ГАРНИЗОН ВАСИЛИСК

Наскоро преведох един интересен роман – “Гарнизон Василиск” на Дейвид Уебър от поредицата за Хонър Харингтън.
Искам веднага да предупредя любителите на фантастиката – “Гарнизон Василиск” не е от висшите постижения на жанра. Но пък за сметка на това в поредицата има всичко, което би могъл да желае един почитател на фантастичното: доблест и чест, коварни врагове, космически сражения и победи, постигани с цената на кръв и болка. И, разбира се, симпатичният разумен котарак Нимиц, голям чревоугодник и пръв любител на целината. Казано с други думи – това не е висша кулинария, но бих го сравнил с добра, старомодна и вкусна пържола. Харесва ми и чакам с нетърпение книгата да излезе, за да видя как ще я посрещнат българските любители на фантастиката.

А ако има успех, би ми се искало да продължа да превеждам тази поредица. Засега съм изчел втора и трета книга – “Честта на кралицата” и “Кратка, свирепа война” – и ми доставиха същото удоволствие.

Впрочем, за да не бъда голословен, ето един откъс от романа:

————————-

Хонър отчаяно се вкопчи в командирското кресло. Отново завиха сирени и тя тръсна глава, опитвайки да се пребори със замайването и шока.

Застави се да погледне бойното табло. Поне дузина сектори бяха разхерметизирани и лейтенант Уебстър удари с юмруци по пулта си.

– Пряко попадение в свързочния сектор, госпожо – докладва задавено той. Тя се обърна да погледне пребледнялото му лице с просълзени очи. – Няма го. Мили Боже, отидоха си половината ми хора.

– Разбрано, лейтенант.

Собственият й глас я изненада. Беше прекалено спокоен и безстрастен. Тя убиваше кораба си в битката срещу “Сириус”. Знаеше, че е така… както знаеше, че не може да отстъпи. Искаше да каже още нещо, да сподели болката на Уебстър, но не намери думи и се обърна към Кардонес точно когато пак натискаше бутона за стрелба.

От “Безстрашен” излетя ракета, но само една. Раздаде се тревожен сигнал. Кардонес подскочи и включи проверката на системите. После раменете м се стегнаха и той обърна глава към капитана.

– Първа батарея извън строя, госпожо. Остана ни само една.

Хонър натисна бутона за сръзка.

– Контрол на щетите, тук капитанът. Какво става с батарея едно?

– Съжалявам, госпожо. – Лейтенант Манинг говореше неясно и глухо. – Двама от хората ми са мъртви. Получаваме рапорти за повреди от целия кораб. – Той помълча и се стегна. – Съжалявам. Какво казахте, госпожо?

– Батарея едно. Какво става с батарея едно?

– Няма я, госпожо. Имаме четириметрова дупка в левия борд. Целият сектор изчезна… заедно с екипажа.

– Разбрано. – Хонър отпусна бутона и погледна Кардонес. – Продължавай боя с батарея две, стрелецо.

 

 

 

– Последната трябва да ги е ударила зле, сър – каза Джамал и Коглин се ухили победоносно.

Дистанцията бе спаднала под шест милиона километра и облакът от въздух и изпарен метал зад “Безстрашен” се виждаше ясно. Нещо повече, крайцерът изстрелваше само единични ракети. Сега ако можеше…

“Сириус” се разтресе от взрива на поредната мантикорска ракета точно зад кърмата. По таблото на коглин светнаха червени сигнали.

– Четвърта кърмова извън строя, сър – докладва някой. – Загубихме и вторичните сензори за контрол на стрелбата. Първичните незасегнати.

Коглин изруга диво.

– Удари ги пак, Джамал! – изръмжа той.

 

 

 

Доминика Сантос избута Макбрайд настрани и сложи на място последния резервен блок. Грейна зелена светлина и тя се свърза с контрол на щетите.

– Отново сме в строя, Ал!

– Разбрано, госпожо. Започвам проверка на систе…

– Зарежи! – кресна Сантос. – Нямаме време за проверки. Просто кажи на капитана, че сме готови и надуй импулсорите веднага!

