ОКТОМВРИ!

Последна новина:
За месец октомври издателство “Изток-запад” е планирало да пусне първа книга от “Сивия път” и заедно с нея, като безплатно приложение – легендите от Средната земя.
Предлагам ви още един откъс от “Сивия път” (но това ще е за последно, останалото ще прочетете когато излезе книгата).

Прегърбен под тежестта на огромен товар дърва, старият неанд крачеше бавно и предпазливо по полегатия склон. Хрущенето на замръзналия сняг под нозете му отекваше звънко в глухата тишина. Нощта беше ясна и синкавият полумесец на Тера, увиснал високо над северния хоризонт, огряваше пустинната местност с ярко лазурно сияние, под чиято светлина човек спокойно би могъл да чете книга – стига да е толкова луд, че да чете на открито в лютия предутринен мраз. Откъм запад, над гористите склонове на веригата Тихо, Дневната звезда добавяше бляскавите си жълти лъчи и в смесения светлик на двете небесни тела всички предмети по склона хвърляха двойни и издължени мастилени сенки.
Неандът въздъхна – облачето от дъха му тутакси се превърна в рояк ситни скрежни кристалчета – спря за момент и се огледа. Местността наоколо беше унила и малко зловеща. Боровите гори по склона дремеха под дебел снежен товар, отляво теренът се спускаше към долината, преди да поеме отново нагоре към Тихо, а отпред се тъмнееха руините на древен град. Сега от горделивите старинни сгради бяха останали само купища тежки дялани камъни, но една кула бе оцеляла до третия етаж и мрачно стърчеше над развалините като задрямал на пост часови. Тъжен пейзаж на някогашна столична област, отдавна забравила своите мигове на величие и обитавана днес само от пастири и бедни земеделци.
Присвивайки очи, неандът се вгледа в сиянието на Тера. Облаците закриваха повърхността й, но все пак успя да различи между тях очертанията на Брадатия старец, наричан от грамотните люде Африка. Както става винаги нощем, времето бе отминало неусетно. Наближаваше седмата тера. Той отново въздъхна и в главата му изплуваха думите на старото стихче:

От първата тера
до седмата тера
не тръгвай, човече, навън,
че цял ще се схванеш
и там ще останеш
студен и вдървен като пън.

Мъдри слова, но днес не можеше да се вслуша в тях. Предстояха му тежки решения и вече нямаше време за отлагане. Животът на осем души – включително неговият собствен – зависеше от избора, който трябваше да направи в близките часове. И най-лошото беше, че и двата възможни варианта можеха да ги отведат към гибел.
Навярно за стотен път от няколко тери насам той изруга мислено решението на принц Кастий. Не че не оценяваше мъдрата елегантност на плана. Никога не слагай всички яйца в една кошница, бе казал принцът и това нямаше как да се отрече. Ала имаше и друга поговорка: Разделеното стадо е лесна плячка за дългозъба.
Неандът се озърна надясно. Струваше ли му се, или наистина небето над хребета на Пиктет започваше да просветлява? Не, навярно тревогата го подвеждаше. До изгрева имаше още много и много време. Много… но все пак недостатъчно за един обикновен телохранител, натоварен внезапно и против волята си с непривичната роля на командир.
Той поклати глава, намести товара по-удобно и продължи напред към руините.

