Спасяването на “Сивият път”

Здравейте, приятели!

Помните ли ме? Аз съм Любомир Николов, автор на „Къртицата“, „Червей под есенен вятър“, Десетият праведник“, „Сивият път“, много разкази и още повече книги-игри.

Обръщам се към вас в момент на затруднение и сега ще ви разкажа защо.

Като фантаст би трябвало да знам, че времето е коварно нещо. Но не знаех. Или поне си въобразявах, че имам всичкото време на света. Първата книга на „Сивият път“ излезе преди седем години, а аз се мотаех, пишех детски приказки и изобщо не посягах към продължението.

После всичко внезапно се промени.

Ковид ме смачка здравата и чак сега осъзнах, че времето изтича през пръстите ми. Имам толкова много за писане и толкова малко време, за да го осъществя. Бих могъл да ви изброя невероятни идеи и невероятни сюжети. Например „Римбо“ – наполовина написан роман за приключенията на бродещ трубадур в един свят, където войната продължава от векове. Или „Архивът Пандора“ – трилър за съдбоносното значение на думите „Върни се в България“, които Роналд Рейгън така и не изрече във филма „Казабланка“. Или „Космоиграчите“ – история за космическо казино, където се води шахматна игра с живи човешки фигури. Или…

Но няма смисъл да продължавам. Най-важно беше вече започнатото. Мобилизирах се и написах втората книга на „Сивият път“. В издателство „Изток-запад“ се ангажираха да я издадат. Извършиха цялата необходима подготовка. Великолепният Петър Станимиров направи корицата. Ето я.

Оставаше само да се завъртят машините.

И точно тогава издателството се поколеба да направи последната крачка. Казаха ми: Приятелю, как да издаваме в сегашната несигурна обстановка, след като в складовете лежат стотици бройки от първата книга?

Признавам, вината е донякъде и моя. Винаги съм бил преди всичко на страната на читателя, затова преди седем години пуснах „Сивият път“ на свободен достъп в „Моята библиотека“. Вероятно това се е отразило зле на продажбите.

Ето, затова се обръщам към вас. Вие можете да наклоните везните в полза на втората книга. Достатъчно е да поръчате онлайн една бройка от първата част на „Сивият път“ (най-добре на сайта на издателството: https://iztok-zapad.eu/siviyat-pat-chast-i-naslednikat-zabraveni-skazaniya). Сигурен съм, че ако повече читатели сторят това, пречките пред новата книга ще паднат. А и какво губите в крайна сметка? Някакви си 15 лева. Нищо работа, не е ли така?

А какво ще спечелите?

Мога да обещая едно: излезе ли втората книга, ще потърся начин всеки от вас да получи автограф, придружен от печат „Спасител на Сивия път“. (И казано под секрет, заедно със „Сивият път“ ще получите и най-безумното ми писателско начинание – първата част на романа „Елесар“, където нагазвам директно в територията на Толкин.)

Но разбира се, това не е най-важното. Най-важна е самата книга, както ще се уверите от откъса, който ви предлагам тук.

– Мряв – каза Зигфрид-Мозес.

Пипа, която месеше хляб за през нощта, извърна глава и заканително го изгледа през рамо. Котаракът прецени ситуацията като опасна, пъргаво скочи в скута на Старика и оттам още по-нагло настоя:

– Мря-а-а-ав!

Пипа се завъртя и сложи ръце на кръста си, от което заприлича на древногръцката буква Тета.

– Ще ти дам аз на тебе едно „мряв”! Ушите ми изядохте, гладници с гладници! Едните хрантутят мамути, другите котараци!

– Какво ти е направило животинчето? – сгълча я Старика и за всеки случай обгърна Зигфрид с две ръце. Котаракът дипломатично замърка и потри муцуна в брадата му. – Гладно е, горкичкото.

