ЕЛЕСАР – 9

Глава осма
Кралица Берутиел

Из стаята се разливаше мека сивкава светлина и отначало Галдо помисли, че все още е ранно утро. Но когато извърна глава към прозореца видя навън тих дъждовен ден. Ниски раздърпани облаци пълзяха по небосвода на запад, а дъждовните струи ту се сливаха плътно като перлена завеса, ту секваха за миг и разкриваха възвишенията около залива. По кристалното стъкло се стичаха капки и хобитът имаше чувството, че чува тяхното трополене, но всъщност отвън не проникваше нито звук.
Кирдан седеше до писалището, приведен над ръкописа си. Обзет от поредния пристъп на любопитство, Галдо стана от леглото, приближи се на пръсти и надникна през рамото му. Върху пергаментовата страница бавно се оформяше нова рисунка: прекрасна елфическа дева в бяло и едър, горделив мъж от Големите хора, хванати ръка за ръка, навлизаха в пролетна гора, оставяйки зад гърба си тучни зелени ливади около завоя на широка, бавна река.
Усещайки присъствие зад гърба си, стопанинът на заливите без да бърза остави перото, затвори мастилниците, посипа рисунката с пясък и се обърна.
- Привет на най-любопитния хобит в цялата история на Графството – изрече той с широка усмивка. – За какво желаеш да си говорим днес, добри ми гостенино?
Галдо се поколеба.
- Знаеш ли… – бавно проговори той. – Снощи сънувах странен сън. За моя прадядо Помдерой Бързолък и… и Черния конник.
- Не беше сън – поправи го елфът. – Аз ти разказах цялата тази история. Не помниш ли?
- Не – поклати глава Галдо. – Мислех, че съм я сънувал. Но всичко беше толкова странно… И сега ме кара да се замисля. Толкова много неща си приличат в моята история и историята на Пом Бързолък. Той имаше сребърна елфическа стрела, а аз намерих онзи нагръдник. Той бягаше в нощта от невидими твари, аз – от онези черни създания. Накрая и двамата видяхме елфи в бойни доспехи, и ми се струва… че за момент зърнах теб.
- Така е – кимна Кирдан. Погледът му стана дълбок и далечен, сякаш отново се връщаше в миналото. – Аз бях там. И в онзи миг с цялото си сърце се надявах сребърната стрела да освободи света от онзи най-страшен враг. Ала съдбата бе решила другояче и Гил-галад разбра това. Той бе най-прозорлив сред елдарите и горчиво е днес неговото отсъствие…
Хобитът се почеса замислено по главата.
- Само едно не разбирам. Откъде може да се е появила в Графството такава стрела?
- О, това ли? – отвърна с усмивка Кирдан. – Чуй една забавна история, каквато може да се случи само във вашето Графство.

Година и половина преди славния (макар и безрезултатен) поход на Вавелукс, през дебрите по Зелените хълмове минавала група горски елфи, предвождана от Артуил – благороден, но своенравен и малко високомерен племенник на крал Трандуил от Зеленогор велики. Тия горски чеда изпитват дълбок копнеж по морето и понякога идват насам, за да зърнат вълните, отвъд които се крие Блажената страна. Обикновено те избягват да срещат когото и да било, тъй че малцина ги виждат. Но точно тогава на пътя им се изпречил лагерен огън, край който се канели да пренощуват трима местни ловци от Туковия род.
Би било лесно за елфите да се промъкнат незабелязано покрай тях. Артуил обаче решил да се пошегува. Той пристъпил към огъня и взел да разпитва смаяните хобити как е минал ловът им. За беда през целия този ден те не хванали нищо и съвсем обяснимо били в лошо настроение. От дума на дума разговорът загрубял и не след дълго Артуил изразил съмнение в стрелковите умения на ловците. Те от своя страна го предизвикали на състезание и в своята гордост той заявил, че им дава по три изстрела, а за себе си иска само един. Като залог предложил старинна сребърна стрела, изработена някога в Ерегион. Хобитите пък приели ако загубят, цяла нощ да пеят и танцуват за негово забавление.
Без да губят повече време, съперниците започнали състезанието. Поставили мишена на сто крачки и ловците първи опитали майсторството си. Първият не улучил изобщо, вторият успял с третата стрела, а третият – с втората. Тогава тримата се отдръпнали настрани и на стрелковата позиция застанал Артуил. Той бил изкусен стрелец и знаел, че няма как да загуби. Или поне така си мислел. Защото съдбата отредила друго – когато изпънал тетивата докрай, лъкът му изведнъж изпращял и се счупил.
Изненаданият Артуил се обърнал към своите спътници да поиска лък, но елфите му отказали и заявили, че е справедливо наказан за своята горделивост. Нямало как, трябвало да изпълни облога и тъй, драги приятелю, стрелата попаднала у тримата хобити. Ала тогава възникнала нова трудност. Нямало как да си я поделят, а всеки мечтаел да я получи. След дълги спорове решили да обявят състезание между най-добрите стрелци от Графството и победителят да вземе за награда елфическата стрела. Останалото го знаеш…

