Тия дни преведох една кратка поема на Дж. Р. Р. Толкин, която не само е красива сама по себе си, но и хвърля неочаквана светлина върху дружбата му с К. С. Луис. Всички сме свикнали да смятаме Толкин за консервативен, прозаичен университетски професор, а Луис – за пламенен романтик, готов с еднакъв ентусиазъм да се хвърли както във фантазиите за вълшебната страна Нарния, така и в поход за подкрепа на католицизма. Но от стиховете по-долу излиза, че не винаги е било така…
На един човек [К. С. Луис], който каза, че митовете са лъжи и следователно безполезни, дори и да „звучат през сребро”.
ОТ МИТОЛЮБЕЦА ДО МИТОМРАЗЕЦА
Дърветата поглеждаш – и слагаш етикета,
(защото, както казваш, „те просто са дървета”);
а стъпката ти бодра утъпква без да спира
един невзрачен глобус в безкрая на всемира;
звезда си е звездата – кълбо от прах космичен,
поело из простора по път математичен,
и в неговия строго определен светлик
обречените атоми загиват миг след миг.
По заповед на Воля, която тачим ние
(и трябва), но не знаем какво се в нея крие,
текат процеси мощни, през времето поели
от сумрачно начало към неизвестни цели;
и също като в древен, съсухрен ръкопис,
нашарен със поправки, покрили лист след лист,
безбройни форми никнат – ту грозни, ту прекрасни,
ту крехки, ту чудати, ту гибелно опасни,
една за друга чужди, ала с една следа –
от злака през човека до бурната звезда.
Бог сътвори скалите, дърветата, пръстта,
звездите в небосвода, инсектите, света
и рожбите човешки, които крачат тук,
а нервите им пеят от всеки лъч и звук.
Талазите в морето, зефирът сред дъбравите,
тревата изумрудена и мудността на кравите,
светкавиците бляскави, звукът на птича песен,
животът и смъртта на простичката плесен,
туй всичко се записва и слага отпечатък
връз мозъчните гънки, бразди и тъй нататък.
И все пак знай, дървото не е „дърво” додето
не се превърне в слово и име, чрез което
създанията мислещи достигат своя връх –
света да пресъздават със тленния си дъх,
но туй не е ни фото, ни запис, ни архив,
а прозорливост, мъдрост, тъга и смях звънлив,
дълбок душевен отзвук на людете, открили
прозрение за близост със движещите сили,
що битие даряват на светила и твари –
затворници бунтовни в занданите прастари,
решени упорито духа да издълбаят
през онова, което от личен опит знаят.
Те в себе си полека откриха сили тайни
и елфите съзряха – създания омайни,
за наковалня взели скалата на ума
и в дивни шарки сплели зорница и тъма.
Не ще съзреш звездите, ако не си видял
сребро да оживява, да лумва в пламък бял
и гордо да разцъфва в звука на стар рефрен,
чието ехо още в безкрайно древен ден
света е огласило. И няма небосвод,
а само пустош мрачна, без блясък и живот,
ако не видиш купол в безкрайния всемир,
от елфите окичен с елмази и сапфир;
земя не ще да има, не зърнеш ли преди
утробата, що всичко на този свят роди.
Не със лъжи е пълно сърцето на човека,
то носи мъдростта на Бог от памтивека
и пази я до днес. Макар и вън от Рая,
Човек не е погубен, ни променен до края.
Дори и покварен, на трона си остава
и пази царски дрипи от старата си слава:
Човек, Творец вторичен, кристално огледало,
в което се пречупва божественото Бяло
на багри многобройни с безкрайни съчетания,
що в умовете раждат действителни създания.
Дори ако напълним със елфи и гоблини
гори и пущинаци, долчинки и рътлини,
със драконово семе света да сме засели
и Богове да пращаме из мрачните предели –
това е наше право. За него няма тлен,
Човек закона спазва, по който е роден.
Да! Ний творим суетни, безпочвени мечти
в тях дирим си утеха – и той, и аз, и ти!
Отгде е тази воля, отгде е тоз копнеж
добро и зло чрез мисъл и блян да разбереш?
Не всеки блян е празен, и не от суета
стремим се към успеха, а болката в света
за нас не е желана, за нас е просто зло,
що волята пречупва с покорство и тегло.
А колкото до Злото, едно се само знае:
че Злото съществува; че има го; това е.
Блажени са сърцата, що портите затварят
пред силите на злото и с тях не преговарят,
макар от страх да тръпнат; а в тайните покои
тъкат хоругви святи на становете свои
огрени от мечтата за онзи светъл ден,
кога ще рухне Мракът от светъл лъч сломен.
Блажени са онези от Ноевия род,
що в ладиите крехки товарят нов живот
и плават през стихии към призрачна страна,
описвана в легенди от древни времена.
Блажените поети легенди са създали
за туй, що се не среща в архиви и анали.
Не те – самите ние забравяме Нощта
и търсим си утеха във бягство от света
чрез евтини забави или безплоден блян
за остров на блаженство от златен лъч огрян.
