ЕЛЕСАР – 7

Глава шеста
Черни твари край Бялата кула

Цели две седмици в началото на април минаха за Галдо като насън. Всяка сутрин той ставаше, закусваше, помагаше на Арвиболд в сортирането на пратките, обикаляше по Белите ридове да разнася писма, понякога отскачаше до Малък Дълбалник или Сберипът, а вечер се прибираше добре похапнал и уморен – но през цялото това време умът му витаеше другаде. Имаше чувството, че е застанал на шеметно висок планински хребет и пред него се разкрива незнайна страна, пълна с чудеса, вълшебства и ужаси, каквито не е и сънувал. Досега бе приемал срещата с елфите на пролетната поляна, видението с Еарендил и дори странната поява на зеления камък в живота му като нещо отвлечено и далечно, като някоя от приказките на Арвиболд. Но разказът на Тули безвъзвратно бе променил това. Вече разбираше, че древната легенда го е застигнала, че иска или не иска е станал част от нея и носи вълшебния Елесар… а това го изпълваше с безпокойство и смут.
Тревожеше го дори лъчезарната пролет над Графството. Гледайки китната зеленина из полета и хълмове, той си припомняше думите на Тули, че Елесар умеел да възвръща изгубената хубост на всички неща, и се питаше дали точно елфическият камък не е причината за този необичаен разцвет. Понякога му хрумваха съвсем щури мисли – дали сам няма да се промени, да стане висок и красив като елф, и да замине нейде далече из горите. Веднъж дори надникна в огледалото да провери дали това вече не се е случило, но не видя нищо друго освен собствената си кръгла, леко клепоуха и глуповато ухилена физиономия.
Мъчеше го и още нещо – всеки поглед към хубостите на Западната околия караше сърцето му да се свива, сякаш виждаше родния край за последен път, преди да го напусне завинаги. Напразно си повтаряше, че това не може да бъде, че такива неща просто не се случват в Графството. Упоритото предчувствие за нещо тревожно и странно не искаше да го напусне и дори сякаш се засилваше от ден на ден. Все по-често му се случваше сред замайващия вечерен аромат на липите по улица Ров до Ров, в зелените сенки на някоя брястова горичка, или пред трептящия слънчев блясък по игривите води на Сини вир, внезапно да спре и да промълви отново думите на дошлата незнайно откъде песен:

… Към що и как, по кой ли бряг,
под кой ли небосклон
ще тръгна аз в незнаен час
далеч от роден дом?

В такива моменти дъхът му секваше и краката му сами се напрягаха, готови да тръгнат нанякъде. Ала всеки път Галдо въздъхваше, изчакваше сърцето му да укроти ударите си, поклащаше глава и тихичко си отговаряше: “Не още”. И безпокойството отминаваше за ден или два.
Постепенно обаче здравомислещата хобитова натура взе връх. Легендите си бяха легенди – мястото им беше край вечерната камина, а не в живота на един обикновен пощальон, та дори и да носи под ризата си някакъв странен камък. Малко по малко тревогата отслабна и накрая изчезна напълно; заедно с нея отмина очакването на небивали чудеса и съдбовни събития. До голяма степен за това допринесе една неочаквана радост. Мехлемът на стария Зак несъмнено даваше резултат. Проверявайки една вечер нозете си, Галдо с възторг откри, че наистина са обраснали с къси, но гъсти и жилави косми. Още на другата сутрин той захвърли ботушите и отново се наслади на несравнимото удоволствие да усети под петите си меката, прохладна трева.
Следващите две седмици изминаха без произшествия.