 

 

 

Очите на Хонър пламнаха като нажежена кафява стомана когато ускорението на “Безстрашен” изведнъж рязко скочи нагоре. Осакатеният крайцер се стрелна напред и тя усети в него собствената си решителност. Числата на маневреното табло бързо нарастваха и Килиън ги отчиташе на глас:

– Петстотин… пет-нула-три… пет-нула-шест… пет-нула-осем “же”, капитане! Задържаме на пет-нула-осем.

– Отлично, старшина Килиън! Маневра Делта-девет-шест.

– Слушам, госпожо. Маневра Делта-девет-шест.

 

 

 

– Ускорението им пак расте, капитане – докладва тревожно Джамал. – Не изглежда… Не, сър, определено няма да се възстанови докрай. Спря на това ниво.

– Какво е? – кресна Коглин.

– Приблизително пет-нула-осем “же”, сър. И започва сериозни отбранителни маневри.

– По дяволите!

Коглин хвърли яростен поглед към танцуващата точка на екрана. Проклятие, какво трябваше още, за да спре този кораб?

 

 

 

Лейтенант Сантос тичаше към сектор контрол на щетите. Не знаеше какво още е станало докато беше отпред, но знаеше, че е зле и…

Нов жесток удар я повали на пода и тя се плъзна по корем.

Бойната глава експлодира на хиляда и петстотин километра и от сърцето й бликнаха двайсет и пет енергийни лъча.

Два от тях улучиха “Безстрашен”.

Единият удари средата на кораба и проряза шест отсека. Деветнайсет мъже и жени умряха мигновено по пътя му когато изкорми животоподдържащите системи, опустоши предната столова и разби две торпедни тръби, но не спря дотам. Вряза се по-надълбоко, мина покрай бойния информационен център и стигна до мостика.

Хонър захлопна шлема си докато въздухът излиташе с вой през зейналата дупка. Костюмът се стегна, за да я предпази от вакуума, но някои от хората й нямаха този късмет. Лейтенант Пановски не успя да извика; ударът откъсна огромни парчета от корпуса и едно от тях го обезглави, после превърна в руини цялото му табло. Двама от помощниците му умряха също тъй бързо, а старшина Браун изхвръкна от креслото си, блъсна се в стената и умря бълвайки кръв, преди някой да изтича да му сложи шлема.

Скафандърът на Мерседес Бригам беше оплискан с кръвта на Пановски. Една част плисна и върху лицето й преди да затвори шлема. Не можеше дори да я избърше и тя изплю кръвта от устата си докато включваше своите компютри да заменят тези на Пановски.

Хонър огледа мостика. Таблото на Пановски догаряше с дим и искри в чезнещата атмосфера. Тя прехапа устни като видя, че Уебстър се държи за гърдите и клюмва напред с посивяло лице.

– Контрол на щетите, обадете се! – извика Хонър и се застави да откъсне очи от ранения офицер.

 

 

 

Вторият лъч удари по-напред и лейтенант Алън Манинг с ужас видя как на таблото му пламва червена светлина. Той свали ремъците, избута от съседното кресло трупа на приятеля си и плъзна ръце по аварийния пулт.

Не се случи нищо. Светлината продължаваше да мига, придружена от дрезгав вой. Той натрака алтернативна команда, после трета, а светлината ставаше все по-ярка.

– Лейтенант Сантос! – изпъшка той в микрофона. – Лейтенант Сантос, тук Манинг! Обадете се, моля!

– К-какво има, Алън?

Гласът на главния механик звучеше замаяно, но Манинг едва не заплака.

– Реактор едно, госпожо! Възникнаха флуктуации и не мога да го изключа оттук… нещо е прекъснало връзките!

– О, Господи! – гласът на Сантос изведнъж стана тревожен и остър. – Тръгвам. Ела да ме придружиш.

– Но госпожо, не мога да изоставя…

– По дяволите, Алън, размърдай се! Остави Стивънс!

– Не мога, госпожо! – кресна Манинг, после се овладя. – Стивънс е мъртъв, а Райърсън не може да напусне реактор две. Сам съм… няма кой да ме замести!

– Тогава кажи на кептъна да ти намери някого – изръмжа Сантос. – Трябваш ми тук, по дяволите. Веднага!

– Слушам, госпожо.

