоня чувството, че вече познавам отнякъде този неопределен, безмълвен страх, пропил далечните земи на Украйна и Белорусия.
После си припомних една новела и едно име – „Цветът от космоса” на Хауърд Филипс Лъвкрафт. Разбира се, в това произведение, писано през 1927 година, не ставаше дума за радиация. Но всичко останало беше там, едва ли не дума по дума. Лъвкрафт, този Достоевски на фантастиката, бе предвидил сблъсъка на безпомощния човек с чудовищни природни сили, които носят нещо по-страшно от смъртта.
3а личния му живот може да се каже малко. Роден е през 1890 година и до смъртта си през 1937 почти не е напускал град Провидънс, столица на щата Род Айланд. Съдбата не е била благосклонна към него – болести, мизерия, неуспешен брак… От всичко това Лъвкрафт търси спасение в един въображаем свят, неповторимия свят на загадъчния космичееки ужас.
В световната литература Лъвкрафт заема мястото между двамата всепризнати класици на жанра „хорър” – Едгар По и Стивън Кинг. Но за разлика от тях, неговото творчество е обединено около една централна идея, с която се сблъскваме неизбежно във всеки разказ, всяка новела и повест. Ние не сме сами във Вселената, смята Лъвкрафт. Сред безкрая на пространството и времето съществуват загадъчни светове, обитавани от неописуемо различни и страшни създания. Сблъсъкът с тях носи безумие и гибел, поражда зловещи и загадъчни култове, срутва представите ни за реалност и измислица. От най-древни времена хората са се срещали с чудовищните пришълци и споменът за тези срещи се е съхранил в предания и ръкописи.
Странното очарование на мрачните разкази се крие в тяхната убедителност. Лъвкрафт е създал своя собствена митология, в която централно място заемат легендите за Ктхулу – пришълец от незнаен свят и създател на страховита религия, смесваща жестокост, магия и неразбираема другопланетна наука. Bсеки сблъсък с прокълнатите древни тайни води до загуба на човешкия облик или до лудост, както става с неведнъж споменавания безумен арабин Абдул Ал Хазред. А за това, колко убедително е творчеството на Лъвкрафт, говори един показателен факт. Макар че Ал Хазред не е нищо повече от измислен литературен герой (при това споменаван само мимоходом), в библиотеката на Британския музей и до днес се появяват читатели, търсещи неговата несъществуваща книга „Hекрономикон”.
Не ще и дума, в днешната литература на ужаса навярно можем да намерим десетки автори, чиито книги внушават далеч по-вледеняващ страх. Ала това е грубият, непосредствен страх на вампира зад ъгъла, на маниака-убиец пред прага или ноктестия демон от задгробния свят. Лъвкрафт е далеч от подобни вулгарни похвати. Неговите произведения всъщност са не толкова за страха, колкото за тревогата на мислещия, търсещия човек, който не желае да затваря очи пред неизвестното, независимо каква цена ще трябва да плати за своята дързост. И по този начин в кратките новели се вплита своеобразната сенчеста поетичност, позната ни още от разказите на Едгар По, но издигната на ново, почти научно ниво. Същевременно действието се развива не в далечни страни, не в отминали епохи, а едва ли не в нашето съвремие – би могло да се каже, че всичко става зад близкия ъгъл. А човекът никога не е могъл да се удържи от желанието да надникне зад ъгъла – дори ако знае, че може да заплати с разсъдъка си.
Впрочем, най-добре го е казал френският писател и изследовател на древните загадки Жак Бержие: „Четенето на Лъвкрафт изисква да имаш здрави нерви. То е като силно питие, което трябва да се поема на малки глътки. Но ни предлага своеобразни удоволствия в онова „абсолютно другаде”, за което говори Айнщайн.”

Ходжсън, поетът на мрачните вселени

В обширното си есе „Свръхестественият ужас в литературата”, писано в началото на 30-те години на миналия век, Лъвкрафт споменава един вече позабравен по онова време автор:
„…в творчеството на Уилям Хоуп Ходжсън, известен днес далеч по-малко, отколкото заслужава, откриваме огромна мощ в намеците за дебнещи светове и същества, скрити зад повърхността на привидно обичайния живот. Въпреки склонността си към сантиментални представи за вселената и човешките връзки с нея, Ходжсън отстъпва може би само на Олджърнън Блекууд в своя сериозен подход към нереалното. Малцина могат да се мерят с него в описанието на безименни сили и дебнещи чудовища, изградено чрез случайни намеци и дребни подробности, или в създаването на усещане за нещо призрачно и свръхестествено, витаещо из дадени области или здания.”
Навярно този анализ е твърде академичен. В триото на „бащите на ужаса”, след саможивия американец и достопочтения ирландски лорд, идва колоритният образ на английския авантюрист Ходжсън, роден в бедно свещеническо семейство през 1877 г. След смъртта на баща си малолетният Уилям се насочва към флота и открива всички несгоди и грубости на корабния живот. Сблъсъкът с физическото насилие го вдъхновява да разработи програма за телесно усъвършенстване и самозащита, която го превръща от жертва в страшилище за побойниците.
На 22 години Ходжсън напуска корабите и основава школа за физкултура, предлагаща индивидуални курсове на обучение. Същевременно страстно чете произведенията на автори като Едгар По, Хърбърт Уелс, Жул Верн и Артър Конан Дойл. От тук му остава само една крачка до писателската кариера, която започва през 1904 година с публикуването на разказа „Богинята на смъртта”.
Следват множество мистични и приключенски разкази и романи, носещи популярност, но за жалост не и богатство. Две от творбите му обаче остават и до днес култови за стотици хиляди почитатели на хоръра: „Домът сред пущинака” (1908 г.) и „Нощната земя” (1912 г.). Въпреки понякога прекомерната сантименталност (за която споменава и Лъвкрафт), „Нощната земя” е горещо приветстван от Клайв Степъл Луис заради „неповторимия мрачен блясък на образите, които представя”. Впрочем навярно обвиненията в сантименталност са прекалено строги и отговарящи на суровия прагматизъм на онова време. И все пак идеята за любовта като космическа сила, надхвърляща времето и пространството, се среща и до днес – например във филма „Интерстелар”.
Уви, многообещаващият литературен възход на Ходжсън е прекъснат – както става с мнозина други творци – от касапницата на Първата световна война. В самия край на войната, на 17 април 1918 година, лейтенант Уилям Хоуп Ходжсън загива, докато се опитва да изведе войниците си изпод артилерийски обстрел край Ипър.
Така приключва разказът за тримата тъй различни автори на странното и необикновеното. Но историята никога не свършва. Един друг млад лейтенант на име Джон Роналд Руъл Толкин ще оцелее в ада на войната и ще поеме щафетата…

