МЕЖДУНАРОДНА КОНФЕРЕНЦИЯ – 9

Събуди го тиха меланхолична мелодия. Светлев отвори очи и зърна отсреща загадъчното лице на шофьора. Сякаш напълно забравил за околния свят, той свиреше на малка тръстикова флейта и изглеждаше напълно доволен от положението си. Но положението определено не изглеждаше за завиждане, защото въпросният околен свят се изчерпваше със стените на голяма сфера от дебело зеленикаво стъкло, отвъд които едва се различаваше някакво необятно сумрачно помещение.
Останалите трима седяха край стените на стъкления затвор и унило мълчаха. Само Чапаев усърдно се чешеше по тила и въртеше глава ту към околния мрак, ту нагоре, където стъклените стени постепенно се свиваха в отвесен тунел, през който едва би могъл да се промъкне човек. Накрая не издържа и изпъшка:
– Спукана ни е работата, братци. Архонтската полиция не си поплюва. Има да киснем тук до свършека на света.
– Може пък да се измъкнем – подметна с плах оптимизъм арабинът. – Ти провери ли печата?
– Ти мен не ме учи, душо агарянска! – раздразни се Василий Иванович. – На мен всякакви печати са ми тургали – и от изпълкоми, и от профсъюзи, а веднъж дори от НКВД по поръчение на самия Йосиф Висарионович. И отвсякъде съм се измъквал, обаче онуй горе е Соломонов печат. Турнат ли ти го, няма спасение.
Изглежда, беше прав, защото в стъкления затвор настана мрачно мълчание и дори мелодията на флейтата стана още по-меланхолична.
– Ама кои сте вие, бе хора? – промърмори безнадеждно Светлев.
Онзи със смокинга скочи на крака, щракна с токове и отривисто кимна.
– Простете, че не се представих веднага. Княз Габор Шаркансиву, на вашите услуги.
– Княз ли? – изненада се Светлев.
Явно доволен от изненадата му, Габор кимна отново.
– Княз и седемнайсет пъти граф, което ми дава право да влизам на кон в църкви и катедрали. – Той помълча и добави замислено: – Не че някога съм го правил.
– На мен можеш да ми викаш Василий Иванович – обади се Чапаев. – Този поклонник на Мохамеда носи временно името Абу Бекир, а нашият музикален приятел отсреща е Кокопели от индианското племе хопи. За по-лесно всички го наричаме Пако.
Без да става, шофьорът протегна ръка, но някак странно – с дланта нагоре. Светлев пристъпи към него, стисна я и веднага след това лекият интерес в очите на Пако изчезна напълно. Той безучастно се облегна назад и отново засвири.
Светлев въздъхна.
– Не ви питах за имената. Питах кои сте.
– А, това ли… – промърмори разсеяно Чапаев. – Лариолози сме, млади приятелю. Делегати на международната конференция по лариология, която се открива след два дни.
В главата на Светлев изплуваха мъгляви спомени за нещо четено във вестниците, но колкото и да се напрягаше, не успя да извлече от тях нищо конкретно. Беше му неудобно да пита, затова замълча и в стъкления затвор отново настана тишина, нарушавана само от протяжната песен на флейтата.
По някое време Абу Бекир хвърли поглед нагоре, изпъшка и изрече с мечтателен глас:
– Ако някой добър човек ме освободи, ще му дам всичките долари на света…
– Я да млъкваш! – скастри го Чапаев. – Не ти ли стига оная каша, дето я забърка с доларите в Америка през двайсет и девета година? И за какво? Само за да гледаш как финансисти скачат от небостъргачите.
– Ама много хубаво скачаха… – оправда се смутено арабинът.
Василий Иванович изведнъж трепна и го изгледа с подозрение.
– Я чакай малко, екстремистино ислямски! Признавай веднага: ходил ли си наскоро в Исландия или Гърция?
– Не съм! – разпалено възрази Абу Бекир. – Не съм, честен кръст! – Той сепнато вдигна длан пред устата си и побърза да добави: – Както казва тукашният мъдър, но многострадален народ.