Те знаят по-красиви, по-прелестни места,
съзират ги в съня си далеч, накрай света.
Но седнеш ли да слушаш, пази се ти от тях –
те виждат също Гибел, падение и страх,
и все пак този страх съвсем не ги възпира
към доблест да ни палят с вълшебната си лира,
за да огреят Днеска и мрачното Тогаз
със Слънце, над което те само имат власт.
Как бих желал да пея до тези менестрели,
незримото да будя със мелодични трели,
да плавам с храбреците из бурния простор
със кораб съграден от здрав планински бор,
упътен след неясна и ефимерна цел
на приказния Запад зад синия предел.
Аз бих застанал редом с бойците под обсада,
що водят люта битка, без милост и пощада
и все пак вярно дават във злато свойта дан,
за да секат монети за краля невидян
или със златни нишки по бойни знамена
да изтъкават герба на своята страна.
Аз знам – не съм маймуна говореща, двунога.
Пред нея зее пропаст, благодаря на Бога,
ако във свойта милост прогреса прекрати,
вместо да го остави във кръг да се върти
и сляпо да си вярва, че крачи все напред,
докато всъщност слага пореден етикет.
Не искам твоя път, потънал в прах и скука,
где всичко е известно – от тука и до тука,
где нищо не помръдва и няма място там
за дребния мечтател със скромния му плам.
Не ще ме покори Желязната корона.
В колиба си оставам – в колиба, но на трона.
Във Рая може взорът, случайно отклонен
от вечния сияен и непомръкващ Ден
да зърне как припламва могъщото сияние
на Истините вечни и вечното Познание.
И гледайки тогава Блажената страна,
ще види всичко същото, но с разлика една –
свободно от окови. Реалното Спасение
съвсем не е промяна или унищожение,
а и на Градинаря каприз не е било.
То зло не ще да види, защото всяко зло
не е във плана Божи, а суетата в нас
подмамва ни нататък със тих, беззвучен глас.
Но в Рая за окото прегради вече няма,
там новото гради се без капчица измама,
не мъртви, вечно живи творците крачат там,
поетите окичват с венци от огнен плам
и не на арфи свирят с безгрешни пръсти, знай,
а струни си изплитат от вечния Безкрай.
—————————
И ми се иска да приведа тук първото впечатление на Григор Гачев след прочитането на поемата:
На мен това хич не ми се вижда любопитно или странно. Толкин е митотворец
– нормално е да се изживява като ентусиаст и да усеща Луис като скептик.
И е наполовина прав – атеистите са скептици по въпроса за сътворяването на
човека от Бога, а религиозните разглеждат творчеството като човешкия
аналог на това сътворяване. Религиозните трудно си представят колко близко
до тяхното възхищение и почитание към творчеството е възхищението и
почитанието към него на атеистите.
Всяка от групите има по една интересна представа и губи по една.
Религиозните имат представата за Бог, който сътворява света и човека точно
както човекът сътворява своите шедьоври. Те обаче нямат представата за
сътворяването като неизбежен акт на всичко, което съществува, според
нивото и възможностите му. Атеистите отричат представата за интелигентния
творец, но пък разбират сътворяването като функция на самото съществуване.
Разбират как звездите творят богатство от елементи, праокеанът сътворява
чрез водата и примесите ѝ примитивен живот, планините – реки чрез водата,
гори чрез дърветата, пътища и мостове и легенди чрез хората…
Всеки митотворец е творец, и оттам задължително ентусиаст. Всеки, който
отрича елементи от съответния вид творчество – скептик. Толкин е творец
чрез красотата на словото, той не разбира инженерното или научно
творчество до такава дълбочина – на негова територия той е творец, а Луис
скептик. Преместиш ли се в сферата на научното творчество, Луис ще се
окаже творец и ентусиаст, а Толкин – вероятно скептик.
Изключително трудно е дори за най-мъдрите и велики умове да осъзнават
всяко творчество като акт на сътворение и да бъдат ентусиасти в него, без
значение какво е то. А и не е нужно: под капака на машинарията на
съществуването, зад кулисите на постановката и между редовете на книгата
скептиците са точно така нужни, както и оптимистите. Те са обратната
страна на монетата: не я виждаш, но без нея монетата няма как да
съществува, или най-малкото няма да е истинска. Ще е визуална измама, вид
лъжа, вид дълбоко прикрито зло.
В какво тогава е привлекателността на ентусиазма и творчеството за нашите
души? Елементарно е: критикарите и паразитиращите консуматори винаги са
много повече от творците. Ние усещаме този дисбаланс и усещането ни за
справедливост се мъчи да го компенсира. Също, ние сме част от света, а
основният му закон е сътворяването – ние му се подчиняваме, като творим и
споделяме. Най-сетне, скептицизмът дава усещане за ученост и дори мъдрост,
но не и щастие – дава лека тъга. Докато ентусиазмът дава именно щастието и
топлината, които всеки от нас търси, явно или тайно, в света наоколо или
вътре в себе си.
Затова е нормално всеки да иска да бъде ентусиастът. И по възможност
сътворителят. 🙂