Любомир Николов

Posted in Uncategorized | 1 Comment

КАМБАНИТЕ НА ЕДГАР ПО

Покрай последните вълнения около Читанка се размислих колко съкровища се таят в нея. И когато отново стана достъпна, посегнах веднага към едно от тях – едно вълшебно стихотворение на Едгар По, преведено брилянтно от Георги Михайлов. Иска ми се да споделя насладата с вас.

КАМБАНИТЕ

I.

Чуй, сред полунощний сън

Как шейни отронват вън

Звън след звън,

Звън след звън!

Как полъхват и ни вдъхват несънуван, дивен сън!

О, как звънко, звънко, звънко

Плуват в нощний въздух вън!

А, в мъгла обвити тънко,

Слушат рой звезди през сън,

Как напява всеки звън,

Че след мъка и заблуда

Идват дните на пробуда,

На очакваното чудо —

На блажен и влюбен сън!

В снежен път шейни летят:

Сребърни звънци звънят,

И с припевен ритъм верен

Като древен стих размерен,

Разпиляни, ту пък сляни —

Звън след звън

В звън един —

Дин! Дин! Дин!

Дин! Дин! Дин! —

Как полъхват и ни вдъхват несънуван, дивен сън!
II.

Сватбен звън звъни навън —

Златен звън!

Вечно девствен, лей — приветствен — той възторжен сън!

Вест понесъл с весел ек,

Той лети в нощта далек,

И подобно чучулига,

Всеки миг

От вълните златорунни на акорди тънко-струнни

Той се вдига и достига

Лунний лик!

А камбаните черковни

Нежно тръпнат, сякаш шъпнат древни приказки любовни,

И, съгрян

В техний блян,

Целий свят навред съзира в бъдещето светъл сън,

Възвестен от хор камбани с благодатен златен звън

Посред дим

От тамян,

Смях и шум —

Бим! Бам! Бум!

Бим!

Бам!

Бум!
III.

Мирний сън прокуди вън

Меден звън!

В нощ безсънна той прозвънна бедствие навън!

Звън след звън

С гневна мощ

Ужас вей в самата нощ

И отминва по-нататък!…

Звън след звън —

Ту по-дълъг, ту по-кратък —

Вредом страх вселява вън! —

И страхът е тъй голям!

Въздухът от плач раздран!

— Дан! — Дан! — Дан! —

— Дан! — Дан! — Дан! —

Че камбаните пияни, неспособни да звънят,

Само бият, само вият и вопият и крещат!

Само плачат за пощада

И към пламналата сграда

Вопли горестни редят…

А пожарът многошумен,

ту затихнал, ту безумен,

Пак пламти —

Носи се, пълзи, лети

Все нагоре, все нагоре

И настръхнал той говори:

„Ще хвърча!

Ще се нося, огнекрилий, срещу лунната лъча!

Месеца ще стигна, или — ще умра, ще замълча!“

То сред кипнала метежност

И безбрежност от огън

Приказка за безнадеждност

Там навън

С тръпки ледни, шепне медний звън

И, със слух от страх терзан,

Знай ухото:

Вред е злото!

Вред пожарът се разгаря, вред е пламъкът разлян —

— Дан! — Дан! — Дан! —

— Дан! — Дан! — Дан! —

В общий пукот стене звукът, ужас — звукът сам!
IV.

Погребален скръбен звън

Стене вън!…

Вечна горест в тленна орис — край на горкий жизнен сън.

В тихия вечерен час

С ужаса на своя глас

Колко скръб той буди в нас! —

И неволно ний тъжим:

Поглед в сълзи потопим,

И ридаем в скръб, че знаем: сън навеки ще заспим!

Тъй унил и тъй печален,

Той нараства в дълъг плач

И в привѐчерния здрач

Със припѐва погребален

В Божий храм

Слят едвам —

Бам!…

Бам!…

— Ту плачевен, ту сподавен, тоя гневен, бавен звън

Възвестява, че страдалец е заспал последен сън!

От черковните килии

И за грешни и светии

Отечава тъжен звън:

Пръст сърцето ще покрие, а очите — вечен сън!

О, там черният звънар,

Смел и твърд,

Бий на смърт —

Смърт!

Той над всички горд стои

Като някой господар —

Някой цар!

Той се смее и шуми.