Нова тягостна тишина. Но арабинът явно не се отказваше лесно от идеите си, защото се повъртя на място, хвърли боязлив поглед към Чапаев и отново подхвана:
– Ако някой добър човек ме освободи, ще му дам всичките долари на Бил Гейтс…
Гласът му унило заглъхна между стъклените стени. Но внезапно Василий Иванович скочи и застрашително се приведе над него.
– Що рече, чедо на шайтана?
Арабинът боязливо вдигна ръка да се предпази от евентуална агресия и отвърна с половин уста:
– Е, нали ме чу, бе другарю Чапаев. Поправих се. Само доларите на Бил Гейтс предлагам. Федералния резерв няма да барам…
– Не за това те питам! – прекъсна го нетърпеливо Чапаев. – Ти другото повтори, другото – дето го каза най-напред.
– Ако някой добър човек ме освободи… — повтори послушно Абу Бекир.
И изведнъж се ококори и млъкна.
Тишината в стъкления затвор мигновено се промени. Из въздуха като електрически заряд се разнесе напрежение, примесено с надежда. Светлев видя как всички погледи се обръщат към него и изтръпна от неясна тревога. Това трая около половин минута, после Чапаев пристъпи към него и колебливо попита:
– Да ме прощаваш за неудобния въпрос, млади приятелю, но е важно. Кажи ми честно: страх ли те е от Соломон?
Въпросът прозвуча толкова нелепо – като всичко друго в тази абсурдна ситуация – че Светлев не посмя да отговори веднага. Поколеба се в търсене какво да каже и накрая отвърна с контравъпрос:
– Кой по-точно? Соломон от четвърти етаж на вход Б, или Соломон, онзи тиран развратен?
Между стъклените стени избухна дружна въздишка на облекчение.
– Quod erat demonstrandum – промърмори доволно княз Габор.
– Знаех си! – възкликна Абу Бекир. – Истинско чедо на тукашния малък, но много нахален народ!
– Млък, разпасана команда! – скастри ги Василий Иванович. – На вас само ви дай езиците да си чешете! Няма време за губене, тиквеници с тиквеници – промедление смерти подобно, както казах веднъж на Владимир Илич. Хайде, помагайте да го вдигнем!
Той наду бузи, опули очи и мустаците му щръкнаха като на престарелия император Франц Йосиф.
Светлев усети как някаква невидима сила го обгръща от всички страни и започва бавно да го изтласква нагоре, почти като водата в басейн. Подметките му се отлепиха от стъкления под и след миг вече се полюшваше безтегловно във въздуха на две педи височина. Силата продължаваше да го издига, отворът горе идваше все по-близо, превърна се в тесен вертикален тунел и ето че гладките зелени стени го обградиха отвсякъде. Изтръпнал от мъчително чувство на клаустрофобия, Николай изви глава нагоре и видя, че пътят е преграден от грамадна коркова запушалка. Той повдигна ръце и опря длани в грапавата повърхност.
– Избутай я навън! – долетя отдолу викът на Чапаев.
Запушалката беше голяма поне колкото варел за нафта и изглеждаше здраво заклещена в стъклената шахта. Чудо ще е, ако изобщо я помръдна, помисли си Светлев, но все пак напрегна мускули и натисна нагоре. За негово смайване корковата преграда поддаде. Нейде високо над главата му прозвуча пращене на строшен восък, сетне външният въздух нахлу с ураганен вой в стъкления затвор. Обгърнат от валма черен пушек, Николай изхвръкна нагоре и смътно зърна как стените, таванът и подът на необятната зала връхлитат към него от всички страни, сякаш за да го смачкат. За миг загуби представа къде е горе и долу, отвратителен леден спазъм сви стомаха му на топка и пред очите му причерня.