Малко преди пладне на 28 април, петък, Галдо тъкмо се бе върнал от сутрешната си обиколка и сваляше чантата от рамо, когато някой почука на вратата на пощата.
– Влез – подвикна той, после направи подобаващо сериозна физиономия и побърза да се настани зад гишето.
Вратата се отвори с тихо поскръцване и на прага изникна джуджето Рори.
Нещо бодна Галдо право в сърцето и забравената тревога отново надигна глава, сякаш изобщо не си бе отивала. Това е, помисли си той, без сам да знае защо. Сега ще се случи. Сега. Към що и как, по кой ли бряг…
Може би Рори усети неговата тревога, защото широката му усмивка бързо изчезна. Той смутено пристъпи от крак на крак, повдигна ръка и поздрави с леко заекване:
– З-здравей, приятелю хобит. Радвам се да те видя отново.
– И за мен е радост, приятелю Рори – отвърна машинално Галдо през хаоса от объркани мисли, избухнал в главата му. – С какво мога да ти услужа? Да не би нашите хобити отново да те тормозят?
Джуджето тръсна глава тъй енергично, че качулката провисна пред лицето му и трябваше да я върне на място.
– Не, няма такава работа. – Рори се разсмя, разкривайки два реда едри бели зъби, яки като воденични камъни. – Напротив, търговията никога не е вървяла тъй добре. Цял Голям Дълбалник се изреди да ме пита вярно ли е, че съм изхвърлил Бил Гонигущер през комина на “Трънката и лисицата”. А покрай туй купуват по нещо… – Той пак помълча. – Не, за друго съм дошъл. Дядо ми иска да поговори с теб. Нещо там за някакъв си мехлем…
Напрежението в гърдите на Галдо се спука като балон и излетя навън в дълга въздишка на облекчение. Аз съм един глупав хобит, помисли си той. Към що и как, по кой ли бряг – как ли пък не! Разбери го най-сетне, Галдо Бързолък: не ти е писано да бъдеш герой и толкоз. Цял живот ще разнасяш писма, а на стари години сигурно ще разказваш на хобитчетата приказки край огнището досущ като Арвиболд.
И въпреки облекчението, в устата му се надигна горчивият вкус на обидата.
– Само че не знам кога ще мога да дойда до Сините планини – каза той. – Тия дни имам доста работа и…
– О, не се тревожи – прекъсна го Рори. – Дядо е тук. Дойде уж да види как върви търговията, но според мен повече го интересува срещата с теб. Кани те довечера да си поговорите.
– Къде?
Тули махна с ръка към върха на хълма.
– Нали знаеш дъбовата горичка отвъд билото, недалече от пътя. Тази вечер ще пренощуваме там, край извора, а утре рано си тръгваме. Ще дойдеш, нали?
– Непременно – обеща Галдо.
И след като се сбогува любезно с джуджето, той отиде да приготви за Тули едно гърненце от мехлема.