И, гърми, гърми, гърми;

До камбаната застава

И така я разлюлява,

Че тя горко заридава —

И с плача си възвестява,

Че вървим

Все натам

В своя друм

Бим!…

Бам!…

Бум!…

Край

Posted in Uncategorized | Leave a comment

ПО ПЪЛНОЛУНИЕ

Понякога съм голям инат.
Преди време попаднах на откъс от стихотворението на Лорд Дънсейни “По пълнолуние”. Темата ме заинтригува силно и се опитах да намеря цялото стихотворение. Открих, че е публикувано през 1928 година в сборника “Fifty Poems”, но за беда се оказа, че тъкмо този сборник не може да бъде намерен по никакъв начин, макар че почти цялото творчество на Дънсейни е на свободен достъп.
Продължих да търся. На два-три сайта предлагаха достъп до стихотворението – само че срещу заплащане. Е, нямам нищо против да платя, само че мразя да ме изнудват. Пък и не обичам тия номера – първо искат номера на банковата сметка, а после кой знае какво…
Само че тия приятели не са си имали работа с българи.
В един от сайтовете даваха и достъп до стихотворението, публикувано през 1928 г. в някакъв провинциален американски вестник. Не пълен достъп, разбира се – само два непълни реда около подадена от мен ключова дума. О, рекох си, нищо не знаете вие!
Почнах да подавам ключовите думи една по една, използвайки каквото излезе допълнително в търсенето. И малко по малко сглобих цялото стихотворение. Без да им плащам – нихната мама!
Ето го:

Lord Dunsany

AT THE TIME OF THE FULL MOON

It is dark tonight in moon-country
On the far side of its girth,
It is all dark in the valleys
Where none seeth Earth.

The sun with his day-long dawning
Tomorrow in that land
Will rise with a golden anger
On the old rocks and the sand;

But they never see, there, Earth’s splendor
Lift like a silver hill
Monstrously over the sea-beds
That no waters fill,

Gleaming with eerie beauty,
Continents bright and the seas
Lucid as palest sapphires
Sold by the Cingalese;

With the long shadows lying
Black, in a land alight
With a more luminous wonder
Than ever comes to our night.

They never see Earth float over,
Whoever they be;
And they know no hint of her purpose.
Neither do we.

А ето и превода:

ПО ПЪЛНОЛУНИЕ

Тази нощ мрак прихлупва Луната
на отвъдната нейна страна,
гдето никой не вижда Земята
и клисурите спят в тъмнина.

Утре там почва новият ден
и свирепото слънце ще жари
като златен порой нажежен
над пустини и диви чукари.

Ала земната прелест и слава
никой няма оттам да съзре
като сребърен хълм да изгрява
над пресъхнало древно море.

Със омайна и призрачна хубост,
с континенти и син океан
като блясъка чист на сапфира
от далечния див Хиндустан.

С черни сенки сред грейнали степи
и с такъв ненадминат разкош,
който никога няма да зърнем,
съзерцавайки земната нощ.

Те не виждат Земята да плува
на всемира сред мрака потаен
и не знаят защо съществува,
както впрочем и ние не знаем.

(P.S. Ако някой успее да намери цялата стихосбирка, ще му бъда безкрайно благодарен.)

Posted in Uncategorized | 2 Comments

РАЗСАД ЗА МЕМОАР

Във вестник “Сега” има рубрика “Пет истории на…”. Преди време решиха, че не е зле да включат и мен в тази рубрика. Написах им нещо като спомени, но впоследствие по редакторски съображения материалът беше съкратен почти наполовина.
Пускам го сега в пълния му вид. Кой знае, ако някой ден реша да пиша мемоари, може да ми послужи за разсад…