Сетне пушекът се разсея и пристъпът отмина също тъй бързо, както бе дошъл. Стоеше сред тясна стаичка без прозорци с грубо иззидани тухлени стени, едва осветена от мъждива двайсетватова крушка. Из въздуха се носеше тръпчивата смесена миризма на циментов прах и отдавна изсъхнали изпражнения. На бетонния под до краката му лежеше катурната тумбеста бутилка, в която той със смайване разпозна стъкления затвор отпреди малко. Още десетина подобни бутилки бяха подредени на зле скована етажерка от нерендосани дъски до стената отляво. Като се вгледа по-внимателно, той различи във всяка от тях миниатюрна човешка фигурка. Понечи да пристъпи натам, но нечия ръка го хвана за рамото и иззад гърба му долетя строгият глас на Чапаев:
– По-внимателно, момко! Който попадне в такова шише, не е цвете за мирисане.
– И ние ли? – попита язвително Николай.
– Че как иначе? – изпъчи се гордо Василий Иванович. – Нас архонтите отдавна са ни включили в черния списък. Имаме късмет, че се водим за делегати на конференцията, инак нямаше да ни се размине само със Соломоновия печат.
– А къде се намираме?
Чапаев се поизкашля и хвърли поглед наоколо, но княз Габор го изпревари с отговора:
– Доколкото виждам, типичен импровизиран затвор на архонтската полиция. Все така правят, когато им трябва нещо временно – избират някой изоставен строеж, хвърлят му една щипка отблъскващи уроки и готово.
Въпреки собственото си предупреждение, Василий Иванович беше пристъпил до етажерката и любопитно оглеждаше шишетата. Изведнъж се ухили и хвърли поглед през рамо.
– Хе! Я гледайте кой е тук! Самият Патрик О’Дъфи.
– Не може да бъде! – изненада се князът. – И него ли успяха да спипат?
– Така му се пада! – подметна злорадо Абу Бекир.
– Защо? Какво е направил? – попита Николай, който надничаше през рамото на Чапаев. Затворникът в най-лявата бутилка изглеждаше съвсем безобиден – дребно човече с рошава кестенява брада, зелено сетре, кафяви кърпени панталони и зелен цилиндър, украсен с голяма четирилистна детелина.
– Нищо не е направил – отсече категорично Чапаев. – Чиста дискриминация, мен ако питаш. Просто е леприкон, а тях архонтите хич не ги обичат и гледат да им направят мръсно при всеки удобен случай.
– Да-да! Нищо не бил направил! – възрази Абу Бекир. – Да се подиграе с цяло едно министерство – на това нищо ли му викаш?
– Ти, агарянино, виж първо гредата в собственото си око, пък после гледай сламката в окото на брата си – скръцна със зъби Василий Иванович. – Както, впрочем, е казано в Свещената книга.
– Не и в моята – заядливо отбеляза арабинът, но личеше, че желанието му да спори отслабва.
Междувременно човечето в шишето бе забелязало вниманието на Николай и енергично му правеше някакви странни знаци, сочейки ту себе си, ту нагоре към запушалката. След като не постигна резултат, то премина към по-убедителни аргументи. В ръцете му изведнъж се появи тумбесто гърне, от което като лъч на прожектор струеше сноп златна светлина. Широко усмихнат, затворникът протегна гърнето срещу Светлев и въпросително вдигна вежди.
– Леприконска му работа – изкиска се княз Габор и поясни към Николай: – Това им е любимото забавление. Намират някой наивник, обещават му гърне злато и го пращат да копае залудо.
– Досега не съм чувал някой да е намерил леприконско злато – вметна Пако.
Тук Светлев трепна и се завъртя към Абу Бекир.
– И като стана дума за злато… преди малко не си ли говорехме за доларите на Бил Гейтс?
– Честната дума е по-скъпа и от долари, и от злато – подкрепи го Чапаев със строг глас.
Арабинът направи гримаса като от зъбобол и взе да се пазари.
– Ама виж сега, драги приятелю, ти нали не искаш непочтено спечелени долари?
Николай се поколеба за миг, после кимна.
– Така си и мислех – заяви с облекчение Абу Бекир. – Почтен човек не си цапа ръцете с мръсни пари. Както е рекъл император Веспасиан… не, всъщност последното си го взимам назад. Е, добре. Чисти сметки – добри приятели. Дръж!
Той развърза кесията си, порови из нея, измъкна една чисто нова зелена стотачка и с широк жест я връчи на Светлев.