Слънцето бе залязло и из небето пламтяха багрите на залеза, а долу в подножието на хълма полупрозрачните сенки плъзваха като струйки разредено мастило, когато Галдо мина край “Трите пътя”, прехвърли билото на Белите ридове и започна да слиза към дъбовата горичка на отвъдния склон. В покрайнините на горичката един вековен дъб бе разперил възлести клони над кръгла долчинка, в дъното на която бликаше извор с бистра и тъй студена вода, че от една непредпазлива глътка можеха да ти изтръпнат зъбите. Две понита пасяха близо до разпрегната каручка, а над долчинката се надигаше струя синкав дим. Когато наближи, Галдо зърна до извора малък огън, около който седяха три джуджета. Както винаги бяха с ниско нахлупени качулки и той ги разпозна само по фигурите – Рори, Фрори и Тули. Те също го забелязаха и му махнаха да се настани до тях. Размениха си любезни приветствия, но щом хобитът седна, Рори и Фрори се спогледаха, станаха и отидоха да нагледат понитата. Галдо остана насаме с Тули.
Старото джудже дълго мълча и само зорките му очи проблясваха в сянката на качулката. Накрая въздъхна, загледа се в огъня и промълви сякаш на себе си:
– Дъбът е дървото на джуджетата, драги Галдо. Крепък е той, с корава дървесина и яки корени, а жаравата му не пламти като чамов огън, но и не гасне лесно.
– Какво, какво? – сепна се хобитът.
Тули махна с ръка.
– Не обръщай внимание. Просто се чудех откъде да започна и… Ето, вземи това.
В ръцете на изненадания хобит тупна тежка кожена кесия. Той развърза шнурчето, зърна вътре блясъка на старинни златни монети и с недоумение вдигна очи към Тули.
– З-злато…? Защо ми го даваш?
Вместо отговор старото джудже отметна качулката и посочи лицето си. В трептящата светлина на огъня бялата му брада изглеждаше все тъй рядка и проскубана, но като се вгледа по-внимателно, Галдо ахна. По бузите и челюстта на Тули бе избила гъста прошарена четина. Нямаше съмнение, че само след година ще може да се похвали с брада, достойна за всяко уважаващо себе си джудже.
– Галдо Бързолък, ти премахна проклятието на нашия род! – тържествено изрече Тули. – Знай, че Хазриновите потомци ще ти бъдат благодарни навеки за възвърнатото си достойнство. Дребна награда е златото за подобна велика радост, но все пак го приеми заедно с моя искрен поклон.
Старото джудже наистина понечи да стане и да се поклони, но Галдо бързо го удържа, после решително върна кесията в шепите му.
– Благодаря ти за добрите слова, Тули – отвърна той, – но не мога да приема поклон от старейшината на един тъй славен род. Ти самият заслужаваш поклон от мен. Още по-малко пък мога да приема злато за нещо, което съм ти дал като подарък. Доброто дело е награда само за себе си – тъй казваше дядо ми Зак, а той е мъдър хобит.
Тули отново въздъхна – този път с леко облекчение, както се стори на Галдо – и прибра кесията под наметката си.
– Очаквах това, достойни ми хобите. Имаш право; и ние, джуджетата, често казваме, че добрите дела не се мерят в злато. Ала един подарък от сърце не можеш да откажеш. Ето, вземи.
Изневиделица в протегнатата ръка на джуджето се появи малко ножче с дръжка от рог на дива коза. Галдо го пое, свали кожения калъф и се вгледа с интерес в острието. То беше тъмносиньо на цвят, но по гладката му повърхност танцуваха пъстроцветни отблясъци, чието трептене замайваше окото.
– От Хазринова стомана е изковано – поясни Тули. – В нашия род все още пазим няколко парчета от този благороден метал, изкован от нашия славен предтеча. Нека това ножче ти служи достойно и дано някой ден да ти помогне в труден миг.
Помълчаха. Галдо продължаваше да се любува на подаръка, а джуджето се взираше в танца на пламъците. Иззад ръба на долчинката долитаха тихите гласове на Рори и Фрори. Накрая Тули се изкашля и каза:
– А сега, Галдо, искам да прочетеш нещо.
Хобитът откъсна очи от ножчето и видя пред себе си навит пергаментов свитък.
– Но това… – трепна той. – Не е ли писмото, което…
– Да – кимна Тули. – Това е писмото, което те доведе в Бар-ен-Хазад. Същото писмо, благодарение на което ще се отървем от проклятието на нашия род. – Той се усмихна лукаво. – И благодарение на което научих нещо за теб, млади ми пощальоне. Трябва да знаеш, драги Галдо, че ние, джуджетата, сме подозрителен и недоверчив народ. Така ни е научил горчивият опит. Затова щом получих пратката, най-напред проверих печата. И видях, че съвсем наскоро някой се е опитал да го отлепи, но не е отворил писмото.
Галдо тихичко охна и сви глава между раменете си. Идеше му да потъне в земята от срам.
– Не се смущавай – успокои го с мек глас Тули. – Знай, Галдо, достоен е не който не познава изкушението, а онзи, що намира сили да го отблъсне. Ти доказа, че може да ти се вярва. Хайде сега, чети.
Хапейки устни от притеснение, Галдо разгърна свитъка и зачете:

БАР-ЕН-ХАЗАД
В ЕРЕД ЛУИН (СИНИТЕ ПЛАНИНИ)
ДО ДОСТОПОЧТЕНИЯ ТУЛИ
ОТ РОДА ХАЗРИНОВ

2 септември 2461 година
Кралство Ториново
в Сивите планини
(Еред Митрин)

Драги ми братовчеде,
Най-сетне писмото ти стигна до мен, макар и със закъснение почти две години. С прискърбие узнах за трудностите и недоимъка в който живеят достойните ни роднини в Сините планини. Тия планини никога не са се славили с богати рудни залежи и нашите почитаеми прадеди несъмнено са допуснали грешка, избирайки да се заселят там.
Затова чуй моето предложение. Събери всички желаещи и елате да се заселите при нас, в Сивите планини. Знам, пътят е дълъг, опасен и труден, но ще си заслужава. Под властта на крал Наин Втори тукашните владения на наугримите процъфтяват. С кралско благоволение вече приемаме мнозина наши събратя, които напускат Мъгливите планини, защото откъм Мраколес натам прииждат пълчища орки и става все по-трудно да бъдат отблъсквани.
Тук, за щастие, няма подобна заплаха. Единствената сериозна неприятност са драконите, идващи понякога откъм Съсухрената степ. Ала това се случва рядко и ние успешно прогонваме тия проклети червеи – до голяма степен благодарение на безценната помощ на вълшебника Саруман.
Колкото до тревогите ти за твоя внук Тули – можеш да не се безпокоиш. В Ториновото кралство помнят подвига на Хазрин и тачат името му. Тъй че не една млада дама би склонила охотно да се задоми с потомък на тъй славен род.
С две думи – не се колебай, драги ми братовчеде. Благословени са Сивите планини; тук има всичко, което може да пожелае един джуджар. Ела и доведи всички желаещи.
С надеждата да се видим по-скоро, оставам
Твой любящ братовчед
Юрдал от рода Хазринов

