ВЛАК

Мислех да не допускам политиката в този блог. Но политиката все ме гони по петите като зло псе. Не издържах и написах ето това:

Хвърчал си влак по било голо
в една посока – все надолу.
Хвърчал си, мамата му стара,
не как да е, а с пълна пара.
А в остъклените кабини
веднъж на четири години
подменяли се хора чисти,
нарочени за машинисти.
Един монтирал тонколони
и правел щури гей-купони;
друг се изхождал във фонтана
и дрънкал за марихуана.
А трети даже купил къща
с пари на бедната си тъща.
Четвърти се заел с реформи
и от товарните платформи
свалил прасетата, кокошките,
конете, кравите, овошките.
Обичал петият да пипа
и мъчел се да сменя чипа.
Развивал шестият фантазия
да прави мост към Мала Азия
и за доброто на народа
опитомявал водорода.
Но всички знаели, че феса
се клати според интереса
и тъй, унесени във пачките,
съвсем забравили спирачките.
Внезапно – вик: “Пред нас е яма!
Не, пропаст е. И то голяма!
Натам сме хвръкнали! О, Боже!
Да се спасява кой как може!”
Кой можел – скочил във движение,
а други, дирейки спасение
се сбрали бързо на съвет
какво да правят по-напред.
– Другари, влакът вече пада,
ще идем всички право в ада.
– Да, братя, вече няма време.
Кажете бързо как да спреме?
– Да скочим! Долу има храсти!
– Я млъквайте бе, педерасти!
– Другари, чакайте! Гадината
е окупирала кабината!
– Да го свалим! Маймун! Простак!
– Я нашият да пробва пак!
Надигали се глас след глас:
– Я нека да се пробвам аз.
– Но как ще ни спасиш, за Бога?
– Ми де да знам. Все някак мога.
– Млъкни бе, милиционер!
– Пък дядо беше кантонер,
та знам за влака туй-онуй…
– Да, знаеш – като моя ***!
Кой крив, кой прав – това не знам,
но всички още спорят там.
А влакът вече се катурва
по стръмна и трънлива урва…