ПРЕНИТАТЕЛ ЗА ДРУЛКИ

– Е, и какво ще правим сега? – изпъшка Крум, макар че кутията, която остави на масата, беше съвсем лека.
Вместо отговор Валтер продължи със зле имитирано любопитство да се вглежда в рафтовете, стигащи чак до тавана на грамадната зала. Може би се мъчеше да прецени колко хиляди сандъци, кашони, торби, кошници, контейнери, чували, бохчи и съвсем неописуеми опаковки са натъпкани по тях.
– Питам те какво ще правим сега – повтори раздразнено Крум.
– Как какво? – Валтер се завъртя и впери в него порцелановосин поглед, изпълнен с доброжелателност и невинно недоумение. – Ще работим, разбира се. Хайде, командвай.
Крум изпъшка отново и се почеса по тила. Това не помогна. Кутията лежеше върху масата – мълчалива и заплашителна в своята непроницаемост.
– Виждаш ли тази кутия? Трябва да проверим какво има в нея.
– Трябва – охотно кимна Валтер и русият му перчем се разпиля на всички страни.
– Значи трябва да я отворим.
– Трябва – потвърди Валтер все тъй охотно. – Няма как да проверим, без да я отворим.
– Добре тогава. Вдигай капака.
Вместо отговор Валтер издаде неопределено мучене, придружено с енергично клатене на главата. Личеше, че не изгаря от нетърпение да се запознае отблизо със съдържанието на кутията. Грубият натиск нямаше да донесе нищо и Крум реши да смени тактиката.
– Слушай, бе човек. Ти стоковед ли си?
– Не съм още. Но може и да стана.
– Ще станеш на куково лято! Ако не работим, няма да ни признаят стажа. Хайде, отваряй кутията!
– Страх ме е – откровено си призна Валтер.
– Ама и ти си един! Пъзльо! Защо си се записал в специалност “стокознание”, щом те е страх?
– Не ме приеха в “космическа дипломация”. Само петнайсет стотни…
– А сега ще вземат да те изгонят и от стокознанието. Закъде си без заверка на семестъра? Няма и да припариш до космоса, тъй да знаеш. Помни какво казва бачо ти Крум от втори курс. Хайде бе, Валтерчо! Бутни капака, нищо страшно няма.
– Да-да! Нямало! Тогава защо не го бутнеш ти?
Аргументът беше сразяващ и гениален по простота. Крум се помъчи да намери някакъв изход, но изход нямаше. Или трябваше да признае, че се опитва да баламоса зеления първокурсник, или да вземе решителни мерки за отваряне на загадъчната кутия. По принцип се полагаше това да е безопасно. Но както всяка професия, така и тази на космическия стоковед си имаше определени рискове. Въпреки изричните междупланетни договори и безбройните проверки по места, от време на време заедно с образците на нови стоки се прокрадваха разни безполезни, противни, та дори и зловредни продукти. Работата на стоковедите се състоеше в проверка на мострите, преценка на тяхното значение за земната икономика и евентуални заявки за доставка на определени стоки.
На теория всичко изглеждаше ясно. Пък и на практика не беше чак толкова зле, докато наоколо се навърташе завеждащият склада дон Рамон – стар и опитен космически стоковед в предпенсионна възраст. Само че от три дни него го нямаше. Вече седемдесет и два часа лежеше в болницата с тежък пристъп на истеричен смях след непредпазливо отваряне на кутия с надпис “Радост за цял живот”. Видни медицински светила твърдяха, че няма опасност за живота му.
Бавно и предпазливо Крум се наведе над кутията и огледа капака. По картона се бяха провлачили черни петънца, като че някой бе пуснал отгоре муха, натопена в мастило. Това определено напомняше някаква писменост, но каква?
– Прилича на сарфиански букви – обади се Валтер.
– Не учи старото! – скастри го Крум. – Бягай да донесеш сарфианския речник.
Първокурсникът изприпка в съседната зала и след минута се появи с дебел том в ръка. Върху черната кожена подвързия бе отпечатано с големи златни букви: SZARFIAN-MAGYAR SZOTAR.
– Какво ми носиш, Валтерчо? – осведоми се Крум с меден глас.
– Ами аз… такова… Сарфиано-унгарски. Нямаше друг.
Крум отчаяно махна с ръка и отново огледа кутията. Все някъде трябваше да има разбираем надпис, изискваха го всички правилници за междупланетен стокообмен. Отстрани не се виждаше нищо. Почти без надежда, той внимателно повдигна кутията, надникна към дъното и пред очите му се разкриха неравно изписани печатни букви:

ВИСОКОКАЧЕСТВЕНИ САНДАБУКИ.
ОТВАРЯЙ И ВЕДНАГА БЯГАЙ!

