БАРБОЛИНО И ЖАБИТЕ

БАРБОЛИНО И ЖАБИТЕ
Италианска приказка

Ако се случи ясна лятна нощ да ви завари насред полето и видите да пада звезда, непременно се огледайте към най-близкото дърво. Имате ли късмет може да зърнете на най-високия клон една дребничка фигурка, висока не повече от две педи, с дълга-предълга брада и още по-дълга качулка с пискюлче. Не се учудвайте – това е джуджето Барболино. Всяко лято, когато падат най-много звезди, той размахва към тях вълшебното си стъклено бастунче и събира чудеса. В края на лятото бастунчето му е цялото обсипано с бляскави точици и за всяка една от тях се полага по едно вълшебство. Но Барболино много внимава как ще използва тия магически светлинки, защото нови няма да има чак до другото лято… и защото добре помни какво премеждие го е сполетяло преди много-много години.
Живял някога един въглищар на име Джовани Дзука. На италиански „дзука” означава „тиква” и никой не знае дали това било истинското му име или прякор. Сигурно ще да е било прякор, защото никой в селото не го обичал. Той бил груб, нахален и толкова самоуверен, че започвал всеки разговор, като се провиквал: „Ке? Ке? Ке?”, тоест „Какво? Какво? Какво?”. И продължавал: „Какво ми говориш ти, бе? Ти нищо не разбираш! Чакай аз да ти кажа!”
Малко по малко на всички в селото им дошло до гуша от Джовани Дзука, дори селският свещеник престанал да го поздравява. Накрая взели да го пъдят и от кръчмата. Това впрочем не притеснило особено Джовани, защото той си имал в мазето една голяма-преголяма бъчва, пълна догоре с вино.
Но нека се върнем на Барболино. Веднъж лятото се случило студено, облачно и дъждовно. През август, когато падат най-много звезди, Барболино се катерел всяка нощ по дърветата, ала облаците се разкъсвали рядко, и още по-рядко се случвало точно в този момент някоя звездичка да полети към земята. Накрая дошла есента, а по бастунчето на джуджето блестели съвсем малко вълшебни светлинки.
Разбрал Барболино, че го чака тежка зима и се прибрал в своята къщичка, скрита между клоните на един вековен дъб. Но по онова време той бил още млад и неопитен, и не умеел да си пести чудесата. Веднъж излекувал болната крава на един беден селянин, друг път помогнал на едно зайче да избяга от гладния вълк… и ето че дордето се усети, насред най-лютата зима в стъкленото бастунче останали да блещукат само две самотни светлинки.
А в къщичката на Барболино било студено и ветровито. Търпял той несгодите доколкото можел, ала накрая не издържал. Взел бастунчето, размахал го и се провикнал:
– Искам да намеря местенце, където да мога да се постопля от време на време!
Още преди да довърши, бастунчето се изтръгнало от ръцете му и бавно полетяло към една самотна къща в покрайнините на селото, досами горските дебри. Барболино тутакси хукнал подир него. Ето че бастунчето стигнало до къщата и през едно ниско прозорче се шмугнало в мазето. След кратко колебание джуджето го последвало, скокнало долу… и се озовало пред голяма-преголяма бъчва за вино.
Сигурно вече се досещате, че това била къщата на Джовани Дзука. Тъй като имал много въглища, в камината му вечно горял огън – толкова буен, че топлината стигала чак до мазето.
Поседял на топло измръзналият Барболино и усетил как студът постепенно се изпарил от вдървените му ръце и крака. А като си пийнал малко винце от бъчвата, станало му съвсем топло. Ала скоро чул тропот на тежки нозе по дървените стъпала. Жената на Джовани слизала да вземе нещо от мазето. Без да губи време, Барболино се измъкнал навън през прозорчето и изтичал към своята къщичка.
От този ден той започнал да посещава редовно мазето на въглищаря. Топлел се там и пийвал на воля от бъчвата – но колко ли може да изпие едно джудже? Толкова малко, че Джовани Дзука дори не забелязал.
Но бедата винаги дебне. През един студен февруарски ден Барболино бил тъй измръзнал, че пийнал малко повече вино, отколкото друг път. После седнал на топло до бъчвата, затворил очи уж за мъничко… и неусетно заспал.
Не щеш ли, точно тогава жената на Джовани Дзука слязла в мазето. Зърнала заспалия Барболино и ахнала от учудване, а после се провикнала:
– Мъжо! Мъжо! Ела бързо да видиш какво има тук!
Джовани, който в това време седял на топло край огнището, слязъл по стълбичката, като мърморел недоволно:
– Ке? Ке? Ке? Какво си измислила сега, жено? Ако е някоя глупост, кокалите ще ти строша от бой!
Ала щом видял заспалия Барболино, зяпнал и се ококорил. А щом се опомнил, грабнал една цепеница и рекъл:
– Дръпни се, жено! Сега ще му смажа главата!
Но жена му го хванала за ръката и възразила:
– Чакай, мъжо! Чувала съм от старите хора, че тия джуджета умеят да правят чудеса. Може би ще спечелим от цялата работа.
Тогава Джовани захвърлил цепеницата, вдигнал с две ръце джуджето и го разтръскал грубо. Можете да си представите как се уплашил клетият Барболино, когато се събудил и зърнал насреща си едно грамадно, навъсено и брадясало лице.
– Мо… мо… моля ти се, добри човече, пусни ме – примолил се той. – Повече никога няма да идвам в мазето ти.
Ала Джовани само се ухилил и го стиснал още по-здраво.
– Ке? Ке? Ке? Какво ми разправяш ти, бе дребосък? Да те пусна ей-така, заради онзи, дето духа? Няма да стане тая! Чувал съм, че вие, джуджетата, можете да правите чудеса. Направи ми едно чудо, пък после ще видим.
Погледнал Барболино към стъкленото си бастунче, в което трепкала една-единствена звездичка. Никак не му се искало да я хаби, но свободата му била по-скъпа.
– Добре – съгласил се той. – Тъй да бъде. Кажи какво чудо искаш.
Джовани се объркал. Той не обичал много да мисли и сега се зачудил какво да поиска. Но се озърнал през прозорчето към двора и изведнъж му хрумнало.
– Миналата есен ми умря магарето, дето пренасях въглища с него. Искам ново магаре!
Барболино размахал стъкленото бастунче. Самотната звездичка изгаснала и в същия миг откъм двора долетял магарешки рев.
– Ето – рекъл Барболино. – Имаш си чудото, а сега ме пусни, както се разбрахме.
– Ке? Ке? Ке? – развълнувал се Джовани Дзука. – Какви ми ги говориш? Ти ме излъга. Искам друго, по-голямо чудо.
Нещастният Барболино разперил ръце.
– Но това ми беше последното чудо за тази година. Трябва да изчакам лятото, когато падат звезди. Моля ти се, добри човече, пусни ме и обещавам с първата паднала звезда да те направя богат!
– Хе! Намерил глупак! – ухилил се въглищарят. – Няма да ме излъжеш, дребосък! Ако трябва, ще те държа в клетка до лятото, но свобода няма да видиш, додето не ми изпълниш второ желание.

