ШОК

Преди време, докато превеждах книгата на Джулиан Барнс “Няма нищо страшно”, попаднах на разказа за преживяванията на младия Стендал (по онова време все още известен с рожденото си име Анри Бейл) във Флоренция:
Пред градската порта той изоставя дилижанса – и багажа си – за да влезе във Флоренция пеш, като поклонник. Озовава се в църквата “Санта Кроче”. Тук са гробовете на Микеланджело и Галилео; наблизо е бюстът на Алфиери, изваян от Канова. Бейл си мисли за другите велики тосканци – Данте, Бокачо, Петрарка. “Вълната от чувства, която ме заля, бе тъй дълбока, че едва можеше да се различи от религиозен екстаз.” Той моли един монах да отключи параклиса на Николини и да му позволи да разгледа фреските. Сяда “на подиума на владишкия стол с отметната глава върху седалката, за да насоча поглед към свода”. Градът и близостта на знаменитите му чеда вече са тласнали Бейл към състояние близко до транс. Сега той е “потънал в съзерцание на върховна красота”; достига “висшата степен на усещане, където божествените внушения на изкуството се сливат със страстната чувственост на емоциите”. Курсивът е негов.
Телесният резултат от всичко това е припадък. “Докато излизах от “Санта Кроче”, обзе ме жестоко сърцебиене… Изворът на живота пресъхна в мен и вървях с непрестанен страх да не се свлека на земята.”
————-
Признавам, че всичко това ми се стори пресилено и измислено. Но преди четири дни се завърнах от Италия… и преживях истински културен шок. Не по време на самото пътуване като Стендал, а след това. Три дни бях болен, наистина болен – нещо, което бих сравнил (простете ми за вулгарността) с тежко естетическо преяждане.
Рим е неописуем град. Изпълнен е с толкова много исторически и културни съкровища, че да го опознаеш за седмица или дори за месец е безнадеждно начинание. Все пак положих героични усилия, обиколих прекрасните му площади, на два пъти прекосих пеш стария град и завинаги се влюбих в тесните старинни улички на Трастевере.
Може би тепърва ще ви разкажа за впечатленията си – все още са твърде пресни, за да ги осъзная и осмисля. Всеки, който е посетил Вечния град, навярно има свои предпочитания. Но лично за мен най-прекрасен е фонтанът Треви (известен на широката публика от знаменитата сцена с Анита Екберг в “Сладък живот”).

Снимките не могат да предадат очарованието на този монументален фонтан, сгушен като в гнездо сред околните сгради – и именно затова тъй уютен и интимно-близък, за разлика от строгата красота на фонтаните по другите знаменити римски площади.
А от архитектурата най-силно ме впечатли Пантеонът.

Естествено, в Рим има и други, по-внушителни здания – например ненадминатата катедрала “Свети Петър”, но именно в Пантеона усещаш върховете, до които са стигнали гениалните древноримски строители.
Засега толкова, приятели. Трябва ми време, за да асимилирам всичко преживяно – което желая и на вас да преживеете!

About Lubo

Writer, translator etc.
This entry was posted in Uncategorized. Bookmark the permalink.

One Response to ШОК

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>