От дебелите каменни стени на мрачната зала лъхаше студ. Скупчени около догарящите пламъци в огнището, увити с одеяла и кожи, петимата мъже се бяха унесли в обичайната нощна полудрямка на селенити. Спеше дори болният, без да се събужда дори когато пристъпи на раздираща кашлица разтърсваха цялото му тяло. Застанало плътно до тях, дребното космато конче – единственото оцеляло от четирите, с които бяха тръгнали – дремеше с клюмнала глава и само леко потрепваше от време на време в отговор на някакви свои конски сънища.
Не спеше само принцеса Мириам, седнала най-близко до огъня и прегърнала здраво вързопа от меки кожи, в който бе обвито най-скъпото й съкровище… и причината за смъртната заплаха, преследваща всички в тази порутена сграда. Гаснещите пламъци се отразяваха с мек кадифен отблясък в тъмните й очи. Велики Мухамад, какъв студ! Никога нямаше да привикне с нощите на Селена. Дните – да, тя беше дъщеря на пустинята и жегата не я плашеше. Ала тези убийствени, мразовити нощи, изпълнени със светлина, от която студът сякаш ставаше още по-силен…
Скърцането на тежката дървена врата я накара да извърне глава. Отвън нахлу облак ледена пара, после на прага се появи старият неанд и захвърли на пода грамадна купчина дърва, преди да затръшне вратата. Двама от спящите понадигнаха глави, но не отвориха очи и след секунда пак се унесоха.
- Не биваше да излизаш навън в този студ, Аграм – меко го укори принцесата. – Можеше да замръзнеш, а закъде сме без теб?
- Нищо ми няма, милейди – отвърна неандът с пресилена небрежност, макар че гласът му трепереше и го побиваха тръпки, след като бе влязъл на топло. – Ние, неандите сме по-издръжливи от хората. Родът ни се е появил на бял свят още когато цялата Тера е била обгърната във вечни ледове… или поне така разказват легендите.
- Глупаво е да се вярва на легендите – раздразнено подметна Мириам. – Не сме ли двамата с теб тук тъкмо заради една нелепа легенда, измислена преди векове от неуки люде?
Неандът пристъпи към огъня и започна да кърти с вдървени пръсти бучки лед от буйната си брада. С тромавите си движения и дебелите кожени дрехи приличаше на някакво странно същество, излязло от прастарите времена на човешката история. Тежкият боен топор, прикрепен с ремъци на гърба му, само подсилваше това впечатление.
- Не бих казал, милейди – поклати глава той. – Вярно, в легендите има много измислици, ала и много мъдрост, съхранена в устни слова, когато не е имало други начини да се предаде на потомството. Без древните предания днес щяхме да сме диваци… или напълно изчезнали от света. И с цялото си почитание бих добавил още нещо. Не става дума за проста легенда, а за пророчество. Вие, човеците, сте изгубили тая дарба, ала ние, неандите, знаем, че тя рядко лъже оногова, който умее да надникне в бъдещето. – Той помълча. – Макар и понякога виденията да са измамни – не сами по себе си, а поради неспособността на виделия ги да разгадае истината.
- И какво виждаш в нашето бъдеще, Аграм? – попита принцесата малко по-язвително, отколкото искаше.
Старият телохранител отвори уста за отговор, но от гърлото му не излетя нито звук, защото изведнъж го връхлетя видение – тъй отчетливо и реално, сякаш гледаше цялата сцена отстрани.
Най-напред видя изцъклените мъртви очи на принцеса Мириам, в които се отразяваше безразличният хладен блясък на Тера. После зърна останалите, проснати в неестествени, сгърчени пози по заснежения склон. И накрая съзря себе си. Лежеше по гръб и дишаше задавено, с влажно хриптене, притискайки към гърдите си скъпоценния вързоп с надеждата да му предаде още мъничко от своята топлина, преди да издъхне.
Сякаш железен обръч стегна гърдите му. Той застина, ала това трая само миг. Сетне видението изгасна и наоколо пак остана само мрачната зала, едва осветена от трептящите отблясъци на гаснещия огън. Аграм се изкашля и дрезгаво отговори:
- Не съм от най-надарените с тази способност, милейди. А аз си имам един принцип: не умееш ли нещо, не се занимавай с него. Впрочем може би знаете, Буда е казал: „Не оставай в миналото, не сънувай бъдещето, съсредоточи ума си върху сегашния миг”.
Принцесата се засмя.
- Малко е странно да видиш неанд, изповядващ Белия път.
- О, между нас има мнозина такива, милейди – увери я сериозно телохранителят. – Той е далеч по-подходящ за духа ни. Това, че повечето неанди са привърженици на Черния път, е следствие най-вече на душевна леност и сляпо следване на традицията.
- Наричай ме „ханум”, както е нашият обичай – каза Мириам. – Това „милейди” винаги ми звучи някак пресилено и театрално. Може и да съм принцеса, но израснах в шатра насред пустинята и наравно с другите босоноги деца водех козите на паша.
Неандът леко склони глава.
- Както предпочитате… ханум. А сега, ако ме извините, трябва да си почина малко. След два часа тръгваме.
Той взе два дебели клона и като се пресегна над спящите, ги хвърли в огнището. Избухна рояк искри и откъм кожените дрехи се разнесе мирис на пърлено.
- След два часа? – стреснато повтори Мириам. – Аграм, това е самоубийство.
- Не, ханум – твърдо отговори неандът, докато сядаше до другарите си. – Самоубийство ще е да останем тук. Единствената ни надежда е да стигнем до Храмовия остров в центъра на Тихо, там ще намерим убежище. И това трябва да стане за една тера, най-много за тера и половина. Завари ли ни изгревът, снегът ще почне да се топи, ледът на езерото ще изтънее и ще се наложи да чакаме на брега, а после да търсим лодка. Няма шанс да останем незабелязани.
- Това са поне четирийсет километра – възрази принцесата. – Повечето от тях по труден терен, нагоре до хребета на Тихо, а той е висок над четири километра. И този студ… Седрик няма да издържи с тази кашлица.
- И конят също – кимна Аграм. – Ще ги оставим тук. С достатъчно дърва имат шанс да оцелеят до деветата тера. А за нас не се тревожете. Няма да се наложи да прехвърляме билото. Точно над нас, някъде към средата на склона, има стар отводнителен тунел. Минем ли по него, после пътят ще е само надолу към централното езеро. Само четирийсет километра за тера и половина. Дори вие ще се справите без затруднения, сигурен съм.
- А той? – тихо попита Мириам. – Ще издържи ли и той?
Тя отметна кожите в горния край на вързопа и отдолу се показа зачервено бебешко личице с плътно затворени очи.
Старият неанд опита да се усмихне, но съобрази, че заледената брада ще скрие усмивката му, затова се постара да вложи в гласа си цялата небрежна самоувереност, на която беше способен.
- И се съмнявате? Погледнете го само! Спи непробудно като истински селенит. Този малък юнак е по-жилав от всички нас. Всичко ще бъде наред, ханум, повярвайте ми.
Ех, ако можех и аз да си повярвам, помисли неандът, докато затваряше очи. Видението отново се мярна пред погледа му, но вече бе замъглено и той така и не успя да различи дали Седрик е между мъртвите или не. А най-лошото бе, че не знаеше кое решение би довело до гибелта.
Дано да съм направил верния избор, каза си той, сетне решително прогони съмненията и само след минута потъна в дълбока войнишка дрямка.