Така и станало. Затворили горкото джудже в една ръждясала клетка и го хранели с остатъци от трапезата си. Горчиво оплаквал Барболино тежката си участ и все се взирал през прозореца да види кога ще се проясни небето.
Най-сетне настанали топлите пролетни дни. Всяка вечер Джовани Дзука извеждал навън своя пленник, здраво вързан през кръста с дебел канап. Но напразно се взирал Барболино в нощното небе – нито една звездичка не падала, за да му помогне да се освободи.
Тъй отминала пролетта. Дошло лятото. И ето че една вечер Барболино зърнал как една звезда трепнала и полетяла надолу, оставяйки подир себе си дълга светеща диря. Извикал от радост, подскочил, размахал ръка… и видял как в стъкленото бастунче заблестяла ярка искра.
Обърнал се тогава към Джовани Дзука и рекъл:
– Дойде времето да ме пуснеш на свобода, недоверчиви човече. Казвай какво искаш и ще ти изпълня желанието.
А Джовани пак се объркал. Цяла зима и цяла пролет бил размишлявал какво да си поиска – злато, земи, владения, почести – и все не можел да реши кое ще е най-хубаво.
Почесал се здравата по тила, напънал ум и изтърсил:
– Искам цял живот само да пия, да пия и пак да пия.
– Добре – съгласил се Барболино. – Друго?
– Искам да нося красива зелена копринена дреха и вечно да е като нова – рекъл Джовани.
– Добре – кимнал Барболино. – И това ще стане. Друго?
Мислил Джовани и пъхтял, пъхтял и мислил, и накрая добавил:
– Искам храната ми да хвърчи и сама да пада от небето.
Обърнал се Барболино към жената на Джовани и я попитал:
– А ти, жено, какво ще поискаш?
Тя само свила рамене.
– Ами… каквото за мъжа ми, това и за мен.
– Щом това искате, така да бъде – рекъл Барболино и замахнал с бастунчето.
– Ке! Ке! Ке! – провикнал се Джовани Дзука, но вече било късно.
Защото двамата с жена му бързо се смалили, позеленели и се превърнали в жаби. От тогава и до ден днешен те пият ли пият речна вода, хранят се с хвърчащи мухи и пеперуди, и носят лъскави зелени дрехи. А освен това подскачат по речния бряг и повтарят:
– Ке! Ке! Ке! Кво, кво, кво ще му направим на онуй проклето джудже, само да ни падне в ръцете!
Но Барболино е хитър и никога не ходи край реката…