Казват, че прекалено сме се политизирали след 1989 година. Не съм сигурен. Мисля, че политиката винаги е била около нас, просто през последните десетилетия изплува на повърхността. Като погледна назад, виждам незримото й присъствие около детството си. Един от най-ранните ми спомени е опърпан брой на списание „Дружинка” от 1953 година с разказче за детенце, което с покруса научава за смъртта на чичко Сталин. Но като му обясняват, че чичко Сталин е вечно жив, то се ободрява и хуква да разказва това на другите деца.
Всъщност с култа съм се разминал по допирателната. Естествено е – роден съм точно в средата на века. Но смътно помня червения тухлен… зикурат ли да го нарека, как ли… с бюстовете на Ленин и Сталин в центъра на родния ми Казанлък. След 1956 година въпросният паметник изчезна безследно. Без спорове и дискусии, каквито се развихрят днес около онова чудовищно съоръжение пред НДК. Признавам, лично аз не го харесвам. И нека не прехвърляме спора на политическа основа. Просто паметникът е грозен. Не може да се сравнява нито с Паметника на Съветската армия, нито с Мавзолея, чието премахване беше груба грешка.
Коварно нещо е политиката. И пропагандата също. Помня как в най-невръстна възраст прочетох за добрите дечица в капиталистическите държави, които пишели по стените „Мир”. Без много да му мисля, намерих една кутия катран и тръгнах да подражавам на техния пример. А после останах много изненадан, когато си понесох заслужените педагогически мерки.
По онова време живеехме в квартира от „Жилфонд”. В триетажна сграда, бивша собственост на капиталиста-изедник Моско Грънчаров, който бе имал аптека и цели три къщи. Като си помисля – смешно в сравнение с днешни фигури като например Пеевски или Цветан Василев. Спомням си го съвсем слабо – мършав, дребен старец с плешива глава, доживяващ последните си дни в двете стаи, които му бяха оставили. Често викаше нещо неразбираемо. Веднъж ми обясниха, че това било „Искам хляб” на немски. Скоро след това си отиде, а в двете му стаи се засели друго семейство.
Тая триетажна сграда беше истинска дядова ръкавичка. На партера се намираше национализираната аптека, а по-горе в общо девет стаи (някои от тях преходни) живеехме пет семейства. Нашето семейство като петчленно се радваше на привилегията да разполага с две стаи, кухня и една от двете тоалетни в сградата.
А междувременно империалистите ден и нощ готвеха нова война и ние трябваше да бъдем готови да им дадем достоен отпор. По линия на Отечествения фронт се разгръщаше движението ГТО – „Готови за труд и отбрана”. Полезно движение, казвам го без капка ирония. Държавата отделяше много средства да запознае хората с основите на защитата при война или бедствие и ако се беше случило нещо, тези знания можеха да спасят живота на мнозина.
Точно с ГТО е свързана една от забавните истории на моето детство. За известно време майка ми беше квартален отговорник по тази линия и у нас се трупаха противогази, защитни гумирани костюми и дори една сирена. От онези, с дръжка като латерна. Поради присъщата на младостта несериозност ние възприемахме целия този инвентар като чудесни пособия за игра.
На третия етаж, точно над нас, живееше семейството на моята връстничка Мимето. Както е редно, с нея ту бяхме неразделни в игрите, ту се карахме и дори се поступвахме. Веднъж, точно в период на охладнели отношения, Мимето ме подгони. Аз – слаботелесен и вече с начеващо късогледство – хукнах да се спасявам към нашата квартира. И в този момент, като в истински хорър, насреща изскочиха моите братя с пълно химическо защитно облекло. Трябва да са били страшна гледка, защото Мимето хлъцна, изпищя и светкавично отхвърча към горния етаж. Броени минути по-късно дотърча майка й, въоръжена с точилка.
Виждайки, че положението е напечено, братята ми хлътнаха под голямата спалня. Разлютената майка се опитваше да ги достигне с точилката, но те пъргаво се оттегляха към другия край, а когато тя заобикаляше, също тъй пъргаво се връщаха на предишната позиция.
Като най-малък и незначителен, аз останах извън събитието. Гледах, чудех се как да предотвратя бедствието… и ето че дочутото на лекциите по ГТО влезе в действие. Грабнах сирената, хванах ръчката и я завъртях с всичка сила. Тревога!
По-нататък се насъбра народ, последва страхотен скандал, но все пак бях спасил братята си от физическа разправа…

След 1989 година за мнозина стана модерно да се оплакват колко много пътища им е отнела тоталитарната власт. Лично аз гледам на нещата малко по-философски. Всъщност ако се погледне безпристрастно, всичко, което съм постигнал в живота си, го дължа на една от най-мракобесните държавни структури у нас – така наречената „Главлит”. Казано с думи прости – официалната литературна цензура, имаща задачата да прочисти библиотеките от вражеска, упадъчна и буржоазна литература.
Истината е, че реалното мракобесие се дължеше не толкова на самата „Главлит”, колкото на овчедушието и натегачеството по места. Официално бяха забранени сравнително малко книги. От художествената литература – „Кинг Конг” на Едгар Уолъс (дявол знае защо), „Отнесени от вихъра” (заради неправилни и расистки внушения), целият Карл Май (защото бил любим автор на Хитлер) и още някои заглавия. Като парадокс си струва да се спомене, че за забрана бил нарочен и „Мечо Пух” (вече съвсем дявол знае защо), но се отървал с лека уплаха.
И тук влизаха в действие натегачеството и презастраховката. Щом отгоре са казали Едгар Уолъс – значи целият Едгар Уолъс. А тъй като той пишеше предимно криминални романи – в кюпа влизаха всички криминални романи. По същия начин забраната за Карл Май се разпространи върху всички индиански романи. С едно малко изключение – „Синовете на великата мечка” от Лизелоте Велскопф-Хенрих, която беше участничка в германската съпротива.
Но нека си го кажем откровено – има ли по-добър начин да накараш децата да четат нещо от това, да им го забраниш? Оръфаните индиански и криминални книжлета се прехвърляха тайно от ръка на ръка, криеха се под дюшеците и се четяха с упоение. Родителите ни, които знаеха какво е да те обвинят в четене на „вражеска литература”, често ги изгаряха, но това само засилваше желанието ни да четем още и още.
Във всеки случай при мен това действаше с пълна сила. Имам двама по-големи братя и като изтърсак непрекъснато им се мотаех в краката. За да се отърват от мен, те ме научиха да чета още на четири години и ме оставяха в компанията на книгите. А със стари книги разполагаха в изобилие, защото в неделя прескачаха бодливата ограда на „Вторични суровини” и отмъкваха оттам каквото беше изхвърлено от библиотеките. Какви ли съкровища нямаше в купищата макулатура – „Огнени гори”, „Призракът на Сандокан”, „Зеленият стрелец”, „Червеният пират”, „Арканзаски трапери”… Но една от тези книжки – с липсващо начало и край – наистина промени съдбата ми. Беше подвързан подлистник от вестник „Зора”, превод на фантастичния роман „Пленникът на Марс” от френския автор Гюстав Льоруж. Марсианските приключения на героя (напомнящи донякъде тези на Джон Картър, но много по-интересни) тъй силно поразиха детското ми въображение, че от тогава насетне знаех: искам да бъда писател и да пиша точно такива истории.
Другите ми детски четива идваха от руската книжарница, каквато по онова време имаше във всеки по-голям град. Български детски книжки се издаваха сравнително малко, а руските бяха в изобилие – и то хем красиви, хем евтини. Вярно, озадачаваха ме, защото уж бяха с наши букви, а на някакъв странен език. Но в детството език се усвоява удивително лесно, тъй че година или две след като почнах да чета на български, вече четях почти свободно на руски. А още две-три години по-късно – през 1959 – се гмурнах с главата надолу във френския.
И тук пак опирам до голямата политика – пусто да остане, няма къде да се бяга от нея. Социалистическият лагер (както го наричаха по онова време) оказваше помощ на братските партии и техните печатни издания. На едно от първите места стоеше „Юманите”, вестник на Френската комунистическа партия. Голяма част от тиража се изкупуваше и разпределяше по соцлагера – я в Румъния, я в Монголия, я в България. „Юманите” пък си имаше и комиксово издание за деца: първоначално наречено „Млад патриот”, сетне „Вайян” и накрая „Пиф”.
Когато братята ми за пръв път донесоха у дома един брой на „Вайян”, бях очарован. За пръв път виждах комикс. Естествено, не разбирах нито дума от напечатаното в „балончетата” и се опитвах да изтълкувам действието само по картинките. Тогава дори не знаех, че историите са с продължение. Но сетне се появиха и други броеве – не редовно, защото братята ми не разполагаха с кой знае колко пари, а и други деца се конкурираха с тях кой ще изпревари да купи един от двата броя, пристигащи всяка седмица в павилиона на РЕП.
Накрая неведението ми омръзна. Трябва да съм бил в трети клас, когато просто докопах един френско-руски речник и започнах да си превеждам дума по дума.
„Вайян” ме съпровождаше чак до гимназията. Вече го купувах със собствените си джобни пари, а понякога взимах и „Юманите” – там също имаше страница с комикси. Имаше и романи с продължение. Един от тях силно ме заинтригува, но нямаше как да купувам вестника редовно (а и той идваше с прекъсвания) и едва след години разбрах, че е бил великолепният роман на Робер Мерл „Островът”.
Разбираемо е, че нямах проблеми в часовете по руски и френски (за разлика от физкултурата например). Преподавателката ни със символичното име Френгиева беше доволна от мен и това ми позволяваше да я карам през пръсти. Веднъж обаче имахме за домашно да напишем съчинение на френски. Аз не го написах и за беда ме вдигнаха да си прочета съчинението. Нямаше накъде – отворих празната тетрадка и започнах да съчинявам на глас. Но както е ставало с мнозина хитреци, погуби ме стремежът към съвършенство. Бях толкова красноречив, че доволната Френгиева ме помоли да прочета съчинението още веднъж. По чудо успях да го повторя дума по дума.
Последва ударът на съдбата: Дай си, Любчо, тетрадката, за да ти напиша шестица…

