СМИРЕНИЕТО НА ЛУЦИФЕР

“Време ви е вече, обаче, да се събудите и да осъзнаете какво ви се случи. Знам, че ви е трудно. Защото нямате такъв опит, с който да сравните. Тази част на баира – пътят надолу – ви е непозната. СЕГА иде ред на този урок. Ще ви учим на … смирение. По кофтия начин. ”
Срещнах тези думи в един форум. Написани са от човек, когото не познавам лично, но съм имал достатъчно възможности да се убедя, че е приближен до ръководството на БСП.
В тия думи звучи безумната гордост на бунтовния ангел Луцифер, постигнал най-сетне победа. И готов да учи победените на смирението, което сам не е способен да изпита.
Уви, непознати господине, ти не си Луцифер. Не си толкова могъщ, не си и толкова горд (защото под гордостта ти се крие страх – той е другото лице на злорадството), а най-вече не си безсмъртен като него. За всички нас идва моментът, когато трябва да теглим чертата на живота си и да се изправим срещу Великото неизвестно. Тогава спасен е единствено онзи, който може да каже: “Ех, малко успях да сторя за хората, но дотолкова ми стигнаха силите. Хора, дайте поне за последно да ви прегърна.” Или, както във великолепния разказ на Бредбъри “Калейдоскоп” се превърне в звезда.
Нищо друго няма значение. Дори и за най-могъщите. Или може би тъкмо за тях. Защото идва мигът на страшния, нечовешки вой на Ленин в санаториума, от който изтръпнали дори главорезите от охраната му. Или пръстът на Сталин, вдигнат със сетни усилия в немощната закана на гаснещото съзнание.
От все сърце се надявам, драги последователю на Луцифер, лично аз да си тръгна от този живот по първия начин.
А ти?