ЕЛЕСАР – 10

Глава девета
Палантирът от Амон Сул

След последните думи на разказа в кабинета се възцари дълга тягостна тишина. И двамата събеседници гледаха унесено към мъгливия хоризонт, сякаш очакваха всеки момент иззад дъждовната завеса да изплува ладия с раздрани от бурите платна.
Накрая Кирдан откъсна взор от прозореца и изрече с тиха въздишка:
– Да, скъпо платила тя за един миг слабост… и за чуждите прегрешения, също като една друга кралица на име Тар-Мириел. – Той пак помълча, после се обърна към Галдо, който седеше като вкаменен с недоядена чепка грозде в ръката. – Но какво те накара да ме попиташ за Господарката на котките? Сигурно онази моя злополучна шега когато те видях да надничаш в ръкописа ми?
Хобитът се сепна и надигна глава.
– Не, сетих се за нея, защото снощи я видях през прозореца. Корабчето й минаваше на хоризонта, но за миг го зърнах съвсем отблизо.
И тогава се случи нещо. Тишината изведнъж се промени, стана прозрачна, хладна и твърда като кристал. Елфът отметна глава и прониза госта си поглед, в който недоверието се бореше със смайването.
– Какво каза?
– Снощи я видях през прозореца – повтори стреснато Галдо. – Точно както я описва легендата: висока, слаба, със скръбно лице, прошарени коси и черни дрехи.
Бавно, съвсем бавно Кирдан стана от креслото, пристъпи безшумно към хобита и лекичко го хвана за раменете.
– Галдо Бързолък, вестоносецо от народа на Графството – изрече той с нов, дълбок и тържествен глас, – приеми моите извинения. Не бях съвсем искрен с теб. Има причина да бъдеш тук… дълбока и важна причина, и след малко ще я узнаеш. Но преди това позволи ми да ти задам един въпрос. Как се чувстваш… какво мислиш за всичко, което се случва с теб напоследък?
Галдо остави чепката грозде върху подноса и вдигна очи към стопанина на заливите.
– Честно казано, просто не знам какво да мисля. – Той сви рамене, сякаш за да подчертае отговора. – От Юле насам с мен се случиха толкова чудеса, колкото сигурно не са се случвали в цялата история на Графството. Накъдето и да погледна, където и да отида, вечно изникват вълшебства, заплахи или древни предания. Ти ми кажи – редно ли е това, естествено ли е?
Нова усмивка озари сериозното лице на елфа.
– Отговорът е: и да, и не, драги приятелю. Когато сред полето те завари летен порой, учудваш ли се, че навсякъде около теб падат капки? Не, нали? Приеми, че по волята на съдбата си попаднал сред буря, която не пита дали искаш или не искаш да се измокриш. Ти просто си в нея и трябва да продължиш напред докато пороят отмине.
– Но защо точно аз? – бързо попита Галдо. – С какво съм го заслужил?
Кирдан прехапа устна и се замисли, после тръсна глава.
– Задаваш въпрос, на който нито един мъдрец не би могъл да ти отговори. Освен косвено, може би. Защо точно аз, питаш. А хрумвало ли ти е, Галдо Бързолък, че същия този въпрос са си задавали хиляди и хиляди преди теб – и че всеки един от тях е бил “точно аз”? Няма отговор. Песента на света преминава през теб и ще те води напред докато свърши твоята част от мелодията. Искаш или не искаш, ти си избран за велики дела. А ако пак възразиш, че си само един обикновен хобит от Графството, ще ти кажа, че в търсене на най-подходящия изпълнител за едно съдбоносно поръчение съм водил тук и други…
– От Графството ли? – прекъсна го хобитът с лека нотка на ревност. Не би понесъл да се окаже, че преди него е бил избран някой като Вилко Палитрън.
Кирдан поклати глава.
– Не, Елдари и Едаини – тоест елфи и онези, които вие наричате Големи хора. Все могъщи, достойни, мъдри и храбри… истински герои, както би казал ти. Но съдбата не посочи с пръст нито един от тях. Бях се отчаял и вече се питах дали сам да не извърша предначертаното – макар да усещах, че би било грешка – когато щастливият случай те доведе пред портите ми.