Галдо нави отново свитъка и вдигна глава. Тули го гледаше втренчено изпод рошавите си вежди.
– Е, млади ми хобите, би ли тръгнал с нас, когато поемем към Сивите планини?
При това неочаквано предложение всички вълнения от изминалия месец изригнаха едновременно в душата на Галдо с такава сила, че той буквално се вцепени. Тук бяха и страховете от раздялата с улегналия, уютен живот в доброто старо Графство, и копнежите за приключения като в приказките на Арвиболд, и днешната смътна обида, че никога няма да бъде герой от древни легенди. Той с усилие се изкашля и за да спечели време, попита дрезгаво:
– Но… защо съм ви аз? Вие, джуджетата, се славите като жилав и храбър народ. С какво може да ви помогне по дългия път един кротък – и нека си го кажем направо, все още непълнолетен – хобит от Графството?
Тули се намести по-удобно край огъня и потърка длани, после лекичко ги разпери.
– Помисли малко, Галдо. Как ще пристигнем ние в кралството на Наин Втори? Сам разбираш – като обичани, сърдечно посрещнати, но все пак позабравени и бедни роднини. Какъв дар можем да занесем? Желязо, мед и аметисти си имат предостатъчно, майсторите им са по-добри от нашите. Този въпрос си зададох преди няколко дни… и изведнъж проумях отговора. Ти си този отговор. Или по-точно мехлемът на почитаемия ти дядо Зак Остролистник от Малък Дълбалник. – В очите на старото джудже затрептяха алчни пламъчета. – Цялата ни надежда е в теб, Галдо. Накарай дядо си да приготви колкото се може повече от този мехлем… и не само ще пристигнем с достойнство в Сивите планини, но и заедно ще спечелим злато – много злато. Защото, повярвай ми, никой истински наугрим не би пожалил нищо в името на брадата си. А когато отново се върнеш в Графството, ще бъдеш заможен и уважаван хобит до края на живота си. Е, какво ще кажеш? Идваш ли с нас?
Галдо бавно се изправи и отвори уста. Знаеше много добре какво щеше да каже; в главата му само за миг се бе появила дълга и прелюбезна реч, обясняваща защо е принуден с най-дълбоко съжаление да откаже изкусителната покана. Трябваше само да изрече първата дума…
… и тя се отрони от устните му съвсем сама:
– Да.
В настаналата тишина се чуваше само шумоленето на дъбовите листа над тях и тихият глас на Фрори, който говореше нещо ласкаво на понитата. Джуджето и хобитът кръстосаха смаяни погледи. И двамата не вярваха на ушите си. Тули навярно бе подготвил грижливо речта, с която да обори възраженията на Галдо, а вместо това срещаше незабавно съгласие. Колкото до самия Галдо, той отчаяно се мъчеше да проумее какво го е накарало да избере този прибързан и – нека си го кажем направо – безкрайно неблагоразумен отговор. За момент се запита дали зеленият камък не се намесва отново в живота му, както през онзи паметен ден на улицата над Ширна поляна. Но веднага разбра, че не е така. Усещаше душата си като стара дъбова бъчва, в която е кипнало омайното вино на арвиболдовите легенди, разкъсвайки железните обръчи на хобитовото благоразумие.
Тули се опомни пръв. По навик посегна да си нахлупи качулката, но прекъсна движението наполовина и само поклати глава.
– Не бързай толкова, Галдо. Не бива необмислено да взимаш подобно решение. Утрото е по-мъдро от вечерта. Сега върви да се наспиш, а ако ти дойде друг ум, утре рано ела да ни кажеш преди да си тръгнем. Не дойдеш ли, ще смятам, че си решил твърдо.
Галдо кимна безмълвно, поклони се и отиде да се сбогува с Рори и Фрори, после тръгна нагоре по склона. Чувстваше се олекнал, сякаш от плещите му бе паднал тежък товар. Когато прехвърли билото и започна да слиза към “Трите пътя”, той започна да си подсвирква, а след малко запя в гъстеещия мрак.