Кирдан млъкна и се облегна назад. Галдо хвърли поглед към недовършения ръкопис и замислено каза:
- Знаеш ли, стопанино, ти умееш да разказваш също тъй великолепно, както и да рисуваш. Когато заговориш или запееш, струва ми се, че се унасям в сън и виждам всичко със собствените си очи.
- Изкушавам се да приема ласкателството ти, но не е точно така – възрази сериозно Кирдан. – Трябва да знаеш, Галдо, че разказите и песните не са просто забавления за убиване на времето, както смятате в Графството. Те са нещо далеч по-важно. Светът е създаден от песен и поради туй най-близо до корените му можем да стигнем чрез умението, което ние, елфите, наричаме линдолор – сън на песента. Дори сред нас не всеки владее това изкуство – да се отдадеш изцяло на словото и мелодията, да прекосиш бездните на времето и пространството, да видиш невидимото и да пресътвориш отдавна отминали мигове. Затова съм изумен да го срещна у един от простодушните и непретенциозни хобити. Но както вече ти казах, грешка е да смятаме когото и да било за обикновен и безинтересен. Всеки е част от Първоначалната музика и има своята неповторима роля за цялостното съзвучие.
Галдо надигна ръка и бавно разтри лицето си. Имаше чувството, че в главата му бавно и неусетно като морски прилив се надигат някакви важни мисли, но не успяваше да ги схване – те изглеждаха прекалено необятни и величави за простичкия му хобитов ум.
- Ала има и друго, нали? – промълви той с тих, далечен глас, сякаш излитащ от нечии чужди устни. – Когато в съзвучието започнат да се повтарят отделни акорди… когато забележиш съвпадение или прилика между събития, разделени от векове… – Той въздъхна и сви рамене. – Усещам го, но не мога да го изкажа. Може би нямам думи, или просто е прекалено голямо за мен.
Кирдан отметна глава и се разсмя.
- Нека никой не казва, че хобитите от Графството са простовати и скучни! – възкликна той. – Мъдрост звучи в думите ти, Галдо. Мъдрост, до която само малцина достигат. Да, такава е Песента на света. Срещнеш ли повторение на съзвучия в мелодията, можеш да бъдеш сигурен, че и целият мотив ще се повтори, макар и не точно по същия начин както преди. Онова, което наричаме “съвпадение” или “случайност”, всъщност е знак, че за нас звучи някоя от най-важните части на Песента. Прорицателите използват думата “поличба” или “знамение” и понякога най-прозорливите от тях успяват да предугадят по този начин хода на бъдещите събития.
Изчервен до уши, хобитът се изкашля и заби смутен поглед в краката си. Тайничко обаче трябваше да признае, че изпитва неимоверна гордост – сам владетелят на Сивите заливи го наричаше мъдър.
- И все пак ти сигурно си имаш по-важна работа, отколкото да ме забавляваш – измънка той, поглеждайки пак ръкописа. – Не бих искал да изглеждам като натрапник…
Кирдан вдигна вежди.
- Натрапник ли? Странна представа имаш за нас, елфите, Галдо. Като че ли непрестанно се занимаваме с важни и съдбоносни дела. Уверявам те, ние също като вас обичаме приятния разговор и изпитваме еднаква наслада от разказването и слушането. Особено ако събеседникът е надарен с линдолор. Погледни този бавен и тих дъжд навън. Нима може да има по-хубав ден за разправяне на стари истории?
И за похапване, понечи да добави Галдо, но само отвори уста и млъкна веднага. Току-що бе осъзнал нещо удивително: не изпитваше глад! Това бе неестествено за един хобит и леко го притесни, но преди да се разтревожи наистина, Кирдан сякаш прочете мислите му.
- И за похапване, разбира се. – Стопанинът измъкна измежду свитъците върху писалището малко звънче и го разтръска. – Не бива да държим госта гладен, особено ако е хобит.
Още преди мелодичният звън да заглъхне, вратата на стаята се отвори и един тъмнокос елф внесе голямо сребърно блюдо, отрупано с плодове. Кирдан, придърпа от ъгъла малка масичка от тъмно дърво със седефени инкрустации. След минута Галдо седеше на табуретка до масичката и късаше зърно след зърно от чепка едро грозде, което се оказа неописуемо сочно и сладко.
- И тъй, за какво би искал да ти разкажа сега? – попита стопанинът.
Гласът му прозвуча толкова сърдечно, че притесненията на Галдо мигом отминаха. И ако не отговори веднага, то бе защото първото, което му хрумна, бе онова странно видение от предишната нощ. Самотният кораб, котките и жената в черно – всичко това разпалваше у него парещо любопитство… но и пораждаше необяснима тревога. Той преглътна, въздъхна дълбоко и накрая се престраши.
- Разкажи ми за Господарката на котките.
Кирдан трепна от изненада.
- Господарката на котките ли? Мрачна и тъжна е тази история, драги приятелю. – Той наведе глава и въздъхна. – Но защо пък не? Добре, Галдо, чуй легендата за кралица Берутиел и нейната злочеста съдба.

