ДЕМОНОЛОГЪТ

Наскоро имах удоволствието да се запозная с една чудесна книга – “Демонологът” на Андрю Пайпър. В някои отношения напомня “Екзорсистът”, но интелектуалната загадка е по-остра и напрежението – някак по-делнично, което само го прави още по-силно. Предлагам ви няколко страници от книгата, а когато излезе в близко време – препоръчвам ви да я прочетете.

Когато първите лъчи на зората надникват иззад хоризонта, вече няма никакви признаци за Преследвача. Това ми позволява да се консултирам с картата и да набележа пътя си към Северна Дакота. Решавам да се придържам към второкласните пътища и да избягвам магистралите. Да се лиша от сън и просто да карам. Да използвам нервната енергия на нощните птици и да видя докога ще ми стигне.
Проблемът е, че тия неща си имат странични ефекти. Лепкава пот. Лошо храносмилане. И разни видения.
Например човекът отпред. Момиче, вдигнало палец в универсалния жест на стопаджиите. Само че момичето е Тес.
Давам газ просто за да оставя видението зад себе си. Полагам усилия да не я гледам, тъй като знам, че не може да бъде тя, а ако не е тя, значи най-вероятно ще е нещо гадно. Кошмарна маска надяната от Безименния просто за развлечение. За да ми причини болка.
И все пак, когато рискувам да надникна в огледалото, след като съм профучал покрай нея, тя все още е там. Не Тес, а момиче с няколко години по-голямо от нея. Изглежда по-уплашена и от мен.
Спирам мустанга и тя изтичва по банкета; покрай бедрото й се подмята вехта, изцапана раница. Обзема ме желание пак да дам газ. Дори да не е замесена в онова, което О’Брайън смята за мое смахнато митотворчество, едва ли може да излезе нещо добро от прибиране на човешки отрепки по селските пътища на Айова. Нарушавам основното правило на нюйоркчанина – не привличай внимание.
Но още докато става по-ясна в огледалото и вече не тича, а ходи, аз разпознавам безизразното лице на човек, който твърде дълго е бил сам. Опитващ се да избяга. С всяка стъпка напред тя все по-малко и по-малко прилича на Тес. Но заприличва на мен.
Тя отваря дясната врата и се тръшва на седалката, преди да ме погледне. И гледа не лицето, а ръцете ми. Преценява дали са способни да сторят зло.
- Къде отиваш? – питам аз.
Тя се взира напред.
- Направо.
- Това не е място.
- Май не съм сигурна къде отивам.
- Загазила ли си?
Тя за пръв път ме поглежда в лицето.
- Не ме предавай на полицията.
- Няма. Не и ако не искаш. Просто искам да знам дали са те наранили.
Тя се усмихва, разкривайки изненадващо голям брой жълтеникави зъби.
- Не чак като за болница.
Тя извръща глава да погледне през задното стъкло, като че и нея я следят. Потеглям и изминавам два километра, преди да я погледна отново.
- Приличаш на баща – казва тя.
- Заради прошарената коса ли?
- Не. Просто приличаш. – После добавя: – Приличаш на баща ми.
- Странно, защото и ти малко приличаш на дъщеря ми. Но тя е по-млада. На колко години си?
- Осемнайсет – казва тя. И сега, отблизо в колата, изобщо не прилича на Тес, от което излиза, че съм излъгал.
- Още ли живееш при вашите? – питам аз.
Но тя не ме слуша. Взела е телефона ми от поставката за чаши, където го бях пъхнал, опипва екрана и стреснато отдръпва пръсти от действията, които причиняват, сякаш никога не е виждала подобен предмет.
- Това е телефон – казвам аз. – Искаш ли да говориш с някого?
Тя се позамисля.
- Да.
- Давай тогава. Знаеш ли номера?
- Те нямат номер.
- Телефонните линии не стигат ли до мястото, където живеят?
Тя засмуква въздух през зъби, може би в сдържан знак на веселие. Продължава да си играе с екрана, сменя приложенията все по-бързо, като че ли проучва в движение възможностите на апарата. Това ми дава възможност да я огледам незабелязано. Рижава коса, вързана на конска опашка, едри лунички, мръсна лятна рокля на розови точки. Кукла. Една голяма, оживяла парцалена кукла. Леко се изчервявам от срам, като осъзнавам, че тя е говорещ, дишащ фетиш. Луничавото селско момиче. Мръсната Парцаливка. Нещо в нея липсва и е заместено с лекичко сексуални, стандартни данни.
Тя затваря един прозорец на телефона, извърта глава и ме засича да я гледам. За пръв път очите й придобиват блясък, когато срещат моите. Това ме кара да се чувствам така, сякаш ме е хванала насред някакво неприлично действие, сякаш съм се отдал на някаква лична перверзия. И очите й казват: няма нищо. Тя ще опази моята тайна.
- Вярваш ли в Бог? – пита тя.
Новопокръстена. Може би това е всичко. Просто безобидна библейска пропагандистка, пътуваща на автостоп до някое религиозно сборище край пътя. Това би обяснило безизразния глас, както и очите – едновременно наблюдателни и замъглени. А странният кукленски вид е придобит допълнително. Страничен продукт на вярата.
- Не знам дали има Бог или не – отговарям аз. – И да има, никога не съм го виждал.
Тя ме гледа. Не изглежда засегната от моя отговор. Просто чака да чуе останалото.
- Но съм виждал дявола. И те уверявам, той несъмнено е истински.
Това не стига веднага до нея. Сякаш води далечен разговор с много лоша връзка и чака смисъла да пристигне. Когато проумява, отново издава онзи звук през зъби.
Насочвам поглед към пътя. Коригирам лявото отклонение, което е изкарало мустанга в насрещното платно.
