КАМЪКЪТ НА ЛИХВАРЯ

КАМЪКЪТ НА ЛИХВАРЯ
Арабска приказка

Далече сред знойните пясъци на пустинята се крие зеленият и свеж оазис Сулва, където живеят добри, простодушни и работливи хора. А насред оазиса се издига голяма черна скала, от която блика студен и бистър извор. Бедуините я наричат Хаджар-ел-Мураби, което означава Камъкът на лихваря, и чуйте каква легенда разказват за нея.

Преди векове в оазиса Сулва пристигнал непознат чужденец. Обличал се в черно, ходел с наведена глава и изглеждал кротък и благ, но не поглеждал никого в очите.
Скоро плъзнала мълва, че чужденецът има много пари и е готов да услужи на всекиго срещу скромна лихва. А хората там живеели бедно, тъй че първо един помолил за заем, после втори и трети. Не минала и година, а вече целият оазис бил задлъжнял към лихваря.
Лесно се взима заем, но трудно се връща. Видели хората, че няма надежда някога да се отърват от дълговете, които непрестанно нараствали като зловредни плевели. Тревога помрачила лицата им и смутила спокойния им дотогава сън.
Но нещата не свършили с това. Един ден лихварят застанал пред съвета на старейшините и казал:
– Чуйте ме, мъдри старейшини. Знам, че всички в оазиса имат дълг към мен. Ала аз не съм зъл човек. Готов съм да опростя дълговете до последната медна монета, ако ми дадете кладенеца, от който черпите вода за пиене и за посевите. А аз обещавам всекиму да давам вода и никому да не отказвам.
Посъвещавали се старейшините, разпитали хората от оазиса и накрая решили да приемат предложението. Тъй единственият им кладенец станал собственост на чужденеца.
Рано на другата сутрин много хора се отправили към кладенеца с кофи, стомни и мехове за вода. Но насреща им се изпречил лихварят с четирима въоръжени пазачи.
– Моята дума на две не става – казал им той. – Обещах да давам на всекиго вода без пари. Но не съм казал по колко. От днес ще получавате по две чаени лъжички на ден, а който иска повече, нека бъде тъй добър да си плаща.
Едва сега хората разбрали в какъв капан са попаднали. Ала вече нищо не можело да се направи, защото лихварят пазел кладенеца денем и нощем, и никому не давал вода на вересия.
А в оазиса живеела една бедна вдовица на име Лейла, която обичала своя невръстен син Ахмед като зеницата на очите си. Но ето че в дома й дошла беда – Ахмед се разболял. Мятал се в треска, а пресъхналите му устни се напукали от жажда и клетата вдовица нямала ни капка вода да му даде. В отчаянието си Лейла грабнала една чашка и изтичала към кладенеца да моли лихваря за помощ. Той обаче отмерил две лъжички вода и рекъл:
– Толкова ти се полага за днес. Ако искаш повече – върви при Камилския кладенец.
Този Камилски кладенец бил изкопан в стари времена сред пустинята, край един изоставен керванджийски път на два часа пеш от оазиса. Отдавна никой не бил ходил натам и никой не знаел дали в него още има вода. Лейла обаче нямала друг изход. Взела въже, кофа и мех за вода, и тръгнала през пясъците под палещото слънце. Не два, а три часа вървяла, додето зърнала порутените останки от стената около кладенеца. В сърцето й трепнала надежда, че ще може да напои с вода болното си дете и да сложи мокра кърпа върху пламналото му чело.
Но когато хвърлила кофата и я издърпала, видяла вътре само пясък. Кладенецът отдавна бил пресъхнал.
Смазана от отчаяние и безнадеждност, Лейла се запрепъвала по обратния път. Борела се да не заплаче, но пред очите й всичко се мержелеело, та не виждала накъде върви и без да иска се блъснала в една черна скала. Тогава не издържала. Проснала се до скалата, захлупила очите си с длани и заридала неудържимо.
И в този миг станало чудо. Щом сълзите й капнали върху скалата, камъкът изведнъж се превърнал в облак черен дим, от който излязъл грамаден джин, привел се над падналата вдовица и гласът му прокънтял като гръмотевица:
– Клета жено, приготви се да умреш!
Лейла вдигнала очи към страховития дух и попитала с треперещ глас:
– Защо да умра? Какво съм ти сторила?
– Чуй моята история – отвърнал джинът. – Някога аз бях могъщ и страховит предводител на всички джинове. Но един ден великият цар Сулейман ибн Дауд ни заповяда да му се покорим. Огромна магическа сила имаше той и никой не посмя да му възрази. Само аз дръзнах да се разбунтувам и влязох в схватка с владетеля. Ала нищожни се оказаха моите сили пред неговите. Накрая той ме превърна в камък и рече: “Така ще си останеш до края на дните, защото магията ми е всесилна и могат да я развалят само сълзите на добродетелна и почтена жена”. Тъй останах в скалата насред пустинята дълги векове. И през първия век си казвах: “Ако някоя добра жена ме освободи, ще я възнаградя със злато колкото не е виждала през живота си”. Но свободата не идваше и през втория век се зарекох: “Която жена ме спаси, ще я направя съпруга на най-могъщия цар на света”. Пак не дойде спасението. Разгневих се тогава и казах: “Освободи ли ме някоя жена, ще я погубя с немилостива смърт”. Затова се приготви да умреш, клетнице.
Въздъхнала Лейла и рекла:
– Щом такава участ ми е приготвил Аллах, коя съм аз, та да споря? Но имам една молба към теб, джине. Ще ми отговориш ли на три въпроса?
– Питай по-бързо – изръмжал джинът. – Нямам търпение да изпълня обета си и да се порадвам на свободата.
– Кажи ми – рекла Лейла – ако някой стопанин пусне кучето си и то ухапе пътник, кой е виновен – кучето или стопанинът?
– Ама че глупав въпрос – разсмял се гръмовно джинът. – Естествено, че е виновен стопанинът.
– А ако вятърът събори дърво – продължила Лейла – и то убие някого, кой е виновен – вятърът или дървото?
– Вятърът, разбира се – отсякъл нетърпеливо джинът. – Хайде, приключвай с приказките, глупава жено!
– Моля те само за още малко търпение – рекла Лейла. – Чуй как се стигна до твоето освобождение.
Разправила му тя тъжната си история и накрая попитала:
– Кажи ми сега, щеше ли да бъдеш свободен, ако не бях тръгнала да диря Камилския кладенец, и кой е причината за това?
Замислил се джинът дълбоко. После грабнал вдовицата, излетял високо във въздуха и след миг кацнал в оазиса, точно до кладенеца. А там лихварят стоял и зорко дебнел да не би някой да гребне вода без пари.
Застанал джинът пред лихваря и рекъл:
– Чуй какво ще ти кажа, лихварино. Днес тази жена ме отърва от магия и исках да я възнаградя щедро ето с това. – Той махнал с ръка и върху пясъка тупнал тежък чувал, от който се разсипали златни монети. – Ала после се усъмних. Тя казва, че сама, по своя воля била тръгнала към Камилския кладенец. Вярно ли е?
Щом лихварят зърнал златото, очите му пламнали и той се провикнал:
– Правилно си се усъмнил, премъдри джине! Тази жена лъже като презряно псе! Не е тръгнала по своя воля към Камилския кладенец. Аз я изпратих натам, моя е заслугата!
– Достатъчно чух – казал джинът.
Махнал отново с ръка и лихварят се превърнал в голяма черна скала. Ударил джинът с юмрук по нея, и отвътре тутакси бликнала струя кристално бистра, студена вода.
Провикнал се джинът с такава сила, че го чули из целия оазис:
– Нека тази вода бъде вечен спомен за чистите сълзи на една добра и много мъдра жена. – После се обърнал към Лейла и тихо добавил: – А ти, жено, вземи златото. Заслужи си го, защото ме научи никога да не прибързвам с решенията, а да гледам кое откъде идва.
След тия думи джинът отлетял незнайно накъде и повече никой не чул за него.
От тогава и до днес добрите хора в оазиса се радват на извора, разказват тази легенда за умната Лейла и вече никога не допуснали сред тях да се появи лихвар.