ПО ПЪЛНОЛУНИЕ

Понякога съм голям инат.
Преди време попаднах на откъс от стихотворението на Лорд Дънсейни “По пълнолуние”. Темата ме заинтригува силно и се опитах да намеря цялото стихотворение. Открих, че е публикувано през 1928 година в сборника “Fifty Poems”, но за беда се оказа, че тъкмо този сборник не може да бъде намерен по никакъв начин, макар че почти цялото творчество на Дънсейни е на свободен достъп.
Продължих да търся. На два-три сайта предлагаха достъп до стихотворението – само че срещу заплащане. Е, нямам нищо против да платя, само че мразя да ме изнудват. Пък и не обичам тия номера – първо искат номера на банковата сметка, а после кой знае какво…
Само че тия приятели не са си имали работа с българи.
В един от сайтовете даваха и достъп до стихотворението, публикувано през 1928 г. в някакъв провинциален американски вестник. Не пълен достъп, разбира се – само два непълни реда около подадена от мен ключова дума. О, рекох си, нищо не знаете вие!
Почнах да подавам ключовите думи една по една, използвайки каквото излезе допълнително в търсенето. И малко по малко сглобих цялото стихотворение. Без да им плащам – нихната мама!
Ето го:

Lord Dunsany

AT THE TIME OF THE FULL MOON

It is dark tonight in moon-country
On the far side of its girth,
It is all dark in the valleys
Where none seeth Earth.

The sun with his day-long dawning
Tomorrow in that land
Will rise with a golden anger
On the old rocks and the sand;

But they never see, there, Earth’s splendor
Lift like a silver hill
Monstrously over the sea-beds
That no waters fill,

Gleaming with eerie beauty,
Continents bright and the seas
Lucid as palest sapphires
Sold by the Cingalese;

With the long shadows lying
Black, in a land alight
With a more luminous wonder
Than ever comes to our night.

They never see Earth float over,
Whoever they be;
And they know no hint of her purpose.
Neither do we.

А ето и превода:

ПО ПЪЛНОЛУНИЕ

Тази нощ мрак прихлупва Луната
на отвъдната нейна страна,
гдето никой не вижда Земята
и клисурите спят в тъмнина.

Утре там почва новият ден
и свирепото слънце ще жари
като златен порой нажежен
над пустини и диви чукари.

Ала земната прелест и слава
никой няма оттам да съзре
като сребърен хълм да изгрява
над пресъхнало древно море.

Със омайна и призрачна хубост,
с континенти и син океан
като блясъка чист на сапфира
от далечния див Хиндустан.

С черни сенки сред грейнали степи
и с такъв ненадминат разкош,
който никога няма да зърнем,
съзерцавайки земната нощ.

Те не виждат Земята да плува
на всемира сред мрака потаен
и не знаят защо съществува,
както впрочем и ние не знаем.

(P.S. Ако някой успее да намери цялата стихосбирка, ще му бъда безкрайно благодарен.)