ЖАНДАРМЪТ

Трябва да си призная, че ако някой поиска да опиша с една дума чувството, което изпитах след като затворих последната страница на “Жандармът”, бих отговорил: “срам”. Не онзи, острия и безпощаден срам на извършеното провинение, а другият – градивният, почтен срам, който ни кара да се стремим да бъдем по-добри.
Срамувах се, че знам толкова малко за страданията на един народ, с който имаме тъй обща съдба. Че са минавали незабелязано край ушите ми разказите за злодеянието отпреди век. Злодеяние, подобно на онова, чиято жертва сме били ние през 1876 година… само че още по-жестоко и страшно. Като плесница звучат думите на Мустян: един милион човешки същества просто са изчезнали. Престанали са да съществуват.
За такива престъпления не може да има друга дума, освен “геноцид”. Пак по думите на Мустян, ние не бива да ги забравяме, защото тогава рискуваме да се повторят.
Но силата на Мустян е другаде.
За геноцида може и трябва да се крещи. За него трябва да чуят всички, независимо дали е в Уганда или в Анадола. Но мощният глас не винаги е най-подходящ. Мустян е избрал да говори с шепот – и този шепот въздейства по-силно от най-гръмкия вик.
Можем само да вървим заедно с автора (както е сторил в действителност) по стъпките на някогашните кервани на смъртта. Можем да надникнем в душата на героя, да видим неговото разкаяние – и да простим, защото е искрено. Можем дори да го обикнем за смелостта да осъди себе си, да пожертва последните часове от своя живот, за да подири прошка.
Всичко може да се прости.
Само не и мълчанието.

About Lubo

Writer, translator etc.
This entry was posted in Uncategorized. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>