Преди много векове в далечния южен край, наречен Харад, съществувало малкото кралство Хилуменор, що в превод означава Наследник на Нуменор. Може би си чувал за печалната участ на нуменорците, които се поддали на зло и поквара, и тъй сами си навлекли страшната гибел. Когато островът им потънал в морските бездни, оцелели само една шепа хора – група доблестни люде, верни на старите добродетели. Смъртоносната вълна, достигаща небесата, пренесла полуразбитите им кораби през цялото море и ги захвърлила на бреговете на Средната земя. Тук те основали новото кралство Гондор и имали славна история, достигаща през възход и падение до днешните дни.
Ала не за тях ще ти говоря сега.
Имало и други оцелели, наречени Черните нуменорци – онези, които били дошли по-рано, за да наложат по тия брегове владичеството на Нуменор. Слаба била тяхната власт из дивите южни области, а и не притежавали духовната мощ да изградят могъща държава, защото продължавали да се кланят на мрака и злото. Именно те нарекли кралството си Хилуменор, обявили се за единствени истински нуменорци и ненавиждали люто сънародниците си от севера, ала не смеели да влязат в открита вражда с тях. На юг пък граничели със земите на диви племена с черна кожа, към които се отнасяли само с презрение и надменност.
Век подир век кретало Хилуменорското кралство, чистата нуменорска кръв постепенно се губела поради неравни бракове с местното население, и онези, що някога живеели по три века и напускали живота с умиротворение и покой, вече се радвали, ако успеели да доживеят до сто години. Напразно отправяли в своите храмове молитви към оногова, когото наричали Черния властелин. Воплите им не срещали отзвук. И все по-често мълвата нашепвала забранени слова: Измамник е бил той и окаяни глупци са били прадедите ни, че са му повярвали.
Нямало в тия слова друго, освен отчаяние и горчива покруса, ала странно са устроени хората – когато надеждата липсва, те намират утеха дори в отчаянието. Тъй се стигнало дотам, че по времето на крал Тар-Харадур крамолните речи започнали да отекват дори в двореца.
Макар да не бил силен владетел, Тар-Харадур притежавал достатъчно здрав разум и далновидност, за да разбере, че Хилуменор е обречен на бавен и неминуем упадък. Не смеел да се опълчи открито срещу скверните стари обичаи, завещани от нуменорските му предтечи, но отдавна не вярвал в тях и се терзаел дълбоко, че е принуден да се подчинява на нелепи и пагубни традиции. Търсейки начин да спаси своя народ, той гледал към северното кралство и тайно мечтаел да сключи съюз, а сетне и обединение.
Ала същевременно Тар-Харадур разбирал, че подобна мечта ще остане безплодна докато не намери начин да се отърве от древното проклятие – и то без открит бунт, за какъвто нямал нито сила, нито решителност. Тогава му хрумнал друг план, който щял да отнеме дълги години, но имал всички шансове да успее.

Не цялото Хилуменорско кралство било подвластно на стария мрачен култ. Далече, сред пустинята на самата му източна граница, се намирал оазисът Литселот, където потомците на Нуменор дръзко проклели името на Черния властелин и се върнали към вярата на прадедите си. Това бил открит бунт, но няколко наказателни похода, пратени срещу тях, завършили с неуспех – както заради дългия преход през палещата пустиня, така и защото местните племена ги подкрепяли. Тъй владетелите на Хилуменор се видели принудени да приемат с мълчаливо съгласие независимостта на оазиса, което всъщност не било чак толкова трудно, защото Литселот от своя страна признавал кралската власт и продължавал да плаща данъци.
Малкото късче плодородна земя насред сухите пясъци се славело с ненадминатите си южни плодове; сред жителите му имало мъдреци и звездобройци, чиито имена се изричали с почит в цялото кралство. Но най-голямата слава на Литселот идвала от Задругата на Бялото цвете.
Казват, че тази задруга била основана много векове преди това от жени и девойки, почитащи Дарителката на плодове Явана – прекрасната Валиера, съпруга на могъщия Ауле и закрилница на всичко, що расте по земята. Изпървом тайно, подир туй все по-открито се срещали те, за да споделят премъдрости и познания за целебните билки и чудесата на дървеса и треви. И тъй преуспели в това си изкуство, че самата Явана обърнала към тях благосклонен взор и понякога дори пращала в Литселот своя пръв помощник Айвендил, предрешен като дрипав старец, за да ги учи и наставлява.
Постепенно скромното светилище на Задругата се превърнало в храм на живота, където идвали най-будните и добросърдечни девойки от оазиса и околните области, за да овладеят натрупаните премъдрости. Те давали обет за смирение и всеотдайна обич към всичко живо, и години наред изучавали усърдно целителските умения, като помагали на всеки страдалец, който пристигал при тях. Винаги носели еднаква премяна в зелено и бяло, по подобие на бялото пролетно цвете, донесено от снеговете на далечния север. Никой не бил виждал друго подобно цвете сред знойните простори на Харад и людете го гледали с благоговение, а когато цъфтяло напролет, прииждали със стотици да зърнат това скромно и в същото време затрогващо чудо. Тъмнокожите племена от пустинята се прекланяли със страхопочитание пред зеленото стръкче и вярвали, че един поглед към него може да изцели всяка болест. И донякъде имали право, защото каквото не постигало цветето – извършвали го изкусните ръце на девойките от Задругата.