– Да, бе! – тросна се Пипа и свирепо замачка ръженото тесто. – Гладен бил, звярът му със звяр. От толкоз глад на прасе е заприличал. А полза от него колкото от козел мляко. Мишките в килера хоро си играят…

Тъй като двамата виновници благоразумно мълчаха (Зигфрид дори бе присвил уши и Старика охотно би сторил същото, ако имаше анатомичната възможност за това), гласът й постепенно затихна до глухо мърморене в такт с енергичните движения на ръцете. Усетил, че опасността е отминала, старият неанд бръкна в джоба на вехтото си овче кожухче и измъкна бучка козе сирене, увита в мърлява кърпа. Котаракът мигом се развълнува, но след един бърз поглед към Пипа реши да се въздържи от поредното „мряв“.

– Хапни си, Зиги, хапни си! – насърчи го Старика, докато котаракът усърдно дъвчеше, извил глава настрани. – В тази къща само аз те обичам.

– Мау – тихичко потвърди Зигфрид, докато преглъщаше последното парченце сирене. После подуши опустялата кърпа, изпъна се в скута на своя стопанин и започна да си ближе лапите.

Предпазливо, за да не го събори, Старика придърпа креслото си по-близо до разпаленото огнище.

Чувайки тътренето, Пипа пак завъртя глава, огледа баща си и въздъхна без следа от одевешния гняв. Напоследък бе станал зиморничав и все се оплакваше, че му е студено – нещо крайно неприсъщо за един неанд. Не му остава много, бодна я мисъл право в сърцето и очите й се просълзиха.

В този момент задрънча звънецът до стръмното стълбище към външния вход. Някой горе дърпаше с все сила въженцето.

Раздразнена от неочакваната намеса, Пипа тръшна тестото на масата и се провикна към дъното на залата:

– Ве-е-елд! Ела да видиш кого ни е довял Черния по никое време.

Долавяйки заплахата в тона й, Велд тутакси дотърча по тунела откъм обора, където заедно с Ланс и Айдо настаняваха козите за през нощта. Спря до стълбището, изтръска сламките от дрехата си и дръпна дъсченото капаче от разговорната тръба. През отвора веднага нахлу леден вихър, пламъците в огнището заиграха и Старика се сгуши още по-плътно в креслото.

– Окъснял пътник моли за гостоприемство – долетя глас отгоре, приглушен от воя на вятъра.

Гласът звучеше малко по-меко и малко по-високо от грубоватия неандски говор. По принцип Велд не обръщаше внимание на расата на гостите, но сега раздразнението на Пипа неусетно го бе заразило и той отговори троснато:

– Това е хан за неанди. Върви си по пътя, в съседното село ще намериш човешка странноприемница.

– Ще платя добре – настоя натрапникът.

– И злато да ми предлагаш, все тая – отсече Велд и направи гримаса, като си представи как ще трябва да се качва догоре и да отваря в студа залостената порта.

Изведнъж гласът на пътника взе да се лее мек и изкусителен като струя прясна макова медовина.

– Нося кафе. Чисто ацтекско кафе от Тера.

– Кафенце! – ококори се Старика откъм огнището. – Искам кафенце!

– Ще ти направя кафенце – успокои го Пипа. – Снощи ни го докараха, право от Менделеев.

– Можеш да си изплакнеш краката с туй твойто менделеевско кафе – възрази обидено баща й. – Искам теранско!

И сякаш за да налее масло в огъня, пришълецът отгоре добави:

– Нося и терански тютюн. Превъзходен сорт джебел-басма от Анатолия.

Положението ставаше неудържимо. Старика се разплака и заповтаря през сълзи: „Тютюн… кафенце… тютюн… кафенце…” Стреснат от неговото хленчене, Зигфрид-Мозес мяукаше пронизително. Пипа се беше хванала за главата с брашнени ръце, готова всеки момент да избухне. Назряваше един от онези страховити скандали, след които Велд неминуемо биваше принуден да спи в общата зала поне пет-шест тери. И той взе единствено правилното решение. Приведе глава към отвора и подвикна:

– Добитък имаш ли?

– Само едно магаренце – кротко отвърна непознатият.