Из полето дълъг път
вие се, не спира,
но в торбата ми тежат
шунка, хляб и бира.

Щом умора или глад
хване ме накрая,
ще приседна за обяд
както аз си зная.

Мръкне ли, ще търся хан,
ала лошо няма
да се просна замечтан
в куп уханна слама.

Погледът ми замъглен
сред звезди ще плува,
а умът ми в звезден плен
пак ще засънува

ЧЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ

Из полето дълъг път
вие се, не спира,
но в торбата ми тежат,
но в торбата ми тежат,
но в торбата ми тежа-а-а-ат
шунка,
хляб
и бира!

Половин час по-късно, стиснал здраво стария железен фенер, Галдо влезе на пръсти в кабинета на Арвиболд. Откъм съседната спалня долиташе тихо похъркване и това го успокои. Той предпазливо заобиколи писалището, вдигна високо фенера и в жълтеникавата му светлина огледа закачената на стената пощенска карта на Графството. Старият кралски път пресичаше пожълтялата хартия от запад на изток и младият хобит плъзна поглед по него, а устните му потрепваха, изричайки безмълвно добре познатите имена на градчета, селца и пощенски станции: Сберипът, Хобитово, Крайречкино, Жабомор, Мръдниброд, Бели угари… Картата продължаваше още малко отвъд границите на Графството, където в самия край се виждаше Брее и част от гората Кестенака. Но Галдо никога не бе ходил дотам. Само веднъж беше виждал Сводокаменния мост над река Брендивин и пазеше този спомен, примесен с копнежа да стигне до отвъдния бряг, където се криеха села с примамливите и странни названия Щурчов дол, Нови трап, Бренди палат и Елфов стан.
Той отново заобиколи писалището, разрови се из чекмеджетата и след дълго търсене откри в най-долното навита на руло стара карта на Средната земя. Вехтият пергамент беше станал кафеникав и крехък от времето, затова Галдо го разгъна много внимателно върху плота и затисна краищата с каквото му попадна под ръка. После се наведе да потърси на картата Сивите планини… и изведнъж студени тръпки пробягаха от тила до последното косъмче на петите му. В един миг младият хобит с ужас разбра, че Графството, което през целия си живот бе смятал за просторно, всъщност представлява нищожно петънце сред необятните простори на Средна земя. До кралството на Наин имаше поне четиристотин левги път през пущинаци, реки и гори, пресичаше го непристъпната скална верига на Мъгливите планини; и най-лошото – тук-там по картата се мяркаха зловещи надписи с червено мастило: “Тук има тролове”; Тук върлуват орки”; “Опасност от разбойници; “Тук има вълци”.
Възторгът на Галдо се изпари тутакси. Вече разбираше, че не го чака разходка с шунка, хляб и бира в торбата, а дълго и тежко пътешествие, изпълнено с несгоди, изпитания и смъртни заплахи. Колкото до спането – нямаше нищо против някоя и друга нощувка под звездите (стига да се намери подходяща купа сено), но мисълта да се откаже за седмици, може би дори месеци от любимото си меко легло бе просто непоносима.
Въздишайки тежко, той прибра картата, измъкна се на пръсти от кабинета и отиде да си легне.