Именно там решил да изпрати Тар-Харадур невръстната си дъщеря, принцеса Берутиел, понеже бил замислил дързък план. Искал да откъсне принцесата от мрачните обичаи и нрави на дворцовия живот, и чрез обучение в Задругата на Бялото цвете да я направи желана съпруга за владетеля на Гондор. Ако успея да сродя чрез брак Хилуменор със северните ни сънародници, казвал си той, и ако от този съюз се роди син – то нима би могъл някой да отрече правото му за власт над двата народа? Тогава отново ще бъдем едно цяло както някога в Нуменор, и може би ще отмине навеки проклятието над нашето многострадално кралство.
Когато обявил решението си, съветниците му го упрекнали, че тъй престъпва вярата на своето кралство, ала Тар-Харадур събрал смелост и им отвърнал:
- Не ме интересуват празни слова и обичаи, а делата и съдбините на кралството. Погледнете: по южната граница често припламват сблъсъци с тъмнокожите тамошни племена. А и на север – добавил притворно той – всеки момент може да избухне война с някогашните ни съотечественици. Знаете не по-зле от мен, че във времена на рат всеки меч е по-скъп от златото. Но не по-малко скъпо е и целителското изкуство, що изправя ранените на крака, за да се върнат отново в бойния строй. Нека го изучи принцесата, а като се върне – да го сподели с други и тъй ще нарасне мощта на войската ни.
И отказал повече да ги слуша.

Тъй едва осемгодишна попаднала принцеса Берутиел в светилището. Като единствено кралско чедо, тя била разглезена и горделива, ала не й липсвала нито любознателност, нито ум и усърдие, а на смирение постепенно се научила под грижите на наставничките си. Година подир година преуспявала в обучението си, додето станала най-изкусна сред лечителките от Литселот. Дивите пришълци от пустинята я тачели наравно с Бялото цвете и идвали да коленичат пред нея и да й поднесат в дар късове самородно злато, открити в незнайни находища. Казват, че сам Айвендил я научил на върховното и тайно изкуство – умението да разговаря с животни и птици. Носела й се славата, че на драго сърце приемала страдащите по всяко време на деня и нощта, и че не е отпратила никого, без да го изцели напълно.
Междувременно Тар-Харадур бавно и търпеливо привеждал плана си в действие. Отначало само насърчавал пътуването на търговски кервани до граничните градове на Гондор, после започнал да праща с тях любезни послания до крал Сириондил; а когато в Гондор обявили всенародни празненства по случай двеста и петдесетата годишнина на владетеля, в двореца пристигнали посланици от Хилуменор с богати дарове.
Както е редно, Сириондил приел даровете с благодарност и устроил за гостите богата гощавка. Но късно вечерта, когато пратениците почнали да клюмат, натежали от ястия и напитки, един от тях – дребен, невзрачен на вид човечец с тих глас и остър поглед – незабелязано напуснал трапезата и помолил да бъде приет в кралските покои. Там дълго разговарял с владетеля зад закрити врати, а сетне пак тъй незабелязано се върнал при задрямалите си спътници.
От тогава насетне зачестили посланията между Хилуменор и Гондор. Крал Сириондил разбирал, че животът му отива към края си и трябва да побърза, ако иска да осъществи плана на Харадур, с който бил напълно съгласен. Не само защото това би умножило силата на неговото кралство, но и защото обединението щяло да върне в правия път заблудените му сънародници от далечния юг. А и друга причина имало – престолонаследникът Таранон все още нямал съпруга, понеже насочвал цялата си енергия към ратни подвизи по море с мощния гондорски флот. Крайно време е да го задомим, казвал си кралят, та да осигурим и за него наследник.