About Lubo

Writer, translator etc.
This entry was posted in Uncategorized. Bookmark the permalink.

9 Responses to ОКТОМВРИ!

  1. Ами, какво да кажа Любчо, освен че чакам да излезе книгата и така :)

  2. Григор says:

    Последното? Еееее :( До октомври ще се пържим на бавен огън :(

  3. Lubo says:

    Да, ама тогава две наведнъж!

  4. Кал says:

    Пак честито! :)

    (Гри, ако ти липсват четива, в ЧоБи тъкмо почваме да четем романите за човечния Копнеж и късата проза за зелените (ама наистина) разкази… *смигв-смушкв*)

  5. Моро says:

    Ей, това си е цяло събитие! Както се спуквам да чета приказките ти на децата, така ще се набръчкам от радост да си чета сам “Сивия път”… даже повече ;) .
    Много се радвам.
    Пожелавам ти неочаквани успехи да пожънеш, Любо. :) )))))))
    Чакаме.

  6. Lubo says:

    Благодаря, благодаря! Дано да ми върви с писането. Досега съм направил една четвърт от първата книга със заглавие “Наследникът”.

  7. Успех и от мен. Нямам търпение.

  8. Теодор Ников says:

    Определено изглежда интересна книгата. Ще я очаквам с нетърпение наесен. Успех в писането. :)

  9. милен чаушев says:

    г-н Николов страхотна работа!пожелавам ви бъдещи успехи!аз съм голям ваш почитател!Исках да се свържа по някакъв начин с вас,но уви!Моля простете ми,че го пиша тук!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>