Невъзможно е да се сравнява днешното училище с онова отпреди половин век. Не смея и да си представя какви биха били днес реакциите спрямо учителка като моята класна от математическата паралелка Даниела Петрунова. Беше безумно строга, заплашителна, а понякога не се колебаеше да ръкоположи нарушителите на дисциплината и учебния процес. Но точно затова всички я уважавахме и постигахме изключителни резултати. Макар че съм „уманитар” до мозъка на костите, при нея аз усвоих математиката и се гордея, че до ден днешен мога да извадя квадратен корен без калкулатор.
Но, както се казва, „какво губим като печелим?” Аз исках да следвам нещо свързано с литературата, родителите ми настояваха да стана инженер. Изкарах кандидат-студентските изпити с бал над 35 и ето ме студент в Тула. Същата онази Тула на 200 километра от Москва, за чиито самовари се разказват толкова вицове.
Не се получи. Просто нямаше как – две години се борих, но по природа не спадам към техничарите. „Избутах” до третата математика и с това приключи инженерското ми поприще.
Последваха две години в „родната казарма” и ново следване. Този път бях избрал правилната специалност – журналистика.
Тук спирам и свалям шапка на преподавателя, от когото съм получил най-много – Стефан Брезински. Той преподаваше стилистика и беше свиреп враг на абревиатурите (тоест съкращенията). Дори се носеше виц за него, че всяка събота вечер заключвал вратата, пускал завесите, влизал в банята, пускал душа и тайно употребявал абревиатури. Още от самото начало накара всички ни да изчегъртаме с бръснарско ножче от студентските си книжки надписа „СУ „Климент Охридски” и да го заменим със „Софийски университет „Климент Охридски”.
Брезински беше горещ привърженик на благозвучието. Според него словото трябва да се лее като мелодия. Той ни посочи основните стилистични грешки и начините да се предпазваме от тях. Това са удивително прости неща, но още по-удивително е, че много малко хора ги владеят. Признавам си, че ако днес ме смятат за добър преводач, това до голяма степен се дължи не на познаването на чужди езици, а на владеенето на БЪЛГАРСКАТА стилистика, което дължа изцяло на Стефан Брезински.
Дойде краят на студентските години – а по онова време заедно с дипломирането идваше и катаклизмът, наречен „разпределение”. Завършилият студент трябваше да замине на работа там, където му определят. В края на 70-те години системата вече не беше толкова строга и човек можеше да се отърве от разпределението, но какво да правя аз, провинциалистът, завършил специалност „телевизионна журналистика”? В провинцията телевизии нямаше. В София действаше желязна система. За да постъпиш на работа се искаше софийско жителство. А за получаване на жителство се искаше да си назначен на работа. Истински параграф 22.
Около година и половина работих в дребни местни вестничета. После неочаквано ме потърси телевизионният режисьор Младен Младенов, който ми бе преподавал в университета. Към Българска телевизия (тогава тя бе само една) се създаваше нещатна редакция „Серийни филми”. Подготвяше се документалният 35-сериен филм „По хълмовете на времето”, посветен на 35-годишнината от падането на капитализма.
Младенов беше голям телевизионен режисьор, голям тарикат (затова го обичахме всички) и майстор на нестандартните решения. След като за автор на поредицата беше определен шефът на телевизията, Иван Славков, финансови средства не липсваха. Младенов просто нае един апартамент близо до операта, свика на трудов договор двайсетина от най-перспективните си студенти и работата започна. Работехме като луди, защото имаше и допълнителен стимул: обещанието най-заслужилите да бъдат назначени на щат в телевизията. Направихме онези 35 серии плюс още 9 – по една за всеки ден от 1 до 9 септември 1944 година. После дойде поредицата „Неизвестните възможности” – за олимпийските спортове. После поредица за футбола. После за лова и дивеча. А назначенията така и не идваха. Постепенно проумяхме: кой ще назначи в телевизията прошлеци като нас? Оттеглихме се един по един.
По някаква невероятна случайност (и донякъде благодарение на Младенов) попаднах в профсъюзите – чиновник в управление „Почивно дело”. Начело на управлението стоеше стар и корав партиен кадър, който по нещо ми напомняше някогашната ми класна Петрунова. Като своеобразно средство за контрол, веднъж годишно той натоварваше всички ни на автобуси и отивахме на гости в някой от курортните комплекси: да видим как ще се представят. Естествено, хората полагаха невероятни усилия, особено за гала-вечерята. На една такава вечеря бяха приготвили за предястие сирене в пергамент. Докато чакахме основното ястие, настана мълчание и в тишината се надигна нечий глас:
- Абе, малко жилава беше баничката, ама става за ядене…