– Заповядай. Всичките честно спечелени пари на Бил Гейтс. Изкарал ги е от разнасяне на вестници като ученик. – Той въздъхна. – Всъщност са малко по-малко, но от мен да мине…
– Видя ли го чедото на пустинята – обади се заядливо Василий Иванович. – И той е същият мошеник като леприконите.
– А все пак какво е направил тоя О’Дъфи? – попита отново Светлев.
– Нищо сериозно, казах ти вече – обясни Чапаев. – Малко се поувлече в забавленията и толкоз. Подлъга тукашните военни да копаят в село Царичина. Точно там отдолу бил центърът на света и там, на дълбочина двайсет хиляди километра, извънземните били заровили египетското съкровище на хан Аспарух… Е, копаха що копаха, пък накрая нашият приятел изчезна и цялото начинание се спихна.
– Но и до ден днешен ирландските леприкони разказват легенди за вашия Генерален щаб – допълни княз Габор.
– А пък Генералният щаб ги разправя на нас – въздъхна Николай, докато прехвърляше поглед към следващата бутилка.
И дъхът му спря.
Зад зеленикавото стъкло се очертаваше самотна женска фигура – дребна, но с идеални пропорции. Обгръщаше я свободна лятна рокля от ефирен яркочервен плат, който ту ставаше съвършено прозрачен, разкривайки тялото до най-малката изкусителна подробност, ту отново го скриваше и прилепваше по пищните сладострастни извивки. Вълнистите гарвановочерни коси се спускаха по раменете като водопад от сияен мрак – такива коси Николай бе виждал само в телевизионните реклами за шампоани. Но най-изумителни бяха очите. Те сякаш се разширяваха, растяха като бистросини планински езера, подмамващи непредпазливия пътник да се хвърли в тях и да намери вечен покой… или блахенството на невъобразими греховни наслади.
Усещайки как волята му се топи като пряспа напролет, Светлев протегна ръка напред. Всичко друго беше изчезнало, оставаше само хипнотичният син поглед и нейде зад него перфектното женско тяло, вече сякаш напълно разбулено. Времето се разтегляше, течеше все по-бавно, гладкият хлад на стъклото опари пръстите му и през глухото бучене на кръвта в ушите си Николай едва дочу тревожния глас на княз Габор:
– Спрете го!
– Че защо? – подметна Чапаев. – Това е Лара. Наше момиче.
– Точно защото е Лара – възрази князът. – Като й знам чувството за благодарност…
– Поне ще издъхне щастлив – прошепна замечтано Абу Бекир. – Дай Аллах всекиму…
Гласовете продължаваха да говорят нещо, но вече губеха смисъл, превръщаха се в досадно бръмчене на насекоми. Без повече да им обръща внимание, Николай стисна с две ръце гърлото на бутилката, завъртя запушалката, восъчният печат се строши и той нетърпеливо зачака прелестната женска фигура да се материализира пред него. Ала вместо това пленничката го погледна през стъклото, намигна му безкрайно похотливо… и изчезна.
Болката от разочарованието бе чисто физическа. Сякаш нажежена игла го прониза в сърцето. Коленете му омекнаха, той залитна и се подпря на прашната стена. Не му достигаше въздух. Сетне го облъхна лек ветрец, нещо бяло се мярна пред замъгления му поглед и Светлев осъзна, че арабинът е свалил куфията си и я размахва усърдно като боксов треньор между рундовете.
– Добре съм – избъбри с усилие той и се отдръпна от стената, макар че краката му още трепереха. – Коя беше тази… Лара?
– Сукуба – поясни лаконично княз Габор.
– Или ламия – добави Абу Бекир. – Тоест ламя, както погрешно се изразява вашият малък, но доста неграмотен народ. С две думи нощна изкусителка.
– И казвате, че ще се върне да ми благодари – попита с надежда Николай.
– Хич даже не се съмнявай – увери го Чапаев. – Тепърва има да си патиш от нейните благодарности.
