МАРТЕНИЧКАТА НА АНДЕРСЕН

Искам да споделя с вас една малка радост. Неотдавна станах… как да го кажа… мисля, че точната дума е “прачичо”. В далечния Копенхаген моята племенница Ради се сдоби с едно прекрасно момиченце на име Кайза.
Не можах да измисля по-добър подарък за малката Кайза от една приказка. Ето я:

МАРТЕНИЧКАТА НА АНДЕРСЕН

Българо-датска приказка

В една далечна и малка страна, наречена Дания, има град с име Копенхаген. Ако отидете там и тръгнете по улица Вингардщреде, ще минете покрай строга старинна сграда на три етажа с бяла фасада и висок сводест вход. Вгледате ли се по-внимателно, ще зърнете под самата стряха малко прозорче на схлупена мансарда. В това скромно жилище преди много-много години живял висок мъж с грозно лице и прекрасна душа. Той бил мечтател и майстор на приказките. Наричали го Ханс Кристиян Андерсен.
А в една друга далечна и малка страна, на име България, от прастари времена съществува удивителен и красив обичай. Всяка година в първия ден на март всички там се закичват с малки пискюлчета от червени и бели конци. Казват, че тия скромни украшения, наречени мартенички, носели здраве, радост и щастие. Но българите ги носят само за кратко. Щом зърнат за пръв път в годината лястовичка или щъркел, те свалят мартеничките и ги закачат на най-близкия цъфнал храст.
Но какво общо има между тия две неща, ще ме попитате вие.
Нищо общо, бих отговорил аз. Ала все пак чуйте какво ми разказа южният вятър.
Преди няколко години точно там – на Вингардщреде №6 – една лястовичка свила гнездо под стряхата на мансардата, превърната в музей на Андерсен. Напролет посетителите в музея често я виждали как почиства глинената си къщичка след дългото зимно отсъствие. С наближаването на лятото чували веселото цвърчене на нейната челяд. А дойдела ли есен, лястовичката отлитала към топлите страни.
Една пролет обаче уредникът на музея забелязал нещо странно. Старата му приятелка, лястовичката, се въртяла неспокойно на входа на гнездото и се мъчела да смъкне с човка нещо омотано около крачето й. Това го разтревожило, но не смеел да помогне на птичката, за да не я пропъди без да иска.
А точно през този пролетен ден по улица Вингардщреде вървяла (както неведнъж й се случвало) една уморена и тъжна млада жена. Прибирала се след работа и знаела, че я чака тиха и празна къща, защото мъжът й работел до късно, а деца нямали, макар че отдавна мечтаели да си имат.
Ненадейно нещо бяло и червено затанцувало като снежинка из въздуха и лекичко кацнало върху рамото й. Жената изненадано вдигнала глава. Зърнала лястовичката пред прозореца на Андерсен, спомнила си приказката за Палечка и неволно въздъхнала също както в онази приказка: “О, колко бих искала да си имам детенце!”
После продължила напред, разглеждайки странното нещо, което свалила от рамото си. Това били две малки пискюлчета в червено и бяло – вече омачкани, избелели и позацапани, но все още красиви. Жената понечила да ги изхвърли, но я обзело любопитство. Със загадъчната находка в ръка тя се прибрала у дома, разровила се из енциклопедията и тъй узнала за стария български обичай. Досетила се, че навярно птичката неволно е донесла конците от някой храст в онази далечна страна.
Все още с мартеничката в ръка, жената се облекнала назад и отново прошепнала: “О, колко бих искала…”
Южният вятър не казва дали в съдбата й се е намесил старият майстор на приказките, дали заслугата е била на лястовичката, на мартеничката или на онзи незнаен разцъфнал храст, където конците са се заплели за крачето на птичката. Аз знам още по-малко. Ала не минала и година, и в стихналия дом зазвъняло гласчето на малко момиченце с красивото име Кайза.
Чух, че всяка година в навечерието на първи март щастливата майка сплита мартеничка, за да закичи милото си дете. Чух още, че е приготвила в детската стая книжки на Андерсен, за да ги чете на Кайза след някоя и друга година. А южният вятър дори твърди, че понякога отивала в парка и слагала цвете пред бронзовия паметник на мъдрия разказвач.