– Докарай го отзад, при дневния навес – заръча Велд и изтича по коридора, без да изчака реакцията на Пипа.

Когато след няколко минути отвори задната порта, първото му впечатление от пришълеца бе тревожно и странно. Стори му се, че сред снежната вихрушка вижда някакво дребно и мършаво създание с костеливи ръце и крака, рядка мазна косица върху ръбестата глава и големи кръгли очи, които сякаш светеха със своя собствена белезникава светлина. Стреснат, той отстъпи крачка назад, вдигна по-високо фенера и разбра, че му се е привидяло. Пред портата стоеше просто едно нисичко старче с рошава къса брадичка и заразителна широка усмивка на сбръчканото лице. До него търпеливо чакаше обсипано със сняг магаре, морно привело глава край нозете му.

Велд сам не разбра как раздразнението му се изпари без остатък. Усмихна се и кимна на окъснелия гост.

– Хайде, влизайте. Сигурно сте измръзнали до кости.

Двайсет минути по-късно магарето беше настанено при козите, които го приеха дружелюбно, но без особено любопитство; дребното старче вече седеше на трикраката табуретка до Старика и протягаше към огъня измръзнали длани; свити рамо до рамо в сенчестия ъгъл отляво, Ланс и Айдо го наблюдаваха с интерес – тази вечер клиентите бяха малко и дремеха по стаите си, тъй че всяко разнообразие беше добре дошло.

Откъм кухнята долиташе божественият възгорчив мирис на прясно смляно ацтекско кафе. Вратата скръцна, ароматът се засили и Пипа прекрачи в залата, носейки върху малък поднос две синьо-бели чашки от скъпоценен терански порцелан. Старика вече трепереше от възторг, а когато Велд му подаде натъпкана лула и въгленче, той отново се разплака – този път от радост. Опари се с първата глътка, едва не се задави, но успя да преглътне и въздъхна доволно:

– Ето, това се казва кафе, а не онзи менделеевски буламач. Като сръбнеш, да те удари право в петите.

– А за теб, добра жено – обади се старчето, – съм донесъл чудни терански подправки: чер пипер, кимион и хиндустанско орехче. С тях гостбите ти ще се прославят из цял Тихо, че и отвъд.

Пипа му отправи тъй чаровна усмивка, че Велд дори се понамръщи от пристъп на ревност.

– Как се казваш, драги гостенино, откъде идеш и с какво се занимаваш?

Тъмните очи на старчето изведнъж станаха много дълбоки и много тъжни, като бездънен кладенец, изпълнен с печал. То въздъхна и промълви унесено:

Яде риба от години,

няма ли – яде гоблини.

Вечно из реките гази

и от слънцето се пази,

тайно в мрака е дошъл,

името му е…

Старчето се разсмя тихичко.

– Ха-ха! Как се казвало то, безценни? И какво имало в джобите си?

Наведе глава и замълча.

– Какво беше това? – попита с недоумение Велд.

Гостът махна с ръка.

– Нищо… Гатанка от една прекрасна далечна страна, където няма скоро да се завърна… Прощавай, драги стопанино, малко се поразсеях. Можеш да ме наричаш Паландо. А с какво се занимавам… С какво ли не. Обикалям по белия свят, търгувам по малко, опознавам людете и всички други добри същества…

– С подправки ли търгуваш? – обади се Пипа.

– Да, между другото – кимна старчето. – И с още много неща. Например камъни…

Настана недоверчиво мълчание. Възрастните благовъзпитано се въздържаха от коментари, но двете момчета още не бяха усвоили изкуството на притворството и реагираха чистосърдечно:

– Камъни ли?

– Че то тук е пълно с камъни!

Паландо се озърна към тях и се подсмихна.

– Зависи какви. Елате насам, момчета.

Изневиделица в дланта му се появи тежка велурена кесия и той изсипа от нея шепа разноцветни камъчета. Някои бяха безформени, други имаха очертанията на малки пирамиди, кълба, обелиски, но всички бяха шлифовани до блясък. Двамата братя се взираха в тях, очаровани от богатството на цветове и форми.