 

 

 

Хонър пребледня когато чу трескавото съобщение на Манинг. “Безстрашен” можеше да  се бие и само с един реактор. Вторият беше резервен, затова се намираха в двата края на кораба. Но ако загубеха и двата…

– Разбрано, Манинг. Тръгвай. Ще намеря кой да те замени.

Тя огледа мостика и се запита кого да изпрати. Изведнъж осъзна, че има само една възможност.

– Господин Маккиън!

– Да, кептън?

– Само вие имате необходимия опит. Прехвърлете ми отбранителните системи и слезте долу.

Усети, че Маккиън поиска да възрази, но премълча.

– Слушам, госпожо.

Той свали ремъците и изтича към асансьора.

Хонър хвърли бърз поглед на отбранителните системи. Бяха останали само две примамки, но заложените от Маккиън програми работеха добре. Тя посегна да въведе промяна, но спря, защото Кардонес се озърна от таблото си.

– Кептън, останаха само дванайсет ракети за батарея две и вече нямам лазерни глави.

– А боеприпасите на батарея едно?

– Двайсет и три ракети включително осем лазерни глави, но преходната тръба е разкъсана.

– Стреляйте с ядрени – каза тя и превключи към контрол на щетите.

– Боцман, тук капитанът. Къде сте?

– Кърпя преграда в отсек четирийсет, госпожо – отговори веднага Макбрайд.

– Съберете ремотна група и минете отпред. Трябва да се прехвърлят ракети от батарея едно в батарея две, а преходната тръба е повредена. Прехвърлете най-напред лазерните глави.

– Слушам, госпожо. Веднага тръгвам.

– Благодаря, боцман.

Макбрайд въздъхна дълбоко и огледа хората около себе си.

– Чухте шефката! – кресна тя. – Харкнес, Лоуъл… донесете ми една дузина антиграв обръчи модел девет. Йънц, трябват ми въжета. Намерете руло жица втори номер и резачка. Джефрис и Матисън, минете отпред и проверете влекача в коридор деветнайсет. Искам да знам…

Тя продължи да сипе заповеди, а горе на мостика Хонър Харингтън насочи вниманието си към отбранителните системи миг преди да връхлети нов ракетен залп.

 

 

 

Йохан Коглин гледаше смаяно монитора. Вече от трийсет минути обстрелваше “Безстрашен”, улучи го поне шест пъти, а крайцерът продължаваше да го преследва. Дори наваксваше изгубеното предимство в скоростта. По дяволите, не можеше ли Харингтън да го остави на мира? Искаше само да се махне оттук и да каже на ескадрата да не идва!

Още една ракета избухна съвсем близо до кораба и той примижа когато отдясно разцъфна огромна огнена топка. Сигурно бяха свършили лазерните глави. Стреляха с ядрени и това можеше да е много лоша новина. Стандартните ядрени бойни глави не бяха оръжия за далечен бой. За да нанесат поражения, трябваше да избухнат много по-близо. Но един близък взрив на подобно чудовище можеше да причини неописуеми беди.

По челото му изби пот. Неговият кораб беше много по-мощен от този на Харингтън. Той разнебити крайцера – само някаква магия й позволяваше да го крепи и дори да стреля по него! Искаше да се обърне, да я довърши, но продължаваше да вярва на старите правила, че не бива да влиза в близък бой.

А защо всъщност?

Той приведе глава настрани и присви очи. Да, тя все още го гонеше, но изстрелваше само единични ракети, а фактът, че използваше само ядрени глави, подсказваше, че запасите й са на изчерпване. Пълна безсмислица. Кораб от нейния клас имаше седем флангови батареи, за Бога, а тя го догонваше едва с хиляда и сто километра в секунда. Защо не се обръщаше да го обстреля с фланговите батареи? Можеше да се върти и да праща повече ракети от неговите, по дяволите!

Освен ако… Освен ако я бе наранил по-зле, отколкото предполагаше. Може би затова продължаваше да го гони плътно по курса. Дали пораженията не бяха много по-тежки? Можеше ли да е засегнал фланговите батареи и може би оръжейния контрол? Напълно възможно при това рязко отслабване на огъня. Ако не беше изгубила фланговата си огнева мощ, тя просто бе длъжна да я използва, вместо да отбягва ракетите му като пиян боксьор.

А ако беше така, тогава можеше…

“Сириус” се разтърси като потъващ галеон