Един слънчев лъч плъзна по перваза на отворения прозорец и падна право върху лицето на дълбоко заспалия хобит. Галдо кихна и отвори очи.
Беше топло и тихо пролетно утро. Стенният часовник в коридора бавно отмери десет удара, после нейде навън изкряска сойка и пак настана тишина. Галдо доволно примижа, протегна се и изведнъж подскочи.
Цяла нощ се бе мятал в леглото, преследван от неспокойни сънища с тролове, орки, гоблини и други зловредни твари. Едва призори се унесе в дълбока дрямка и именно това беше причината да се успи.
Олеле, каза си той, скачайки от постелята. Олеле, олеле, изтървах ги!
Набързо нахлузи ризата и панталоните, плисна си две шепи вода за разсънване, грабна от кухненския бюфет един резен поизсъхнала баница и дъвчейки в движение изтича навън. Макар да не бе изпил сутрешния си чай, главата му работеше като часовник и докато бързаше нагоре към кръстопътя, той разбра съвсем ясно каква глупост е допуснал снощи. Сега трябваше непременно да я поправи – да отиде при Тули и да му обясни, че джуджетата може и да са способни на подобно пътешествие, но за един хобит то представлява непосилно изпитание.
Ала когато прехвърли билото и заслиза към дъбовата горичка, той още отдалече видя, че каручката е изчезнала. Вкопчвайки се в гаснещата надежда, Галдо продължи към долчинката, където откри само отдавна изстинала пепел от снощния огън. Бивакът бе опустял. Следите от колела едва личаха сред изправената трева.
– Право казваше дядо Зак, който няма ум, има крака – промърмори тихичко хобитът. – Хайде сега, Галдо Бързолък, бягай да свършиш каквото трябваше да направиш от самото начало.
И той изтича назад да оседлае Тропчо.