Отделих няколко години на чиновническата кариера, но журналистиката продължаваше да ме влече. Прехвърлих се в списание „Криле” и точно по това време дойде първата ми среща с творчеството на Толкин. Съвсем случайно купих от антикварната книжарница един дебел зелен том със заглавието “The Lord of the Rings”, зачетох го и… се влюбих, няма по-точна дума. Втурнах се да предлагам на издателствата за превод „Властелинът на пръстените”, без изобщо да подозирам, че в тая работа си има ред, че всичко се определя от най-висше ниво за години напред. Пак ми помогна късметът – попаднах в издателство „Народна култура”, където книгата вече беше планирана, но още нямаше преводач. И беше истинско щастие, че тогава там работеше Димитрина Кондева, която ми възложи пробен превод… и го хареса.
Работата по „Властелинът на пръстените” отне две години, а самата книга излезе във време разделно – първият том преди 10 ноември, вторият след тази сакрална дата. Затова и до днес първият том на първото издание се намира сравнително лесно, а вторият много по-трудно – кризата беше наложила далеч по малък тираж. Инфлацията пък беше стопила договорения хонорар до жълти стотинки и бе истинско щастие, че от издателството се съгласиха да го коригират.
С „новото време” дойде и промяна в кариерата ми. Станах преводач на свободна практика. Професия в много отношения приятна: не зависиш от никого, сам си определяш работното време; и същевременно крайно неприятна с факта, че няма как да излъжеш началника – това си самият ти.
Да се сравнява времето „преди” и „след” е безсмислена работа. Радвам се например, че успях да осъществя мечтата на живота си – да посетя Египет. Имам чудесни спомени от пирамидите, от Карнак и Луксор, но една от най-интересните случки бе запознанството с един арабски търговец от Хургада.
Строго ни бяха предупредили да не пием вода от крана. Спазвахме забраната – но откъде да знаем, че имало и една бутилирана вода, марка „Барака”. Пихме от нея и ни докара кански болки в стомаха. Аз се оправих сравнително бързо. Жена ми не. По някое време ми рече:
- Дай да се разтъпчем навън, дано да ми мине.
Излязохме но след пет минути тя спря и започна да се превива. Ненадейно от близкото магазинче за козметика изскочи арабин и попита:
- Зле ли ви е?
Ами да, то си е ясно.
Човекът ни въведе в магазина. Настани жена ми на едно миндерче и хукна да направи чай от мента и някакви други билки. Забеляза, че се колебая и рече:
- Господине, аз съм мюсюлманин. Религията ми забранява да търгувам с болни хора докато не им помогна.
И помогна, жив да е мюсюлманинът му с мюсюлманин. Чайове, инхалации, дъвкане на билки – след два часа жена ми беше като нова. През това време с търговията се занимаваше чиракът.
Е, признавам, после просто се чувствахме задължени да напазаруваме здравата. Но не съжалявам нито за цент от похарчените пари. Истинският арабски търговец е такова шоу, каквото с пари не можеш да купиш.
Спомням си го често. И се питам Шарли ли съм, не съм ли Шарли и какво имам да деля с тоя човек, комуто религията забранява да търгува с болни хора…