Десет години били изминали от пристигането на Берутиел в Литселот и спомените й за някогашния живот в кралския дворец постепенно се превръщали в далечни мъгляви видения. Чувствала се напълно щастлива сред простодушните люде от оазиса и сред сестрите си от Задругата. Вече не искала друго, освен да помага на болните, да работи сред билковите лехи, вечер да потанцува и да се повесели с приятелки, а после да заспи уморена и доволна от изминалия ден.
Съдбата обаче била отредила друго. Един ден пред светилището спрял конен отряд на кралската стража. Стотникът влязъл вътре и пожелал да разговаря насаме с Берутиел. Смаяната принцеса узнала, че от една година северното кралство Гондор има нов владетел на име Таранон Фаластур; че този владетел няма съпруга и неговият баща отдавна е уговорил с нейния да обединят чрез брак двата кралски рода; и че тъй като е изтекъл едногодишният траур по покойния крал Сириондил, сватбата може да се отпразнува веднага.
Смесени чувства бушували в гърдите на Берутиел докато се сбогувала с любимия си оазис и потегляла на път към Гондор. Изгаряло я възмущение, че като обикновена стока след пазарлък са я предали някому, без да я питат. Знаела обаче, че подобни съюзи са нещо обичайно в кралските родове, затова стискала зъби, твърдо решена да изпълни дълга си. И в същото време я мъчело трепетно любопитство как ли ще изглежда нейният бъдещ съпруг.
На третия ден от началото на пътуването принцесата забелязала нещо странно. Понеже в светилището била изучавала и звездобройски премъдрости, тя скоро разбрала, че отрядът не отива на север към гондорската столица Минас Тирит, а почти право на северозапад. Към устието на Андуин ли сме се отправили, питала се тя. Що ще дирим там?
Правилно се догаждала. След още пет дни отрядът достигнал устието на Андуин. И там чакал целият кралски флот, чиито платна закривали хоризонта като безкрайна върволица бели летни облаци, прииждащи бавно по небосвода. Застанал на брега пред флагманския кораб, гордия “Еармегил”, крал Таранон Фаластур очаквал младата си невеста. А тя занемяла като го зърнала тъй снажен и величествен, съчетал мъдростта и достолепието на годините с красотата и силата на младостта. Сторило й се изпървом, че е застанала пред някой от властелините на Валинор и сърцето й примряло от благоговение; ала после проумяла, че е мъж простосмъртен, досущ като нея, и я обзела мигом любов, каквато не вярвала дотогава, че може да има на този свят.
Той пък се смаял, като я видял в бяло-зелената й премяна – кротка, свенлива и плаха, ала надарена с простичка и всепобеждаваща прелест като кокиче напролет. Поклонил се безмълвно, подал й ръка и я повел по мостчето нагоре към “Еармегил”.
Там, на борда, ги обвенчали тържествено, сетне корабите вдигнали котва и бавно поели нагоре срещу течението към Пеларгир, където владетелят бил изградил за своята нова кралица величав дворец върху арки, забили нозе дълбоко в просторните води на Етир Андуин. Горда и развълнувана, Берутиел стояла на носа до Таранон, вдъхвала с пълни гърди свежия вятър и тръпнела от радостно предчувствие. Уви, още същия ден щяла да дойде първата поличба, че бракът им е сключен под нещастна звезда. Защото в нощта на сватбата се случила беда – пламнал пожар на борда на “Еармегил”. Щом чул злата вест, Таранон мигом захвърлил чашата, скочил от празничната трапеза и начело на стражата се втурнал към пристана да гаси пламъците, без да щади силите и живота си. С възхита гледали коравите морски люде доблестното дело на своя крал и в не едно око бликнала тогава сурова мъжка сълза. Ала други сълзи, горчиви и тежки ронела Берутиел, сама в брачното ложе, където останала будна чак до зори. А когато славеите запели в клоните на дърветата и Таранон се завърнал с тежки стъпки, изнурен и понесъл мирис на пушек и пепел, изоставената съпруга затворила очи и се престорила на заспала.