– И за какво служат? – попита Айдо.

– За много неща. Камъните са наши приятели, млади момко. Те умеят да ни помагат и изцеляват, трябва само да ги разбираме – да говорим с тях, ако щеш – и ще ни разкрият тайните си.

Ланс трепна и побутна с рамо брат си. Неведнъж го бе чувал да говори същото за растенията. Айдо дори не усети. Беше наострил уши досущ като Зигфрид, когато Старика го викаше с лакомство в ръка.

– Ето, това например – Паландо повдигна едно заоблено тъмнозеленикаво камъче, осеяно с кървавочервени петънца. – Нарича се хелиотроп или кървав яспис. Помага в тежки моменти, когато човек е паднал духом, дава му сили и покой, а казват и че лекувал болести на кръвта. Мнозина гадатели го използват, за да засили уменията им. Впрочем, много полезен за ясновидците е и този тук, аметистът. – Той остави хелиотропа и взе ново камъче, оцветено в различни оттенъци на лилавото. – Гадателите го свързват с картата на Върховната жрица, а лечителите – с чакрата на третото око…

– Какво е чакра? – прекъсна го Айдо.

Старчето въздъхна.

– Дълго е за обяснение. Според хиндустанските мъдреци телесната енергия се концентрира в седем точки на тялото. Наричат ги чакри. Но ако искаш да опознаеш това учение, трябва да идеш чак в Хиндустан на Тера… или може би в Клавиус тук, на Селена.

– Никъде няма да ходи! – настръхна Пипа. – И тук си му е добре.

И в този момент се случи нещо необикновено. Айдо, вечно кроткият и послушен Айдо отправи към майка си тъй непреклонен поглед, че тя неволно сви рамене и наведе глава.

Въпреки изненадата, Ланс реагира както винаги – постара се да отклони вниманието от брат си и да разреди напрежението. Бързо се приведе към камъните в скута на Паландо, взе напосоки два от тях и попита:

– Всичките ли са от Тера?

Въпросът се оказа удачен. Старчето явно обичаше тази тема, защото изведнъж се оживи и започна да обяснява:

– Да, всичките. На Селена няма такова разнообразие, защото, както знаете, тя никога не е имала вода, а водата играе важна роля при създаването на минералите. Но и тук може да се открие това-онова. Например под централните възвишения на много от кратерите джуджетата добиват елмази. А там, където е имало древни вулкани, с малко късмет може да се намери ето този камък.

Новият камък в ръката му беше почти колкото юмрук и за разлика от останалите, необработен. Ясно се виждаха острите ръбове там, където е бил откъртен от основната скала. Между тях обаче леко извитите повърхности бяха гладки и лъскави като стъкло. Имаха черно-зеленикав цвят, но ако се погледнеха под определен ъгъл, в дълбочината им трепваше бледо перлено сияние.

– Обсидиан, наричан още вулканично стъкло – обясни Паландо. – Казват, че закриля от нападения, зли магии и измяна на близък човек. Според преданията на чероките се е появил от вкаменените сълзи на жените на загиналите в едно кръвопролитно сражение. В Ацтека го ценят много, не толкова заради целебните му свойства, колкото защото ножовете от него са изумително остри и трайни, ацтекските жреци използват само такива за кървавите си ритуали. Но и в Юропа мнозина от най-опитните хирурзи твърдят, че обсидиановите скалпели са далеч по-добри от стоманените.

Той замълча за момент и Ланс се възползва от паузата,за да зададе нов въпрос:

– Откъде знаеш толкова много за камъните?

Дълбоката скръб се завърна в очите на старчето.

– По волята на съдбата… – гласът му стана унесен и тих – да, по волята на съдбата някога живях много, много дълго в самото сърце на планината. Самотно е в земните дълбини, приятели мои. Тъй самотно, че от отчаяние почваш да говориш на камъните, а ако стигнеш отвъд отчаянието, те почват да ти отговарят.