– Не бих казал, че случаят беше щастлив – възрази Галдо и потръпна при спомена за черните твари. – Освен това… как позна, че точно аз съм избраният?
Кирдан протегна ръка над писалището и посочи прозореца.
– Не аз те посочих, а магическият кристал. Както ти казах вече, водил съм тук мнозина, за които вярвах, че са достойни. Очаквах някакъв знак, който да ми помогне да избера. Но не се случи нищо… до изминалата нощ. Разбери, Галдо, магията на този прозорец е много по-сложна, отколкото можеш да си представиш. Дори аз не съм способен да я проумея докрай. Кристалът сам подбира кому какво да покаже, но много рядко разкрива истински сцени от миналото – и всеки път това е знак, че пред него стои избраник на съдбата.
Галдо неволно вдигна ръка и замислено плъзна длан по жилавата си къдрава коса.
– И сега какво?
Думите прозвучаха тъй недодялано в собствените му уши, че той пак се смути, но Кирдан като че не забеляза това.
– Сега, драги приятелю, предстои последното изпитание, за да разберем дали съм бил прав в догадките си. Ела.
Той стана, протегна ръка и хобитът плахо я хвана. Заедно излязоха от кабинета и попаднаха в пръстеновиден коридор, който завиваше отляво и отдясно около кръгло помещение в центъра на кулата. Пред тях имаше нова врата от масивен дъб, обкована с желязо. Елфът я отвори и двамата едновременно прекрачиха прага.
Отначало на Галдо му се стори, че е попаднал в пълна тъмнина, но като се огледа, разбра, че не е така. Намираше се в кръгла стая, чиито стени бяха напълно закрити с черна кадифена драперия от пода до тавана. Пламъците на четири малки бронзови светилника, поставени на равни разстояния край стената, не разсейваха, а по-скоро подчертаваха мрака. Стаята беше празна, само в средата й се издигаше невисок мраморен постамент, върху който бе поставено кълбо от полиран черен кристал. Гледката му се стори позната; след миг той си припомни къде е виждал нещо подобно и неволно възкликна:
– Кулата на Стражевите хълмове!
– Да – потвърди тържествено Кирдан. – Това е палантирът от кулата Елостирион.
Галдо усети как гърлото му пресъхва от вълнение. Бе чувал от стария Арвиболд легенди за Всевиждащите камъни, наречени палантири, но дори в най-смелите си мечти не си бе представял, че някой ден ще види един от тях.
– Някога сам Елендил постави палантира в онази кула – продължаваше да говори Кирдан. – Използваше го, за да отправя взор към Изгубения запад и понякога наистина виждаше блажените брегове. Защото Камъкът от Елостирион не е като другите. Той гледа единствено към морето. И сега, Галдо, ще имаш честта пръв и единствен от всички хобити да надникнеш в него.
– Защо? – попита хобитът с изтънял глас. – Нима поръчението, за което говореше преди малко, е свързано с морето? Трябва да знаеш, че ние, хобитите, не сме мореплаватели. Плашим се дори от реки и обикновени лодки, камо ли…
– Прекалено много говориш, Галдо Бързолък! – прекъсна го строго Кирдан. – Скоро ще разбереш всичко, а дотогава искам да ми се довериш. Продължавай да се държиш за мен с лявата ръка. Докосни с дясната длан палантира и погледни в него. Не се бой, нищо лошо не може да ти се случи тук, в Кулата на покоя.
Въпреки уверенията на стопанина, Галдо посегна напред боязливо и плахо. Усети под дланта си пронизващия хлад на гладката повърхност, с крайчеца на окото си забеляза как Кирдан също докосва палантира, сетне погледът му потъна в дълбините на магическия кристал. Не, не беше само погледът му, той пропадаше цял към някаква черна бездна… и изведнъж наоколо грейна ярка светлина. Намираше се извън кулата.