От онази нощ Берутиел възненавидяла морето, което винаги щяло да я разделя от любимия й съпруг. Намразила и двореца в Пеларгир, докъдето достигали морските приливи, та скоро се преселила далече нагоре покрай Андуин – чак в Осгилиат, където имало друг дворец, наречен Кралския дом. Обкръжавал го парк от кипариси и ясенови дървета, под чиито скръбни сенки се спотайвали мраморни статуи на умислени юноши и девойки. Нямало много удобства в този дворец, защото гондорските владетели го използвали рядко – само когато им трябвало място за усамотение и дълбоки размисли. Но Берутиел била свикнала да живее скромно и не я блазнела светската суматоха на столичните палати. Задоволявала се да броди из парка, докосвайки с любов всяко дърво, или дълги часове да седи край прозореца и да гледа надолу по течението на Великата река, очаквайки да види платната на кралския кораб.
Велик крал и велик мореплавател бил Таранон Фаластур; нямали тайни за него нито морските бури, нито ратните изкуства, нито сърцата мъжки, ала женското сърце било за него като книга зад седем печата. Увлечен в битки, далечни плавания и строеж на нови пристанища, той все по-рядко се връщал при младата си съпруга. А и чистата нуменорска кръв му изиграла лоша шега – поради природното си дълголетие и съхранена младост, кралят вярвал, че разполага с всичкото време на света. Държавните дела предоставил изцяло на своя Наместник и на племенника си Еарнил, а за Берутиел си спомнял само в редките прекъсвания между морските походи.
Както водата изтича от шепите ни, колкото и да стискаме пръсти, тъй отминавали и годините за кралица Берутиел. Туй не били предвидили въпреки своята мъдрост нито предпазливият Тар-Харадур, нито прозорливият Сириондил: тя не била от чисто нуменорско потекло и съдбата й отредила обичайния за простосмъртните люде житейски срок. Само след две десетилетия на самота и редки съпружески ласки кралицата усетила как възрастта коварно започва да я оплита в мрежите си. Неусетно и преждевременно проблеснали в черните й коси първите бели нишки. Все по-рядко звучал нейният смях, все по-често и по-дълго се разхождала под кипарисите на парка и из дъбравите на съседната гора. Страняла от людете и предпочитала компанията на десетте си котки – девет черни и една бяла, с които умеела да разговаря. Изоставила някогашната бяло-зелена премяна и почнала да се облича само в сребристо и черно, а когато веднъж вярната й прислужница я попитала за това, тя отговорила:
- Обличам се тъй, какъвто е и животът ми – живот на вдовица при жив съпруг, озаряван само от редки моменти на сребърна радост, когато кралят се връща при мен.

Тук в съдбата на Берутиел влязъл друг мъж – кралският племенник Еарнил. Древните летописи разказват, че във вените му също течала чиста нуменорска кръв, но от друго тесто бил замесен – не за крал, а за пълководец. Дързост и гордост го движели през живота, неукротени от мъдрост и далновидност; дори и по облик не се различавал от младите стражници, с които обичал да скита и да се весели – тялото му запазвало младежката сила и крепкост, макар вече да наближавал възраст, каквато обикновените люде смятали за преклонна.
По заръка на краля Еарнил понякога идвал да види как е съпругата му и да изпрати известие за това – задължение, което приемал за скучно, но изпълнявал старателно. За да прогони досадата, често взимал със себе си неколцина приятели от кралската стража.
През един летен ден Берутиел се разхождала сама из гората отвъд пределите на кралския парк. Ненадейно чула нейде отпред между дърветата около речния бряг да кънти мъжки смях. Не знаела, че на идване Еарнил е спрял да се изкъпе с приятелите си преди посещението в Кралския дом. Поколебала се, но я обзело любопитство, та предазливо продължила напред и надникнала през гъстите храсти да види що става край реката.
И тъкмо това любопитство я погубило, а не другото, в което я обвинявали по-късно. Защото щом зърнала стройната гола снага на Еарнил, обсипана с кристални водни капки, в гърдите й лумнала изпепеляваща, пагубна страст. С усилие на волята Берутиел обърнала гръб и се отдалечила замаяна през гората. Ала от онзи миг насетне, макар и да си го забранявала, взорът й непрестанно дирел да зърне кралския племенник.
Не останало това незабелязано за Еарнил. Потрес и смайване го обзели, когато осъзнал, че самата Берутиел го гледа с въжделение. Тогава и той за пръв път в живота си възжелал нещо кралско – първо съпругата на Таранон, а подир туй и престола му. Мъдър мъж на негово място би стегнал сърцето си в железни обръчи и би обърнал гръб на изкушението. Еарнил обаче бил изтъкан от огън и вихър; нямало преграда за волята му, а щом пожелаел нещо, трябвало да го има.
Един съдбоносен ден Еарнил влязъл с твърда стъпка в парка на Кралския дом. Открил кралицата сама под кипарисите, безмълвно пристъпил към нея, грабнал я в крепките си обятия и впил устни в нейните. Опиянена от безумието на мимолетния миг, Берутиел страстно отвърнала на целувката. Ала лудостта й траяла само колкото проблясък на мълния. Сетне тя отблъснала Еарнил и изрекла такива слова:
- Туй, що извършихме, е държавна измяна и потъпкване на дълга към нашия крал. Лудост бе да си го позволим и никога не ще си простя за това. Върви си сега, не идвай повече да ме виждаш и знай, че сърцето ми е навеки отдадено на един – никога не ще бъде твое.