Старият кралски път към Сивите заливи отдавна не бе виждал хобит, изпълнен с тъй страстно желание да стигне до целта час по-скоро. Отначало Тропчо изглеждаше недоволен от тази необичайна припряност, но като истинско хобитово пони той умееше да долавя настроението на своя ездач и скоро заприпка с цялата бързина, на която беше способен. Зад копитата му се изнизваха миля подир миля, а Галдо се полюшваше на седлото и гризеше сухари, с които предвидливо бе натъпкал джобовете си. Сегиз-тогиз засенчваше очите си с длан и се взираше напред, но напразно – от каручката на джуджетата нямаше и следа.
Три или четири часа по-късно, все тъй забързан, той прекоси Подкулино, без дори да се спре за закачка с няколко хобитчета, които търчаха подир него и възторжено крещяха: “Пощальон! Пощальон!” А мисълта за местната кръчма, ако и да премина неведнъж през главата му, така и не успя да го отклони от главната цел.
Но дори и най-енергичното пони има предел на силите си. Когато навлязоха в прохода между Далечните ридове и Стражевите хълмове, Тропчо започна да влачи нозе и Галдо разбра, че трябва да му даде почивка. Така или иначе, вече нямаше смисъл да бърза. Щом досега не бе успял да догони джуджетата, най-вероятно щеше да му се наложи още веднъж да пренощува при тях.
Той слезе и върза юздите на понито за едно крайпътно дръвче, после седна в избуялата, вече почти лятна трева и лениво се загледа към елфическата кула горе над склона. Вятърът, който от час-два полъхваше насреща му откъм запад, носеше странен солен дъх. Листата шумоляха под ласката му, но във фантазията на Галдо това бе звукът на прибоя по далечния морски бряг.
И тогава отново се случи нещо странно. Обхвана го неудържимо желание да се изкатери на кулата и да види морето. Той стана, пристъпи нерешително от крак на крак, после прекоси пътя и започна да се изкачва по полегатия склон. Отначало се озърташе през рамо, но долу всичко беше наред – Тропчо кротко пасеше крайпътната трева полюшвана от западния вятър. Скоро в мислите и очите му остана единствено прекрасната бяла кула, която идваше все по-близо и по-близо. Чак сега осъзна колко е огромна. Вече трябваше да отмята глава, за да зърне върха й, зареян високо в небесната синева.
Най-сетне той спря леко задъхан пред широко разтворената врата на приземния етаж. Пред него се разкри просторна и празна сумрачна зала, в дъното на която започваше стръмно спирално стълбище. Галдо закрачи напред и стъпките му отекнаха под високия свод. Едва сега забеляза с учудване, че гладкият каменен под е съвършено чист, без нито една прашинка. От двете му страни се тъмнееха входове към някакви помещения, но той не им обърна внимание. Влечеше го единствено стълбището.
Стъпалата, предвидени за Големи хора, се оказаха високи и неудобни за хобитови нозе. Ала въпреки това Галдо пъргаво заподскача по тях, сякаш невидима приятелска ръка го теглеше напред и нагоре. Учуди го още нещо. Макар че през тесните прозорчета на кулата едва се процеждаха плоски снопове слънчеви лъчи, в тясното пространство на стълбището беше съвсем светло, сякаш гладкият бял камък излъчваше свое собствено сияние. Сетне из въздуха пред гърдите му затрептяха зеленикави отблясъци. Той наведе очи и видя, че блясъкът излита от пазвата му, където лежеше скрит елфическият камък.
Краткото разсейване не остана без последици. Кракът му се закачи за поредното стъпало, Галдо залитна наляво и главата му с всичка сила се блъсна в каменната централна колона на стълбището.
Пред очите му блесна мълния, после всичко помръкна и над кулата екна оглушителна гръмотевица.
Не, не беше гръмотевица! Просто лежеше в непозната постеля сред полумрачна стаичка. Някакъв млад чорлав хобит стоеше отвън в коридора пред открехнатата врата. В едната ръка държеше свещ, а с другата блъскаше по вратата.
– Ставай, Фродо! – провикна се хобитът. – Часът е четири и половина и навън има страхотна мъгла.
Не съм Фродо, понечи да отговори той. Името ми е Галдо.
Ала преди да отвори уста, видението се промени. Сега стоеше, вкопчен във върха на висока, грубо изсечена каменна колона. Нощта разливаше мрак над морето от преплетени дървета наоколо. Чуваше как далече долу край основата на колоната пълзят и сумтят някакви същества. Усещаше, че те рано или късно ще го надушат.
В очите му нахлу ярка кървава светлина. Помисли си, че отново е мълния – и отново сгреши. Беше огнена бездна, на ръба която тържествуващо подскачаше някакво грозно, съсухрено и жалко създание. Увлечено в своя незнаен триумф, то залитна към гибелната пропаст…
… Галдо залитна заедно с него…
… и в последния миг успя да запази равновесие.
Отвори очи. Стоеше на стръмното стълбище и от удара в колоната бе минала само част от секундата.
Тръсна глава, постоя малко и се опомни. Не изпитваше нито болка, нито замайване, а когато продължи да се изкачва, стъпките му бяха все тъй бързи и леки. Стълбището се виеше все по-нагоре и по-нагоре докато накрая внезапно свърши. Последните стъпала изведоха хобита в кръгла зала от същия бял, гладък и леко проблясващ камък. Тук също нямаше нищо освен малък мраморен пиедестал с плитка кръгла вдлъбнатина на върха, разположен точно в средата на залата. Високи прозорци от всички страни гледаха към терасата, увенчаваща върха на кулата като огромна бяла корона.
Галдо плъзна поглед из залата, поспря за минута пред пиедестала и излезе навън. Вятърът, който го лъхна право в лицето, бе много по-мощен, по-влажен и по-солен, отколкото долу. Далече на запад залязващото слънце разливаше пурпурни багри над необятна плоска шир, пламнала като разтопен метал. Това ли беше морето? Младият хобит се взря натам, после заслепен извърна глава. Пред очите му танцуваха червени и зеленикави кръгове. Когато погледът му се поизбистри, той отново се удиви на градежа от гладък бял камък, недокоснат от вековете. Сякаш древните елфически майстори бяха си тръгнали едва вчера, оставяйки творението си за възхита на всеки, който се изкачи дотук.
Ала въпреки всичко времето бе взело своята дан. В каменния парапет се тъмнееше тънка пукнатина и от нея бе израснало крехкото зелено стъбълце на незабравка. Галдо се вгледа в деликатните листенца, в нежното синьо цветче и изведнъж го обзе странно чувство при мисълта, че това място ще бъде тук през целия му живот, независимо дали някога ще го види пак или не.
Без сам да разбира защо, скромното цвете погълна цялото му внимание, увлече го в дълбините на някакви смътни блянове, които прелитаха и изчезваха, без да оставят спомен. Дълго стоя унесен, а времето отминаваше безследно край него както бе отминавало покрай кулата век подир век. Опомни се едва когато усети, че притъмнява и го облъхва хлад. Той отново погледна на запад. Слънцето потъваше зад далечния хоризонт.
Галдо си припомни мрачната гора преди Бар-ен-Хазад и тревожно прехапа устни. Не искаше да минава оттам по тъмно. Трябваше незабавно да продължи към Сините планини.
Той бързо се завъртя, прекоси празната зала и започна да слиза по стълбището.