Крум избърса потта от челото си. Никак не му харесваха подобни пратки. Прекалено напомняха печалната история с вноса на първата партида сарфиански бягащ боб. Навремето група ентусиасти с цената на огромни усилия бяха дресирали непослушните семена да се строяват в редици и сами да се засаждат по квадратно-гнездовата система. Всичко бе минало добре, но в края на лятото целият урожай се бе разбягал, предизвиквайки масова паника в околните градчета. За щастие се оказа, че ухапването на бобените зърна не е опасно, но злополучните новатори си имаха ред неприятности, свързани както с наказания от отговорните инстанции, така и с безброй жалби от пострадали граждани.
– Да знаеш, че аз не мога да бягам – категорично заяви Валтер, който надничаше през рамото му. – Освободен съм от физкултура и се занимавам в секцията по лечебна гимнастика.
– Много се навъдихте такива, бе! – избухна Крум. – Мързи ви и с физкултура да се занимавате! Пфу! Марш оттук! Сега ще видиш как действа един истински стоковед.
Той порови из джоба си, измъкна връзка канап и внимателно омота края около капака. После се отдалечи на десетина крачки и подръпна леко. Капакът не помръдна. Раздразнен, Крум опъна по-силно. Внезапно цялата кутия се плъзна по масата, увисна за миг на ръба и полетя надолу към пода.
– Залегни! – изрева Крум и се просна по очи.
Някъде в зданието хлопна врата и настана пълна тишина. Крум изчака още малко, сетне бавно надигна глава с чувството, че всеки момент ще се случи нещо гибелно. Но този път нямаше основание за тревога. Разтворената кутия лежеше мирно до крака на масата. Вътре още по-мирно се гушеха чифт ярко оранжеви спортни обувки, бродирани ръчно с фигурки на някакви странни зверове.
– Хе, маратонки! – ухили се глуповато Валтер. – Отваряй и веднага бягай.
– Сам виждам, че са маратонки – сопна се Крум. – Щом толкова разбираш от бягане, бягай на компютъра и пиши. Изделие номер… – той погледна товарителницата – … номер DLZ 135-28-973, сарфиански спортни обувки с ръчна бродерия. Прегледани и класифицирани като отговарящи на стандартите за безопасност. Подпис: стажант-стоковед Крум Балабанов.
– Ами аз, ами аз? – развълнува се Валтер. – Аз не участвах ли в огледа? Кой ти донесе речника, а?
– Грънци си участвал! – озъби се Крум, но сетне омекна и махна с ръка. – Нейсе, от мен да мине. Пиши: старши стажант-стоковед Крум Балабанов и младши стажант-стоковед Валтер Хайдеке.
Валтер усърдно затрака по клавиатурата. След малко вдигна глава.
– Круме, дали пък да не сменим насоката. Тук видях един файл със заявки за доставка на земни стоки. Дали да не го отворим? Със земните стоки поне нещата са ясни.
Крум сви рамене. Не споделяше оптимизма на по-младия си колега, но нищо не пречеше да опитат.
На монитора изникна нов текст, Валтер приведе глава напред и зачете възторжено.
– Ето, слушай! Заявка от Киламера за четири тона пух от земни глухарчета. Трябвали им за ежегодните церемонии в чест на въздушните божества. Дори и вида са уточнили: глухарче обикновено, с латинско название Taraxacum officinale. Дай бе, Круме, дай ние да се заемем. Додето задвижим доставката и то стажът изтекъл.
Крум презрително го перна по буйната руса прическа.
– Ей, главо тевтонска, кога ще ти дойде умът? Я си размърдай мозъка! Имаш ли представа какво са четири тона пух от глухарчета? – Той размаха ръка наоколо. – Я се поберат в цялата тая зала, я не. И откъде ще ги доставим? Да викнем пет-шест хиляди доброволци да събират пух цяла година, така ли? Или да пуснем заявка за конструиране на пухосъбиращ комбайн? А финансиране откъде? Ами екологичните последици? И накрая ония от Киламера ще вземат да рекат, че сме сбъркали при превода и всъщност им трябват четиристотин грама. Върви се оправяй тогава… Други заявки има ли?
– Има, има. Ето, слушай. За Ипокебисия – голяма бяла акула в добро здраве… това май няма да стане… От Алербос искат Духа на миналата Коледа, по възможност заедно с духа на Чарлз Дикенс или Ебенизър Скрудж… А, ето нещо по-нормално! За Чвар-то-Пекадиби – сто и осемдесет стандартни контейнера неаполитанска лазаня… чакай, тук пише “Доставено”. Язък! И освен това…
– И освен това един пренитател за друлки! – раздаде се от компютъра звучен мъжки глас.