Може ли някой да каже що става в мъжкото сърце, когато дръзка и горделива любов бъде отхвърлена? Мигом изгаснала една страст в гърдите на Еарнил, ала на нейно място незабавно лумнала друга – люта ненавист към оная, чиито нозе допреди ден бил готов да целува. Мълвата твърди, че сам безплътният дух на прокълнатия Саурон се е намесил в съдбата на Берутиел. Може и да е тъй, ала го сторил не пряко, а чрез посредничеството на кралския племенник.
Никой не е усвоявал черното изкуство на козните по-бързо, отколкото простодушният до вчера Еарнил. Омразата (или може би сянката на Саурон) му подшушвала що да прави и скоро той почнал да сее отровни слова за кралицата: че не е забравила мрачните обичаи на Черните нуменорци; че практикува тайни и забранени изкуства; че чрез магия говори със своите котки и ги праща да шпионират и да разкриват всички мрачни тайни на Гондор, та да знае всичко онова, що хората най-силно желаят да скрият.
А злата мълва е като лавина в далечните северни планини. Тръгне ли веднъж, разраства се със страховита сила и погубва всичко по пътя си. Макар някога да били приели с възторг прелестната си нова кралица, людете от Гондор вече гледали с подозрителност нейното вечно усамотение, тъй че клеветите на Еарнил намерили плодотворна почва и скоро избуяли като трънливи плевели. Народното недоволство от Берутиел се разгаряло докато накрая наближило до границата на бунта и когато научил за това, Таранон нямал друг избор, освен да се намеси решително.

Една сутрин бърз кораб на кралските вестоносци пристигнал в Осгилиат с кралска повеля: кралицата незабавно да се яви в Пеларгир. Берутиел се подчинила безропотно и още същия ден застанала пред Таранон.
Навъсен като буреносен облак я посрещнал кралят. Погледнал я строго, ала в този миг сякаш завеса паднала от очите му – и макар да била посърнала нейната хубост, сторила му се неимоверно прекрасна с красотата на онова, що сме загубили безвъзвратно. Омекнало суровото кралско сърце и Таранон изрекъл с по-благ глас, отколкото възнамерявал:
- Сигурно знаеш, Берутиел, че сред людете от цялото кралство се носи грозна мълва. Обвиняват те в черни умения, чужда вяра и нечестиви деяния към обикновените хора. Като крал аз съм длъжен да въздам справедливост дори към кралицата. Ала като съпруг желая да ти повярвам. Затова избрах сама да си бъдеш съдник. Излез пред народа, застани пред храма на Улмо и се закълни в името на Повелителя на моретата, че не си нарушила своя дълг на кралица. Само туй искам от теб, Берутиел, ако си жертва на клевета, а на мен остави да накажа най-сурово клеветниците.
И тъй клетата Берутиел попаднала в безмилостен капан. Не можела да даде подобна клетва, защото в паметта й оставала запечатана с нажежено желязо онази престъпна целувка, която никога нямало да си прости. Отчаяно подирила изход и внезапно й се сторило, че го е открила.
С върховно усилие надмогнала гордостта си, хвърлила се в нозете на Таранон и възкликнала:
- Чуй ме, кралю мой, възлюбени мой! Кралският дълг и кралската участ ни донесоха само горчилка и вечна раздяла. Но нима не сме ние с теб просто мъж и жена с право на свое човешко щастие? Нима трябва непременно да живеем в дворци и да вършим велики дела? Чувала съм да казват, че нейде отвъд морето е оцеляло късче от древната ни родина – върхът на свещената планина Менелтарма, превърната днес в блажен остров. Ти си велик мореплавател, съпруже мой. Захвърли короната и кралската мантия, вземи най-бързия си кораб и нека отплаваме само двамата на запад. Може би там ще открием онзи остров, а заедно с него и щастието, което тъй дълго пренебрегвахме.
Сблъскали се в гърдите на Таранон Фаластур кралският дълг и обикновената мъжка обич. Ала макар сърцето му да се късало, дългът надделял и той отговорил:
- Не е редно да бъда твой съдник. Ти самата също отхвърли правото да отсъдиш. Тогава ми остава само едно: да се обърна пряко към Улмо. Нека Повелителят на моретата сам реши дали си виновна или невинна.

Денят клонял към залез когато на пристана се сбрало многохилядно множество, за да види как ще се осъществи морската справедливост. Откъм двореца се задала дълга процесия; най-отпред вървяла кралица Берутиел обкръжена от стража в парадни униформи; подир нея крачел Таранон, следван от всички царедворци и кралски служители. На кея вече чакал малък кораб без екипаж. Кралицата безмълвно се качила на борда, а кралят вдигнал ръка за тишина и изрекъл с гръмовен глас:
- Отдаваме днес кралица Берутиел на волята на всемогъщия Улмо. Ако е виновна, нека я накаже с властта на стихиите си. Невинна ли е – да я върне невредима при нас, а ние ще имаме задължението да накажем сурово клеветниците, опетнили нейното име.
После дал знак да прережат въжетата. Ала преди това да се случи, изневиделица на кея се появили десетте котки и с пъргав скок се озовали до Берутиел. Над тълпата се надигнала глъчка на изумление, която прераснала в гневен ропот, после в яростен рев: “Съд, съд! Нека Улмо отсъди!”
Паднали въжетата, корабчето трепнало и бавно поело навътре в морето, а хората го следяли с очи докато се превърнало в черно петънце и изчезнало сред ослепителното зарево на залязващото слънце.