Слизането се оказа много по-трудно, отколкото бе предполагал. Сякаш същата сила, която му помагаше на изкачване, сега се стремеше да го забави, да го удържи в тясното пространство на винтовото стълбище. Самият въздух пред гърдите му бе станал плътен и жилав, и трябваше да полага усилия за всяка крачка надолу, като че се провираше през гъсталак от преплетени храсти. А небето зад тесните прозорчета стремително притъмняваше – бледо лилаво, виолетово, кралско синьо и накрая почти черно. Обкръжи го мрак – но в този мрак все по-силно се разгаряше прекрасното зелено сияние на елфическия камък в пазвата му. Галдо посегна към верижката и извади камъка навън. Под яркия блясък стъпалата се виждаха също тъй ясно, както ако носеше запален фенер.
Най-сетне краят на стълбището го изведе в огромната тъмна зала, която сега му се стори зловеща и заплашителна. Хобитът я прекоси тичешком, изскочи навън в нощта и бързо заслиза към пътя. Вятърът бе стихнал, над склона царуваше пълна тишина и той отдалече чу как понито тревожно пръхти и тропа с копита. След малко различи и неясния му силует.
Вече ги деляха само петнайсетина крачки и в зеленото сияние ясно се виждаше как подплашеното животно върти очи и се дърпа назад.
– Кротко, Тропчо, кротко! – подвикна Галдо.
Ала в този момент понито изведнъж изцвили с див ужас, вдигна се на задни крака, скъса юздата и побягна през мрака.
Галдо се втурна след него, но скоро осъзна, че няма да го догони. Спря и се озърна да види какво е подплашило горкото пони.
Очите му се разшириха от ужас.
Елфическият камък разливаше в нощта кръг от зелена светлина. И по границите на този кръг прииждаше гъмжило от невъобразимо чудовищни създания. Вцепененият от страх хобит различаваше само смътно техните очертания – злокобни твари, изтъкани от мрак със страховити и грозни форми: грамадни стоножки от непрогледна сянка; черни раци с десетки назъбени щипки; черни пеперуди с криле като тесни сърпове, които не можеха да летят а само да пъплят; безформени буци, които се премятаха, търкаляха и подскачаха; и още безброй други, чийто облик съзнанието му просто не можеше да възприеме. Всички тия чудовища жадно пиеха вълшебното зелено сияние, стръвно стесняваха светлия кръг и бързаха да се доберат до самия Елесар за стръвно пиршество.
Галдо изпищя по-диво от понито и побягна на свой ред.

По-късно Галдо така и не успя да си припомни отделни моменти от това страшно бягство в нощта – без път и посока, през хълмове и гори, дерета и храсталаци. Помнеше само ужаса, изтощението, болката в изгарящите дробове, подбитите крака и изподрасканите ръце. Дивият бяг продължи часове наред, може би цяла нощ, и през цялото време чудовищата от мрака го гонеха по петите. През главата му прелитаха само откъслечни, несвързани мисли: Не мога вече… това е краят… нямам сили… Понякога му се струваше, че чува думите на Тули: Но имало и други, по-страшни сили… сенки отпреди зората на времето, що не познават смъртта, ала самите те са смърт и безумие.
Беше прехвърлил билото на поредния нисък хълм, когато зърна на хоризонта пред себе си ярка звезда. Тя сякаш растеше, приближаваше се и във възпаленото му съзнание бликна лудешка надежда, че това е самият Еарендил, който идва да унищожи чудовищата и да го спаси.
– Тук съм… помощ… – изхъхри Галдо с пресъхнало гърло и побягна натам със сетни сили.
Пред замъгления му взор постепенно изплува могъща крепостна стена от сиви камъни. Край желязната порта горяха две факли, а под тях стояха на стража двама снажни воини с блестящи доспехи. По-назад се извисяваше в нощното небе крепка кула със светлина на върха – същата светлина, която хобитът бе взел за звезда.
Светлината се завъртя. Мощен сноп от лъчи огря ужасения хобит. Той хвърли поглед през рамо и видя как черните твари алчно поглъщат светлината… и умират. Препъна се, падайки пак завъртя глава напред и зърна стражите да тичат насреща с високо вдигнати мечове.
Това бе последното, което запомни преди да загуби съзнание.