Аз и пирамидите

Това е един от хубавите спомени на „промяната”. Ето и един от тъжните.
Имах колега журналист. Няма да казвам къде, кога и как. Излишно е. Достатъчно е да кажа, че бяхме задружна редакция и няма мярка за количеството водка, която сме изпили колективно.
След време този колега влезе в политиката. Връзки ли имаше, що ли, но стигна до най-високо ниво. Радвахме му се. Колчем се виждахме, питахме се за един, за друг, и разбира се за него. А веднъж, по случай някакъв юбилей, разбрахме, че ще присъства. Уговорихме се да идем всички – хем да се видим, хем и него да поздравим за шеметната кариера.
Видяхме го. Влезе забързано с онова знаменито тодорживковско размахване на отпусната китка над главата: „Здравейте, здравейте!” И цялото му излъчване говореше: „До гуша ми е дошло да искат нещо от мен”.
Нищо не искахме. Но така и не успяхме да му го кажем. Отмина ни като малка гара и отиде да си върши големите работи. Не след дълго се сгромоляса…

Posted in Uncategorized | 4 Comments

БАРБОЛИНО И ЖАБИТЕ

БАРБОЛИНО И ЖАБИТЕ
Италианска приказка

Ако се случи ясна лятна нощ да ви завари насред полето и видите да пада звезда, непременно се огледайте към най-близкото дърво. Имате ли късмет може да зърнете на най-високия клон една дребничка фигурка, висока не повече от две педи, с дълга-предълга брада и още по-дълга качулка с пискюлче. Не се учудвайте – това е джуджето Барболино. Всяко лято, когато падат най-много звезди, той размахва към тях вълшебното си стъклено бастунче и събира чудеса. В края на лятото бастунчето му е цялото обсипано с бляскави точици и за всяка една от тях се полага по едно вълшебство. Но Барболино много внимава как ще използва тия магически светлинки, защото нови няма да има чак до другото лято… и защото добре помни какво премеждие го е сполетяло преди много-много години.
Живял някога един въглищар на име Джовани Дзука. На италиански „дзука” означава „тиква” и никой не знае дали това било истинското му име или прякор. Сигурно ще да е било прякор, защото никой в селото не го обичал. Той бил груб, нахален и толкова самоуверен, че започвал всеки разговор, като се провиквал: „Ке? Ке? Ке?”, тоест „Какво? Какво? Какво?”. И продължавал: „Какво ми говориш ти, бе? Ти нищо не разбираш! Чакай аз да ти кажа!”
Малко по малко на всички в селото им дошло до гуша от Джовани Дзука, дори селският свещеник престанал да го поздравява. Накрая взели да го пъдят и от кръчмата. Това впрочем не притеснило особено Джовани, защото той си имал в мазето една голяма-преголяма бъчва, пълна догоре с вино.
Но нека се върнем на Барболино. Веднъж лятото се случило студено, облачно и дъждовно. През август, когато падат най-много звезди, Барболино се катерел всяка нощ по дърветата, ала облаците се разкъсвали рядко, и още по-рядко се случвало точно в този момент някоя звездичка да полети към земята. Накрая дошла есента, а по бастунчето на джуджето блестели съвсем малко вълшебни светлинки.
Разбрал Барболино, че го чака тежка зима и се прибрал в своята къщичка, скрита между клоните на един вековен дъб. Но по онова време той бил още млад и неопитен, и не умеел да си пести чудесата. Веднъж излекувал болната крава на един беден селянин, друг път помогнал на едно зайче да избяга от гладния вълк… и ето че дордето се усети, насред най-лютата зима в стъкленото бастунче останали да блещукат само две самотни светлинки.
А в къщичката на Барболино било студено и ветровито. Търпял той несгодите доколкото можел, ала накрая не издържал. Взел бастунчето, размахал го и се провикнал:
- Искам да намеря местенце, където да мога да се постопля от време на време!
Още преди да довърши, бастунчето се изтръгнало от ръцете му и бавно полетяло към една самотна къща в покрайнините на селото, досами горските дебри. Барболино тутакси хукнал подир него. Ето че бастунчето стигнало до къщата и през едно ниско прозорче се шмугнало в мазето. След кратко колебание джуджето го последвало, скокнало долу… и се озовало пред голяма-преголяма бъчва за вино.
Сигурно вече се досещате, че това била къщата на Джовани Дзука. Тъй като имал много въглища, в камината му вечно горял огън – толкова буен, че топлината стигала чак до мазето.
Поседял на топло измръзналият Барболино и усетил как студът постепенно се изпарил от вдървените му ръце и крака. А като си пийнал малко винце от бъчвата, станало му съвсем топло. Ала скоро чул тропот на тежки нозе по дървените стъпала. Жената на Джовани слизала да вземе нещо от мазето. Без да губи време, Барболино се измъкнал навън през прозорчето и изтичал към своята къщичка.
От този ден той започнал да посещава редовно мазето на въглищаря. Топлел се там и пийвал на воля от бъчвата – но колко ли може да изпие едно джудже? Толкова малко, че Джовани Дзука дори не забелязал.
Но бедата винаги дебне. През един студен февруарски ден Барболино бил тъй измръзнал, че пийнал малко повече вино, отколкото друг път. После седнал на топло до бъчвата, затворил очи уж за мъничко… и неусетно заспал.
Не щеш ли, точно тогава жената на Джовани Дзука слязла в мазето. Зърнала заспалия Барболино и ахнала от учудване, а после се провикнала:
- Мъжо! Мъжо! Ела бързо да видиш какво има тук!
Джовани, който в това време седял на топло край огнището, слязъл по стълбичката, като мърморел недоволно:
- Ке? Ке? Ке? Какво си измислила сега, жено? Ако е някоя глупост, кокалите ще ти строша от бой!
Ала щом видял заспалия Барболино, зяпнал и се ококорил. А щом се опомнил, грабнал една цепеница и рекъл:
- Дръпни се, жено! Сега ще му смажа главата!
Но жена му го хванала за ръката и възразила:
- Чакай, мъжо! Чувала съм от старите хора, че тия джуджета умеят да правят чудеса. Може би ще спечелим от цялата работа.
Тогава Джовани захвърлил цепеницата, вдигнал с две ръце джуджето и го разтръскал грубо. Можете да си представите как се уплашил клетият Барболино, когато се събудил и зърнал насреща си едно грамадно, навъсено и брадясало лице.
- Мо… мо… моля ти се, добри човече, пусни ме – примолил се той. – Повече никога няма да идвам в мазето ти.
Ала Джовани само се ухилил и го стиснал още по-здраво.
- Ке? Ке? Ке? Какво ми разправяш ти, бе дребосък? Да те пусна ей-така, заради онзи, дето духа? Няма да стане тая! Чувал съм, че вие, джуджетата, можете да правите чудеса. Направи ми едно чудо, пък после ще видим.
Погледнал Барболино към стъкленото си бастунче, в което трепкала една-единствена звездичка. Никак не му се искало да я хаби, но свободата му била по-скъпа.
- Добре – съгласил се той. – Тъй да бъде. Кажи какво чудо искаш.
Джовани се объркал. Той не обичал много да мисли и сега се зачудил какво да поиска. Но се озърнал през прозорчето към двора и изведнъж му хрумнало.
- Миналата есен ми умря магарето, дето пренасях въглища с него. Искам ново магаре!
Барболино размахал стъкленото бастунче. Самотната звездичка изгаснала и в същия миг откъм двора долетял магарешки рев.
- Ето – рекъл Барболино. – Имаш си чудото, а сега ме пусни, както се разбрахме.
- Ке? Ке? Ке? – развълнувал се Джовани Дзука. – Какви ми ги говориш? Ти ме излъга. Искам друго, по-голямо чудо.
Нещастният Барболино разперил ръце.
- Но това ми беше последното чудо за тази година. Трябва да изчакам лятото, когато падат звезди. Моля ти се, добри човече, пусни ме и обещавам с първата паднала звезда да те направя богат!
- Хе! Намерил глупак! – ухилил се въглищарят. – Няма да ме излъжеш, дребосък! Ако трябва, ще те държа в клетка до лятото, но свобода няма да видиш, додето не ми изпълниш второ желание.