Първото чувство на Галдо бе изненада – денят навън се оказа ясен и слънчев, а не облачен и дъждовен, както го бе видял преди малко през прозореца на кабинета. Сетне осъзна, че кулата е изчезнала и сега виси във въздуха на стотина стъпки над бреговете на залива. Ще падна, помисли си с ужас той. Прониза го леден страх, но веднага усети как невидими пръсти здраво стиснаха неговите и чу гласа на Кирдан:
– Спокойно, приятелю! Аз съм с теб!
Топлината от ръката на елфа се разля по цялото тяло на Галдо и страхът му мигом изчезна. Обзе го опиянение от свободата сред необятната небесна синева, където можеше да се рее като птица. Сетне невидимата десница на Кирдан го дръпна напред и двамата полетяха през небосвода с шеметна бързина. Безтелесни и по-леки от вятъра, те се носеха на североизток, а под тях преминаваха ту слънчеви плажове, ту голи каменисти чукари, ту възвишения, обрасли с вековни гори. Променяше се дори самият цвят на морето – отначало то бе искрящо синьо, сетне постепенно потъмня до зелено и накрая стана оловносиво, прошарено с дълги бели вълни. Тесни фиорди, сякаш изсечени с брадва, прорязваха високи брегове от сиво-черна скала, отвъд тях се издигаха стръмни планини, увенчани с искрящо белите шапки на вековни глетчери. А двамата невидими пътешественици продължаваха да летят, прекосяваха облаци и мъгли, и постепенно слизаха все по-ниско над северното море, където от дъното растяха същински гори от дълги кафяви водорасли, сред които смешни пухкави животинчета се гмуркаха за миди и морски таралежи, играеха си или дремеха, легнали по гръб върху спокойната водна повърхност.
Сетне водната шир се надигна и ги погълна, вълните се склопиха над тях и Галдо смаян видя как повърхността над него трепти като течно огледало. Снопове синкави слънчеви лъчи проникваха надолу през нея, за да обгърнат в призрачното си сияние тайнствения подводен свят. Ята сребристи риби кръжаха в неспирен танц над скали, облепени с раковини и водорасли; морски звезди лазеха бавно по песъчливото дъно; полупрозрачни сини и бели медузи се рееха безтегловно, повлекли подир себе си дълги, трептящи пипала. Надясно дъното плавно се издигаше към брега, наляво слизаше към мрачни бездни и ненадейно Галдо зърна там далечно бледо сияние. Незнайно защо тази светлинка му напомни за рисунката с двете дървета, която бе видял в ръкописа на Кирдан, и го изпълни с непреодолим копнеж да я погледне отблизо. Струваше му се, че в нейния блясък ще открие върховно блаженство и недостижима радост. Той понечи да се отправи натам, но невидимите пръсти отново стиснаха ръката му и познатият глас на елфа изрече печално:
– Не натам, Галдо. Неземно прекрасна е тази светлина, но само болка и горест донесе тя на клетия Маглор. Приближиш ли се, ще чуеш и песента му, а никое смъртно създание не би понесло нейната непомерна скръб.
Магията на далечната светлина продължаваше да привлича Галдо, но той с усилие преодоля нейния чар и последва невидимия си водач покрай стръмни скали, които ставаха все по-високи, превръщаха се в истинска подводна планина, осеяна с пещери, където пъплеха едри раци и потрепваха венчетата на странни същества, напомнящи хризантеми и лилии. По входовете им растяха грамадни гроздове морски сюнгери, натрупани едни върху други, за да уловят едва проникващите дотук лъчи от повърхността. Една от тези сумрачни каменни зали бе далеч по-просторна от другите и като надникна навътре, хобитът зърна в нейните плътни сенки да лежи някакво колосално туловище с изпружени пипала, дебели като дънери на вековни дървета. Забравеният страх отново се надигна в душата му, като си представи как тия пипала се обвиват около него и го придърпват към устата на чудовището. Ала и този път Кирдан го успокои:
– Няма от какво да се боиш, Галдо. Страховит е на вид Кракен, но не ще ти стори зло. Тук спи той от незапомнени времена, сътворен от първата намеса на Мелкор в песента на Айнурите. И по повеля на Еру ще продължава да спи чак до сетния ден на Дагор Дагорат, когато ще изплува с оглушителен рев, за да го видят люде и Валари… и да издъхне на повърхността.