Без повече приказки той прекрачи към грубата желязна врата на стаичката. Вместо брава имаше само две дупки, през които минаваше парче арматурно желязо, усукано откъм външната страна. Василий Иванович засука мустаци и се вторачи в него. След миг желязото трепна и започна за се размотава в пълен синхрон с мустаците на революционния пълководец.
Докато всички гледаха натам, Светлев усети как някой лекичко го побутна в ребрата и пъхна в ръката му нещо дребно, продълговато и гладко. Извърна глава и срещна безметежния син поглед на Пако. После сведе очи. На дланта му лежеше изящна миниатюрна стъкленица от прозрачен кристал със златна запушалка. Беше пълна наполовина с някаква тъмночервена, почти черна течност.
– Какво е това? – тихо попита той.
– Кръв от Кетцалкоатл – поясни лаконично шофьорът. – Изпий я, ако довечера Лара наистина дойде при теб.
– Защо?
Пако сви рамене.
– За да доживееш до сутринта. Впрочем твоя си работа. Има и далеч по-неприятни начини да умреш.
В този момент се раздаде метално дрънчене. Николай се завъртя натам и видя, че арматурното желязо лежи на пода, а Чапаев – с кавалерийска сабя в едната ръка и маузер в другата – отваря вратата и прекрачва навън.
Последваха го по тесни бетонни коридорчета между мазетата, задръстени с мръсни дрипи, смачкани кашони, мазни хартии, найлонови торбички и спринцовки за еднократна употреба. Беше тъмно, вонеше непоносимо на застояла урина, а стените бяха плътно покрити с плетеница от загадъчни графити. Изкачиха се по изронени циментови стъпала, заобиколиха скеле от ръждиви железни тръби, минаха през някакви провиснали мрежи или платнища и се озоваха на нощната улица.
Вдъхвайки с облекчение глътка чист въздух, Николай се огледа и с изненада откри, че стоят на последната спирка на трамвай номер пет зад Съдебната палата. Беше безлюдно и тихо, само нейде далече в нощта виеше сирена на линейка или полицейска кола. Софийската нощ изглеждаше тъй прозаична, че Светлев неволно се усъмни в разсъдъка си. В подобна нощ просто нямаше как да се разхождаш заедно с герой от Октомврийската революция, фрашкан с долари арабин и унгарски княз, който може да влиза на кон в църкви и катедрали.
Ненадейно нещо го дръпна за крачола и дрезгаво детско гласче изгъгна:
– Бате, дай два лева да ти духам.
Николай стреснато сведе глава. От сенките до нозете му го гледаше мърляво циганче с лъскави черни очи.
Докато се чудеше какво да отговори, Пако рязко го избута с рамо и се наведе над хлапето. За пръв път в гласа му звучеше вълнение.
– Асенчо! Пак ли си почнал да духаш?
– Ми опитах да бера хартия, бе бате – оправда се циганчето. – Ама клошарите ме бият.
С тежка въздишка шофьорът пъхна в ръката му смачкана банкнота.
– На ти сто лева да не го правиш тая седмица. Само няма да ги харчиш за лепило, бива ли?
– Няма, бате – съгласи се Асенчо. – Аз пестя за лаптоп.
И без повече приказки хлапето се шмугна в изоставения строеж.
Пако въздъхна отново. Когато се обърна към Светлев, в очите му блестяха сълзи.
И тогава се случи поредната странност на вечерта. Пред погледа на Николай се мярнаха тлъсти вестникарски заглавия:

БЪЛГАРИН ОБОРВА АЙНЩАЙН!

БЪЛГАРИЯ Е МОЯ РОДИНА
заявява геният Асен Мръчков от Делхийския университет

ПЪРВИЯТ БЪЛГАРИН НОБЕЛИСТ
ОБЕЩАВА АНТИГРАВИТАЦИЯ

СТРАНАТА, КОЯТО РОДИ АСЕН МРЪЧКОВ,
НЕ МОЖЕ ДА НЕ Е ВЕЛИКА!

И всички тези заглавия бяха зачеркнати по диагонал от още едно:

РОМЧЕ ИЗГОРЯ В ТРАНСФОРМАТОР
Опитвало се да зареди краден лаптоп