Така и станало. Затворили горкото джудже в една ръждясала клетка и го хранели с остатъци от трапезата си. Горчиво оплаквал Барболино тежката си участ и все се взирал през прозореца да види кога ще се проясни небето.
Най-сетне настанали топлите пролетни дни. Всяка вечер Джовани Дзука извеждал навън своя пленник, здраво вързан през кръста с дебел канап. Но напразно се взирал Барболино в нощното небе – нито една звездичка не падала, за да му помогне да се освободи.
Тъй отминала пролетта. Дошло лятото. И ето че една вечер Барболино зърнал как една звезда трепнала и полетяла надолу, оставяйки подир себе си дълга светеща диря. Извикал от радост, подскочил, размахал ръка… и видял как в стъкленото бастунче заблестяла ярка искра.
Обърнал се тогава към Джовани Дзука и рекъл:
- Дойде времето да ме пуснеш на свобода, недоверчиви човече. Казвай какво искаш и ще ти изпълня желанието.
А Джовани пак се объркал. Цяла зима и цяла пролет бил размишлявал какво да си поиска – злато, земи, владения, почести – и все не можел да реши кое ще е най-хубаво.
Почесал се здравата по тила, напънал ум и изтърсил:
- Искам цял живот само да пия, да пия и пак да пия.
- Добре – съгласил се Барболино. – Друго?
- Искам да нося красива зелена копринена дреха и вечно да е като нова – рекъл Джовани.
- Добре – кимнал Барболино. – И това ще стане. Друго?
Мислил Джовани и пъхтял, пъхтял и мислил, и накрая добавил:
- Искам храната ми да хвърчи и сама да пада от небето.
Обърнал се Барболино към жената на Джовани и я попитал:
- А ти, жено, какво ще поискаш?
Тя само свила рамене.
- Ами… каквото за мъжа ми, това и за мен.
- Щом това искате, така да бъде – рекъл Барболино и замахнал с бастунчето.
- Ке! Ке! Ке! – провикнал се Джовани Дзука, но вече било късно.
Защото двамата с жена му бързо се смалили, позеленели и се превърнали в жаби. От тогава и до ден днешен те пият ли пият речна вода, хранят се с хвърчащи мухи и пеперуди, и носят лъскави зелени дрехи. А освен това подскачат по речния бряг и повтарят:
- Ке! Ке! Ке! Кво, кво, кво ще му направим на онуй проклето джудже, само да ни падне в ръцете!
Но Барболино е хитър и никога не ходи край реката…

Posted in Приказки | 2 Comments

БЛАГОДАРЯ!

Благодаря от сърце на българския фендъм!
Ето за това:

Какво повече да кажа? Стоплихте ми сърцето.
Благодаря ви!

Posted in Uncategorized | 7 Comments

ЛЕДЕНАТА ЦИТАДЕЛА

Още една добра вест – най-вече за феновете на книги-игри.
След безкрайно много време най-сетне предстои да излезе “Ледената цитадела” – продължението на “Ледените пирати”.
Очаквайте представянето й на Панаира на книгата.

Posted in Uncategorized | 4 Comments