Нататък Галдо изгуби представа за времето. Не знаеше дали са се носили все така из подводните дебри часове наред или само броени минути. Горе над тях все по-често се появяваха бели грамади, които отначало му заприличаха на облаци, но след това разбра, че всъщност са плаващи ледени планини. На места ледовете се сливаха в плътен свод, осеян с издатини и ями, другаде пак се разкъсваха. Дъното ставаше все по-пустинно, вече рядко се мяркаха водорасли и рибни ята. Но ето че най-сетне пътешествието им стигна до края си. Бяха спрели пред полуразрушен кораб, килнат на една страна, тъй че се виждаше широката пробойна в корпуса му. Точно през този отвор невидимата десница на Кирдан бавно поведе Галдо навътре и двамата се озоваха в широкия мрачен трюм, застлан с тиня и обрасъл с хиляди дребни раковини. И тук ги чакаше нова смразяваща гледка – край една изгнила преграда се бе свлякъл човешки скелет със златна корона върху зловещо ухиления череп. Върху коленете му лежеше кристално кълбо и костеливите му ръце го стискаха в предсмъртно усилие, сякаш в сетния си миг покойникът бе потърсил от палантира – защото това несъмнено бе палантир – някакво утешително или обнадеждаващо видение.
– Да, Галдо – потвърди тихо гласът на елфа – тук лежи завинаги палантирът от Амон Сул, изгубеното съкровище на злощастния крал Арведуи, последния владетел на Северното кралство. Печална бе неговата съдба. Свирепите орди на Карн Дум нахлуха в земите му и той не успя да дочака помощ нито от гондорската армия, нито от храбрите стрелци на Вавелукс, нито дори от твоя прадядо Помдерой Бързолък. Принуден да се спасява с бягство, Арведуи намери приют при снежните люде от Форохел. Когато узнах за това, аз пратих този кораб да го прибере и уви, тъй допринесох за гибелта му. Защото скоро след като пое по обратния път, корабът бе разбит от плаващи ледове и никой от екипажа и пътниците не се спаси.
Галдо усети как в очите му напират сълзи за трагичната участ на отдавна загиналия владетел, чиято власт хобитите от Графството признаваха дори днес, векове след като бе напуснал живота. Искаше му се да коленичи пред костите на краля, но разбираше, че е невъзможно – тук бе само духом, а тялото му стоеше пред палантира в Кулата на покоя.
– Защо сме тук? – попита задавено той. – Защо нарушаваме покоя му?
– Заради последното изпитание – отговори гласът на Кирдан. – Камъкът от Елостирион гледа само към морето, но този тук няма подобно ограничение. Надникни в него, Галдо, за да видиш съдбата си.
Не! – поиска да отвърне Галдо и откри, че е останал без глас. Палантирът в костеливия скут на краля го привличаше като магнит. Опита да се отдръпне, но погледът му неумолимо се стремеше напред и надолу, докато отново потъна в кристала – палантир в палантира! – и той се озова другаде.
Вече не знаеше дали телом или духом, но стоеше до прозореца в кабинета на Кирдан и гледаше надолу. Навън бе звездна лятна нощ и пристанът на заливите тънеше в мрак, разсейван само от пламъка на една самотна факла. Някой стоеше на кея и се взираше към морето. След миг Галдо го видя по-отблизо и разбра, че това е стопанинът на заливите. Бледо петно се зададе от запад през нощната тъма, превърна се в малка бяла ладия, която спря пред Кирдан и от нея слязоха две лъчезарни създания, сякаш изтъкани от светлина. Сила и мъдрост излъчваха прекрасните им лица, горда бе осанката и походката им, но щом стъпиха на сушата, те мигновено се промениха, превърнаха се в крепки, но престарели, съвсем обикновени на вид люде – единият в бели одежди, другият в кафяви. Пришълците прегърнаха елфа, размениха с него няколко кратки думи и се отдалечиха в нощта.