Разказват, че за сетен път корабчето било видяно да прелита под лунния сърп покрай Умбар с една котка върху мачтата и друга застанала като статуя на носа.
Мълвата постепенно затихнала, ала кралица Берутиел никога не напуснала хорските езици. А старостта най-сетне изведнъж се стоварила върху плещите на Таранон. Твърде късно осъзнал той какво е изгубил и никога не си простил, че не е приел последната молба на любимата си съпруга. Още шейсет и три години продължило неговото царуване, но не минала и седмица без поне веднъж да отиде на един скалист нос навътре в морето и дълго да се взира с надежда към хоризонта.
Когато усетил, че животът му наближава края си, Таранон повелил да му изградят на същия този нос гробница с пътеводен фар за изгубените кораби. Но не дочакал гробницата да бъде завършена. Едни предания казват, че го намерили издъхнал на скалата над морския прибой. Други – че сам се превърнал в скала, обречен навеки да рее сляп поглед в очакване на изгубената Берутиел.

Шейсет и три години бил чакал Еарнил. И ето че най-сетне мечтата му се осъществила – получил кралската власт, тъй като Таранон нямал пряк наследник. След като се възкачил на престола, първата му работа била да заличи завинаги от Аналите на кралете името на омразната Берутиел.
Сам Еарнил останал в тия Анали като храбър и дързък крал. В стремежа си да надмине по слава Таранон, той спечелил много морски сражения и дори постигнал нещо нечувано – покорил старите врагове на Гондор, размирните и свирепи пирати от Умбар.
Ала кратко било неговото царуване за потомък на древните нуменорци – едва двайсет и три години – и мрачен бил краят му. Веднъж Еарнил потеглил на поредното си далечно плаване и корабът му изчезнал в морето заедно с целия екипаж.
Един-единствен моряк оцелял, за да разкаже как в ясна и безветрена лунна нощ пред кралския кораб се появило изневиделица малко корабче с продрани платна. На носа му стояла изпита и скръбна жена в черни дрехи, обкръжена от котки. Изумен от видяното, вахтеният матрос изтичал да съобщи на краля, а той, щом чул новината, пребледнял като платно и се втурнал да види с очите си. Тогава жената протегнала ръце и се провикнала:
- Ела, любими, ела при мен! Имаш вече престола, ала сладка ли ще е кралската власт, без да имаш жената на краля?
Още преди да заглъхне гласът й, сред морската тишина отекнал страховит пукот. Всички скоби, нитове и дървени сглобки изскочили от гнездата си, обшивката се разпаднала като слама под налетял вихър, мачтите рухнали с трясък и преди да измине минута, морската бездна погълнала кралския кораб.

About Lubo

Writer, translator etc.
This entry was posted in Елесар. Bookmark the permalink.

3 Responses to ЕЛЕСАР – 9

  1. Finarfin says:

    Харесва ми. Историята е много хубава.
    Малко обратна връзка за Любо:
    “……пренесла полуразбитите им кораби през цялото море и ги захвърлила на бреговете на Средната земя. Тук те основали новото кралство Гондор и имали славна история, достигаща през възход и падение до днешните дни.” – тук, мисля е задължително да се спомене и кралство Арнор.

    “…Имало и други оцелели, наречени Черните нуменорци – онези, които били дошли по-рано, за да наложат по тия брегове владичеството на Нуменор. Слаба била тяхната власт из дивите южни области, а и не притежавали духовната мощ да изградят могъща държава, защото продължавали да се кланят на мрака и злото. Именно те нарекли кралството си Хилуменор, обявили се за единствени истински нуменорци…” – знае се, че основната твърдина на Черните нуменорци в Средната земя е била в Умбар, макар и да е възможно да савъзникнали и други техни средища или дори кралства. Затова ми се струва уместно Берутиел да е родом от там, или поне да се спомене за Умбар и връзката на Хилуменор с тамошните черни нуменорци.

    “И тъй преуспели в това си изкуство, че самата Явана обърнала към тях благосклонен взор и понякога дори пращала в Литселот своя пръв помощник Айвендил, предрешен като дрипав старец, за да ги учи и наставлява.”
    – ако е истина, това би означавало, че Валарите са изпращали пратеници(Айвендил) в Средната земя през Третата епоха още преди мисията на Истарите. Управлението на Таранон е около един век по – рано от тяхното пристигане от Запада.

  2. Димитър says:

    Изключително интригуващ поглед над историята на кралица Берутиел. Особено интересна и екзотична ми се стори частта с Литселот и Задругата на Бялото цвете.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>