ОТДАЛЕЧАВАНЕ ОТ АЛ-МУТАСИМ

Имам един познат добър човек. И понякога се замислям за него в светлината на разказа на Борхес “Приближаване до Ал-Мутасим”. Ако не сте чели разказа, ще ви го преразкажа съвсем накратко. Става дума за идеята, че всичкото добро в света идва отнякъде и се отразява от човек на човек. И ако тръгнем по тази диря – от добрите към по-добрите и още по-добрите – накрая ще стигнем до най-добрия човек на света, извора на всичко добро.
Питах се откъде ли е дошло доброто в този мой приятел, през колко ли хора е минало… Но неочаквано ми хрумна, че може би е точно обратното. Може би всеки от нас твори по малка частица добро, а има хора, способни да го събират, концентрират и раздават отново.
Тогава си спомних една притча от недовършения роман на Егзюпери “Цитаделата”. Става дума за двама верни приятели градинари, разделени завинаги от живота и премеждията на съдбата. Ето и самата притча:

И ето че моят градинар, след цяла вечност мълчание, получи писмо от приятеля си. Бог знае колко години беше пътувало. Бог знае какви карети, какви конници, какви кораби и кервани го бяха пренасяли един подир друг чак до неговата градина с непоклатимото упорство на хилядите морски вълни. И тази сутрин, грейнал от своето щастие и от желанието да го сподели, той ме помоли да прочета, както се чете поема, полученото от него писмо. И дебнеше да долови по лицето ми какви чувства изпитвам при четенето. А писмото, разбира се, съдържаше само няколко думи, защото тия двама градинари бяха далеч по-умели с мотиката, отколкото с перото. И аз прочетох простичките слова „Тази сутрин подрязвах моите рози”, а после се замислих над същината, която ми се стори неуловима, и поклатих глава, както биха сторили те.
И ето, че вече нямаше покой за моя градинар. Би трябвало да го чуете как разпитваше за географията, навигацията, куриерите, керваните и войните между империите. А три години по-късно се случи тъй, че пратих посланици чак до другия край на света. Повиках тогава градинаря си и му рекох: „Можеш да пратиш писмо на твоя приятел”. Дърветата ми пострадаха от това, както и зеленчуците, а за гъсениците настана истински празник, защото той по цял ден си седеше у дома и драскаше, изтриваше, пак започваше, изплезил език като дете, увлечено в работата си, защото знаеше, че има нещо Важно за казване и трябва някак да се пренесе изцяло със своята истина до приятеля си. Трябваше да изгради свой собствен мост над бездната, да достигне през времето и пространството до другата половина от себе си. И ето че изчервен до уши, той дойде да ми поднесе своя отговор, за да дебне пак по лицето ми отражение от радостта, която щеше да огрее получателя, и да изпробва върху мен силата на своето откровение. И (тъй като нямаше нищо по-достойно и важно за съобщаване от онова, на което се отдаваше изцяло, както стариците си съсипват очите над плетивото, за да сътворят красота, достойна за Бога), аз прочетох, че той изповядва на своя приятел с усърдния си, неловък почерк, като страстна, но простичка молитва: „Тази сутрин и аз подрязвах моите рози”. И аз замлъкнах над четивото, размишлявайки над същината, която започваше да ми става малко по ясна, защото тия люде Те прославяха, Господи, сливаха се с Теб над розовите си храсти, без сами да го знаят.