Видението изчезна, ала след броени секунди се повтори отново – пак нощ, пак бяло корабче и величави гости, губещи блясъка си веднага след слизането на кея. Имаше само една-единствена разлика: този път новите дрехи на единия бяха небесносини, а на другия тъмносини.
Петият пришълец дойде сам. Изглеждаше по-висок от предишните и когато се преобрази, беше облечен в сиво. Кирдан сякаш го поздрави по-сърдечно и след прегръдката му подаде нещо дребно, което за момент проблесна като червен въглен в нощта и веднага изгасна. Стискайки здраво в шепа тайнствения предмет, сивият пътешественик погледна елфа право в очите, кимна с благодарност и се отправи по пътя, по който бяха тръгнали четиримата преди него.
Нищо не разбирам, помисли си Галдо. Това ли е съдбата ми? Та какво общо имам аз с тия бродници из морето? Каквото и да разправя Кирдан, аз съм един обикновен пощальон от Графството. Ако е за разнасяне на писма и пратки – моля, готов сам да помогна на драго сърце. Но чудеса, подвизи и заплахи – не, покорно благодаря. Потърсете си някой друг, който…
Преди да довърши мисълта, в очите му нахлу ослепителна слънчева светлина. Вече не беше нито в кабинета, нито пред кралския скелет в потъналия кораб. Наоколо се простираха нажежените пясъчни дюни на необятна пустиня. Полугол мъж с черна кожа тичаше залитайки под палещото слънце. Разранените му нозе затъваха дълбоко в пясъка, тялото му лъщеше от пот, напуканите му устни жадно гълтаха горещия въздух. Личеше, че е на края на силите си и когато отмина покрай Галдо, хобитът разбра защо – от дълбока рана на гърба му стърчеше пречупена стрела.
Право на пътя на черния мъж се изпречи висока дюна. Прегънат на две, той започна да се изкачва по сипкавия пясък, препъна се, падна, изтъркаля се до подножието и пак започна да се катери нагоре, вече на четири крака. Дробовете му изгаряха, болезнени спазми сгърчваха крайниците му, ала продължаваше да се бори, да изстисква от тялото си сетните капки енергия, за да продължи напред. Едва сега хобитът осъзна, че споделя усещанията на непознатия. Болката от стрелата го прорязваше при всяко движение, в ушите му сякаш тътнеха тъпани, пресъхналото му гърло жадуваше за капка вода, ала вода нямаше и той гълташе капките топла, солена кръв, бликащи от разцепените устни.
Най-сетне, с цената на нечовешки усилия, бягащият достигна върха на дюната. Отвъд нея се разкри низина с малко езерце, обкръжено от високи, непознати за Галдо дървета с прави стволове и високи корони като зелени ветрила или пищни птичи опашки. Наоколо се белееха стотици, може би хиляди шатри на военен лагер. Раненият постоя на върха, направи крачка напред, падна, но пак се надигна и затича надолу. Лагерът идваше все по-близо, от шатрите излизаха черни бойци с бели зъби, червени копринени наметки и златни халки на ушите. С разширени от смайване очи гледаха те изнурения бегач, ала той не ги забелязваше, не виждаше нищо освен алената шатра в центъра на лагера. Със сетни сили се добра до нея, дръпна завесата на входа и прекрачи вътре.
Тъмнокож пълководец с бяла коса седеше зад сгъваема маса, отрупана с карти. При вида на неканения гост той скочи на крака и изтегли от ножницата бляскав крив меч. Но веднага отпусна ръка – от пръв поглед ставаше ясно, че този човек не представлява заплаха. А бегачът направи още една крачка напред, измъкна от набедрената си превръзка смачкан пергаментов свитък, протегна го към командира и рухна мъртъв.

Умирам, помисли с ужас Галдо, усещайки как жестоката болка прорязва собственото му сърце. За секунда зърна още едно, съвсем нелепо видение – самия себе си, скачащ от висока скала върху гърба на огнедишащ дракон. После пред очите му причерня и щеше да падне, ако не го бяха подхванали здравите ръце на Кирдан.