Сборникът “Бащите на ужаса” вече е по книжарниците. От тримата автори в него, познат на българските читатели е единствено Лъвкрафт. Сега ви предлагам възможността да се запознаете с откъс от “Домът сред пущинака” на Уилям Хоуп Ходжсън – един автор, който по нищо не отстъпва на Лъвкрафт.
Пепър е мъртъв! Дори и сега понякога ми е трудно да го осъзная. Минаха много седмици откакто се върнах от онова странно и страшно пътешествие през пространството и времето. Понякога го сънувам и отново преживявам във въображението си всички онези страховити събития. Когато се събуждам, мислите ми пак се насочват натам. Онова Слънце – всъщност онези Слънца – наистина ли са великите Централни Слънца, около които се върти цялата вселена на незнайните небеса? Кой може да каже? А ярките сфери, плаващи вечно в светлината на Зеленото Слънце! А Морето на Съня, над което се реят! Колко невероятно е всичко това. Ако не беше Пепър, дори и след многото необикновени събития, на които станах свидетел, бих бил склонен да предполагам, че всичко е било само някакъв фантастичен сън. Ами онази ужасна тъмна мъглявина (с нейното множество червени сфери), която се движи винаги в сянката на Мрачното слънце и лети по неговата изумителна орбита, обгърната във вечен мрак. Ами лицата, които надничаха към мен! Боже, наистина ли ги има, наистина ли съществува подобно нещо?… Но онази купчинка сива пепел все още лежи на пода в кабинета ми. Не искам да я докосвам.
На моменти, когато съм по-спокоен, се чудя какво ли е станало с външните планети на Слънчевата система. Допускам, че може да са се откъснали от слънчевото привличане и да са отлетели в космоса. Това, разбира се, е само предположение. Има толкова много неща, за които се чудя.
Сега, когато пиша, трябва да отбележа, че съм сигурен, че ще се случи нещо ужасно. Едно снощно събитие ме изпълни с ужас, по-голям дори от страха, който ми вдъхва Ямата. Сега ще го опиша, а ако се случи още нещо, ще се постарая незабавно да опиша и него. Имам чувството, че в това последно произшествие се крие много по-зловещ смисъл, отколкото във всички останали. Дори и сега, докато пиша, се чувствам потресен и нервен. Кой знае защо си мисля, че смъртта ми не е далече. Не че се боя от смъртта – в общоприетия смисъл. И все пак из въздуха витае нещо, което ми вдъхва страх – безплътен, студен ужас. Почувствах го снощи. Ето как стана…
Снощи седях тук, в кабинета си, и пишех. Вратата към градината беше полуотворена. От време на време дочувах тихото метално потракване на кучешката верига. Тя е на кучето, което купих след смъртта на Пепър. Не искам да го държа в къщата – не и след Пепър. Все пак чувствах, че ще е по-добре да има куче наоколо. Те са чудесни създания.
Бях много съсредоточен в работата си и времето минаваше бързо. Изведнъж чух лек шум по пътеката вън в градината – туп, туп, туп – потаен и странен звук. Бързо надигнах глава и погледнах през отворената врата. Шумът се раздаде отново – туп, туп, туп. Стори ми се, че се приближава. Леко изнервен, аз се взирах в градините, ала нощта криеше всичко.
После кучето нададе протяжен вой и аз подскочих. Може би около минута се вглеждах напрегнато, но не чух нищо. След малко взех писалката, която бях оставил, и поднових работата си. Нервното чувство бе отминало защото предположих, че звукът, който бях чул, идва от кучето, обикалящо насам-натам, доколкото му позволява веригата.
Трябва да бе минал около четвърт час; внезапно кучето отново нададе вой, изпълнен с тъй жалостна скръб, че скочих на крака, изтървах перото и изцапах страницата, над която работех.
– Проклето куче! – промърморих аз, виждайки какво съм направил.
И докато изричах думите, отново се раздаде онова странно туп, туп, туп. Беше ужасно близко – почти до вратата, струва ми се. Сега знаех, че не може да бъде кучето; веригата не би му позволила да дойде толкова близо.
Кучешкото ръмжене пак се раздаде и аз подсъзнателно отбелязах нотката на страх в него.
Отвън, на прозоречния перваз, видях Тип, котката на сестра ми. Изведнъж тя скочи на крака и опашката й настръхна. За момент остана така, сякаш се взираше втренчено в нещо около вратата. След това бързо започна да отстъпва назад по перваза, докато достигна стената в края и нямаше повече накъде да върви. Там застина, сякаш вцепенена в поза на изключителен ужас.
Уплашен и объркан, аз грабнах бастуна от ъгъла, и тръгнах безшумно към вратата, взимайки със себе си една от свещите. Бях стигнал на няколко крачки от нея, когато внезапно ме прониза особено чувство на страх – разтърсващ и истински; не знаех откъде е дошъл, нито защо. Тъй мощно бе усещането на ужас, че не губих нито миг; отстъпих веднага, като вървях заднешком и не откъсвах боязлив поглед от вратата. Бих дал какво ли не, за да се втурна към нея, да я затръшна и да дръпна резетата; защото я бях поправил и укрепил, така че сега е много по-здрава отпреди. Подобно на Тип, продължих почти несъзнателно да отстъпвам назад, докато стената не ме спря. Тогава подскочих нервно и се огледах със страх наоколо. За момент погледът ми се спря върху стойката за огнестрелни оръжия и аз направих крачка натам; ала спрях със странното чувство, че ще бъдат безполезни. Отвън, в градините, кучето скимтеше странно.
Изведнъж откъм котката долетя дълъг яростен писък. Трескаво погледнах към нея – нещо светло и призрачно я обкръжи и постепенно се проясни пред погледа ми. Очерта се като светеща прозрачна ръка с трептящ над нея мек, зеленикав пламък. Котката нададе последно ужасно мяукане и аз я видях да пуши и гори. Дъхът излетя задавено от дробовете ми и аз се подпрях на стената. По онази част от прозореца се разстилаше зелено, фантастично петно. То закри страшната гледка, но отблясъците на огъня мътно прозираха през него. В стаята нахлу смрад на изгоряло.
Туп, туп, туп – нещо слезе надолу по градинската пътека и лек плесенясал дъх сякаш долетя през отворената врата и се смеси с миризмата на изгоряло.
Кучето бе замълчало за няколко секунди. Сега го чух как рязко нададе вой, сякаш от болка. След това се укроти, само сегиз-тогиз тихичко скимтеше от страх.
Мина минута; сетне в далечината глухо се затръшна портата откъм западната страна на градините. След това, нищо; дори кучето не скимтеше.
Трябва да съм стоял така няколко минути. После в сърцето ми се прокрадна искрица кураж и аз уплашено се втурнах към вратата, затръшнах я залостих здраво. След това почти половин час седях напълно безпомощен – само седях и се взирах пред себе си.
Постепенно животът ми се възвърна и аз разтреперан поех нагоре по стълбището да си легна.
Това е всичко.