- Как изглежда? – пита тя.
Като никой. Като теб, понечвам да отговоря.
Когато усещам топлината в скута си, първо помислям, че съм подмокрил гащите. Преумора, твърде много кафе. Неудържим поток от топлина по крака ми.
Но когато поглеждам надолу, очаквайки да зърна дънките си потъмнели, вместо това виждам там ръката на момичето. Ципът ми смъкнат. Ръката й вътре.
- Ти вярваш, тук – казва тя, притискайки слепоочието ми с показалеца на свободната си ръка. Само че гласът вече не е нейният. Това е гласът, който излезе от устата на Тес на покрива на „Бауер”. Едновременно жив и безжизнен.
- Сега трябва да вярваш тук – казва Безименния.
И при тия думи тя стиска.
Грубо изтръгвам ръката й навън, но при това воланът почва бясно да се върти, така че колата изскача от пътя, после рязко кривва обратно, лъкатушейки през двете платна. Ако ударя спирачка, ще се завъртим в кръг и при тази скорост – стрелката сочи 110 километра в час – вероятно ще изхвръкнем в близката нива. Най-добре би било да овладея колата и след това да намаля скоростта. И аз се справям, като пускам момичето, за да хвана волана с две ръце и да укротя своенравната задница на колата, извъртайки предните гуми в обратна посока.
Тъкмо изравняваме и аз слагам крак на спирачката, когато момичето впива нокти в бузите ми. Колата приплъзва и почва да се върти.
Небе.
Асфалт.
Дневна луна.
Въртеливо, мигащо зрелище.
Спираме по средата на пътя. Ако някой изскочи иззад гърбицата пред нас, ще ни помете преди да разбере какво става.
А момичето дере, крещи и дърдори като бясно животно, като човека на стола във Венеция. Отблъсквам я към вратата и главата й с пукот се удря в рамката. Тя изобщо не усеща. Просто пак се хвърля към мен. Този път се цели в очите.
Замахвам с юмрук отново и отново – слаби удари в челюстта, в ребрата, точно попадение в ухото. После, когато ми се струва, че тя губи сили, аз се привеждам над краката й и отварям вратата.
Тъкмо се надигам, когато тя захапва.
Зъбите й с ръмжене се впиват отзад във врата ми. Не знам дали последвалият писък е мой или неин. Парливият шок на болката ми дава нови сили. Достатъчни, за да изхвърля момичето през вратата. Задникът й звучно шляпва на пътя.
Връщам се зад волана. Включвам на скорост.
Но момичето идва с мен.
През двете секунди, които ми трябваха, за да потегля, тя е успяла да се надигне и да вкопчи ръце в отворения страничен прозорец. Сега се влачи покрай колата. Вратата се отваря широко и краката й застъргват по чакъла на банкета. После вратата пак се затваря и тялото на момичето се блъска в колата.
Мустангът прелита над гърбицата.
Момичето вие.
Натискам педала до дъно.
- Моля те!
Нов глас. Не фалшивият, който принадлежеше на Ани Парцаливката, не и онзи на Безименния. Истинският глас на момичето. Гласът, който е имала приживе. Сигурен съм в това. Една-единствена дума се е прехвърлила над стената на смъртта, за да ме помоли за помощ, която не мога да дам.
Това впечатление се потвърждава, когато поглеждам назад. Момичето се мята край колата, вкопчено в отворената врата. Но аз не намалявам скоростта. Защото тя вече си е отишла. Вече е негова.
- Помогни ми?
Тя знае, че не мога. Изплувала е чак до повърхността, само за да открие един непознат, който се дави също като нея.
Но все пак посягам към нея. И тя посяга. Пуска дръжката на вратата, протяга лявата си ръка над седалката и за миг докосва моята. Кожата е студена като месо от фризера.
Въпреки това продължаваме да посягаме един към друг.
Това измества тежестта й назад и вратата се разтваря широко. Окървавените й крака се влачат по асфалта, подскачайки бясно като наниз консервни кутии зад автомобил на младоженци. Тя ме поглежда и още преди да пусне вратата, виждам как мракът се завръща в очите й. Която и да е била приживе, сега отново потъва към дълбините. Остава само тази оживяла марионетка, тази куха черупка с луничави бузи.
После изчезва и тя.
Ноктите на едната ръка стържат по ламарините на колата в търсене на опора. Задното колело на Мустанга я прегазва с ужасяващ глух тропот.
Спирам.
Скачам от колата и изтичвам отзад. Падам на колене, за да проверя под шасито, надничам в канавките от двете страни на пътя. От момичето няма и помен.
Плъзвам ръка по врата си и когато я отпускам, тя е омазана с кръв. Сещам се за телефона. Все още работи. Все още съхранява изминалите минути, откакто тя откри приложението за запис и натисна бутона.
Връщам назад. Натискам бутона за възпроизвеждане.
Вярваш ли в Бог?
Която и да бе тя, наистина е била тук. Не е част от моето митотворчество. Не е видение. Целият разговор е записан.
… И те уверявам, той несъмнено е истински.
Спирам записа, за да не чуя как истинското момиче вика за помощ. Този звук е по-страшен дори от кухия глас на Безименния.
Минава ми мисълта да изтрия файла. Искам го повече от всичко друго.
Но вместо това въвеждам име. Наричам файла „АНИ”. И го запазвам.

About Lubo

Writer, translator etc.
This entry was posted in Uncategorized. Bookmark the permalink.

One Response to ДЕМОНОЛОГЪТ

  1. Григор says:

    Андрю Пайпър определено си заслужава вниманието. :)

    А ти, Любо? Кога ще продължиш да пишеш? Пайпър – добре, а ти?

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>