Текстът на монитора затрептя и изчезна, отстъпвайки място на усмихната червендалеста физиономия с грамадни засукани мустаци. Камерата плавно се отдалечи и разкри китно дворче с високи чимшири, сред които пъстрееха цветни лехи. Собственикът на физиономията, облечен в старинен български национален костюм, седеше сред двора на миндер с шарени възглавници и с едната ръка крепеше без усилие солидна оплетена дамаджана, а с другата сръчно тракаше по клавиатурата на компютъра пред себе си.
– Вуйчо Ламби! – възкликна радостно Крум. – Как ме откри?
Червендалестият мъж отпи титанична глътка и след едно звучно оригване, напомнящо утробния стон на валдхорна, намигна на Валтер.
– Виното, момче, е кръв.
Валтер се ококори.
– Вие да не сте кръволок?
Крум мигновено го смушка в ребрата, но вместо да се обиди, вуйчо Ламби избухна в гръмогласен смях.
– Браво юнак, нямаш грешка! Кръволок съм като Омар Хаям, само дето той е прибавял към виното и жени, а според мен жените са като водата – развалят вкуса на хубавата напитка.
– Как ме откри? – повтори Крум.
Вуйчо Ламби укоризнено размаха дамаджаната.
– Е-е-е, че аз при моите връзки ако не открия потомъка на собствената си сестра, закъде съм? Не ме обиждай, скъпи ми племеннико, ами слушай внимателно. Дошло е времето и аз веднъж да поискам услуга от теб. Трябва ми пренитател за друлки.
Крум примига. Никога не бе чувал за нещо, наречено “пренитател” а още по-малко за друлки. Но да си признае подобно невежество точно пред вуйчо Ламби, когото обожаваше още от малък, бе просто немислимо. Той нервно пъхна палци в джобовете на панталоните си и се опита да потърси някакъв изход от ситуацията.
– А защо точно от мен го търсиш, бе вуйчо? Нали знаеш, аз сега съм на стаж при космическите стоки. Нямаме ли си земни пренитатели?
Вуйчото презрително махна с ръка.
– Земно ли е, не ми го хвали! И изобщо не се ослушвай, ами вземи по-бързо да намериш един пренитател, та свят да ти се завие от друлки. Разчитам на теб, младо! Дерзай! Като свършиш работа, обади ми се – оставям си номера в твоя компютър.
Мустакатият образ изчезна от екрана. Няколко секунди царува тишина, после Валтер невинно попита:
– Круме, какво е това “пренитател”?
– Не знам – унило призна Крум. – Ама трябва на всяка цена да намерим. Не мога да се изложа пред вуйчо, разбираш ли?
– Знам, знам – кимна съчувствено Валтер. – Вуйчото е свещена работа. Вярно, малко чешит ми се видя… С какво точно се занимава?
В очите на Крум припламнаха възторжени искрици.
– Велик човек е вуйчо Ламби! Историкопсихолог-експериментатор. Що професори, що академици му се кланят до земята – направо нямаш представа.
– Историкопсихолог-експериментатор – повтори с недоумение Валтер. – Що за професия е това? Не съм я чувал досега.
– Не си, щото е много рядка – обясни Крум. – Обикновено на историците им е лесно: ровят се из вехтите документи и описват какво било, що било, как станало. Ама как са се чувствали хората по онова време, какво са изпитвали, как са мислили – туй никой не го знае. И тогава на помощ идват хора като вуйчо Ламби. Потапят се в атмосферата на миналото, живеят като антични херои, търпят лишения и несгоди, за да хвърлят лъч светлина над отдавна отминалите епохи.
– Не забелязах да живее в лишения и несгоди – лукаво подметна Валтер.
– Е, понякога се случват и по-леки задачи като сегашната. Да го беше видял преди три години. Шест месеца изпълняваше ролята на египетски роб и копа плавателен канал в Панчарево само по набедрена превръзка, с един комат хляб и глава чесън на ден. Ами салът на “Медуза”, дето го организира заедно с още двайсетина колеги? Там направо не ми се мисли. Между нас да си остане, но злите езици разправят, че от глад изяли единия. Затова не се помайвай, ами тръгвай да търсиш… как беше? Да, пренитател за друлки.
Валтер се озърна плахо към стелажите, после погледна решително-навъсената физиономия на по-големия си колега, преглътна и без възражения тръгна да изпълнява задачата.
Само след пет минути иззад рафтовете долетя приглушеният му вопъл:
– Круме-е-е-е!
Сърцето на Крум подскочи до гърлото, сетне стремглаво се спусна в петите. Изтръпнал от лошо предчувствие, той хукна по посока на крясъка. Ала опасенията му не се оправдаха. Валтер стоеше между стелажите съвсем жив и здрав, стиснал в ръце голяма тенекиена кутия.
– Гледай какво намерих – гордо обяви той.
Крум се вторачи в етикета. Под картинка с нещо черно, обгърнато в буйни червени пламъци, беше отпечатано:

ДРУЛКИ ЗУМ-КАТРАПИРАЩИ

Малко по-долу следваше предупреждение:

Achtung! Achtung!
Внимание! Друлки зум-катрапиращи.
Ние не носи отговорност ако друлки
катрапират по-зум, отколко вие очаква.

Изпаднал в пълно недуоумение, Крум пое кутията, върна се при компютъра и набра номера. Щом на монитора изникна познатата червендалеста физиономия, той побърза да изпревари въпроса с въпрос:
– Вуйчо, а друлки трябват ли ти?
Надяваше се разговорът да тръгне в насока, която поне мъничко да му подскаже що е това пренитател, но вуйчо Ламби отсече със спартанска лаконичност:
– Да.
Настана неловко мълчание.
– Ами ако са зум-катрапиращи? – опита се да хитрува Крум.
– Колкото по-зум, мойто момче, толкоз по-добре – поучително обясни вуйчото. – Само че без пренитател за нищо не стават, тъй че недей да губиш време. – Той намигна ухилено и някак зловещо. – Да знаеш, планирал съм нещо за довечера. Може и в учебниците да влезеш заедно с мен.
Екранът отново изгасна. Крум се завъртя и видя, че Валтер е впил тревожен поглед в етикета на кутията.
– Какво? – попита раздразнено той.
– Ами… знаеш ли, Круме… Ей-така, само се чудя… На тоя твой вуйчо каква му беше последната мисия? Преди сегашната, искам да кажа.
– Терорист беше – обясни с увлечение Крум. – Справи се страхотно и разправяше, че много му харесало. Дори такова заведение искаше да отвори – “При стария терорист”. Щеше да поднася фламбето с динамит.
– Аха – каза Валтер и замълча.
Този път по гърба на Крум плъзнаха не просто тръпки, а цяла армия ледени мравки. Той се вгледа в етикета на кутията. Странната безформена буца се чернееше злокобно сред пламъците и навяваше асоциации за пожарища, пепелища и всеобща погибел. А думата “пренитател” вече му звучеше като “терорист”, като “тринитротолуол”, като “ДИНАМИТ”.
Крум с безкрайна предпазливост остави кутията на пода и бавно се отдръпна назад. Отсреща Валтер отстъпваше в обратната посока.
И тогава се случи непоправимото.
Крум искаше да извика, но нямаше глас, беше като парализиран от някакво страховито предчувствие и можеше само да гледа с ужас как Валтер се блъска в рафта зад себе си, как от най-горната лавица се отронва гоям кашон и почва да пада над главата му.
За миг времето спря и Крум различи съвсем ясно рисунката върху кашона – странно метално приспособление с дълги шипове, напомнящо инструмент на средновековната инквизиция. Отдолу беше изписано с едри черни букви:
ПРЕНИТАТЕЛ ЗА ДРУЛКИ
Сетне времето отново литна по релсите си и Валтер изрева, когато кашонът с глухо дрънчене се стовари върху главата му.

* * *

Над китната балканска къщурка се спускаше топла лятна привечер. Откъм откритото огнище долитаха умопомрачителни аромати. Прегърнал здраво с две ръце дамаджаната, Валтер се беше килнал на миндера до домакина и обясняваше с набъбнал език:
– Ви-виното, вуйчо Ла…амби, е кръв!
Вуйчо Ламби скръбно въздъхна.
– Ей, това младите не знаете да пиете. С мезе се пие, бре момко! С мезе! – Той се завъртя към племенника си и повиши глас. – Круме, бягай до пренитателя за още друлки. И гледай да са добре катрапирали.
Крум нервно прехапа устни, после събра смелост.
– Абе, вуйчо, що не го каза по човешки още днес като се обади? Дето е рекъл онзи, “о, неразумни и юроде, поради что се срамиш…”
– Щото туй ми е ролята, момче младо – сопна се вуйчо Ламби. – Роля на български простак от деветнайсети-двайсети век, дето не признава ни род, ни език, а само хапване и пийване. Две академии чакат с нетърпение да получат отчета ми. А сега недей да философстваш, ами бягай да изпълняваш задачата.
Крум примирено сви рамене и се отправи към огнището за да свали от свръхмодерната стойка-пренитател няколко зум-катрапирали шишчета…