МЕЖДУНАРОДНА КОНФЕРЕНЦИЯ – ПЪРВА ЧАСТ

МЕЖДУНАРОДНА КОНФЕРЕНЦИЯ

(разказ, вдъхновен от дългогодишни посещения на еньовденските старозагорски безчинства, наречени “Таласъмия”)

– Целият квартал ли е?
– Не, кварталът изглежда наред.
– Само блокът?
– Не.
– Входът ли?
– По-лошо, господин Фъцков, само апартаментът.
– Смърт на Тирана! Подай мастурбатора и Бог да ни е на помощ!

Тези мъжествени думи отекнаха на височина около 75 фута (25 метра) над столичния квартал Люлин няколко минути след десет часа вечерта на 21 юни 20….. година.
Читателите навярно помнят небивалите жеги, обхванали цяла Източна Европа през ранното лято на онази година. Кучета с изплезени езици диреха сянка в осеяното с боклуци подножие на панелните грамади, във фонтаните пред Президентството и НДК се плацикаха малки ромчета (наричани от политически некоректните софиянци циганчета), климатиците на по-заможните граждани бучаха с последни усилия и плюеха влага през пластмасовите си маркучи, а не тъй заможните отваряха прозорците си чак подир полунощ и ги захлопваха плътно веднага след изгрев слънце. Един всенародно любим вестник отпечата на първа страница колосално черно заглавие СУША – ГЛАД!, а правителството излезе със становище, че поради топенето на гренландските ледове се налага Варненска област спешно да бъде продадена на видния бизнесмен Гочо Папарашки по прякор Мандибулата. Продажбата се налагаше и поради факта, че в страната вече нямаше нищо достойно за продан и дори чрез административни врътки електроразпределението беше продадено повторно на албанската компания ЕКА. Досегашните собственици от ЧЕЗ подадоха иск пред международния съд, но междувременно албанците безцеремонно ги изместиха и се развилняха така, че целокупният български народ започна да се държи чисто по ботевски – пиеше, пееше буйни песни и се зъбеше на Тирана. От своя страна албанските нашественици също освирепяха и отвинтваха бушоните на клетия българин тъй, както и турчин не му ги беше отвинтвал. За повторното завинтване се плащаха глоби колкото средногодишния доход на един гражданин на Зимбабве, поради което населението се организира за масов отпор срещу изпълнителите на наказателни акции. След като мнозина от техниците на компанията бяха бити немилосърдно, те придобиха навика да се движат по не по-малко от четирима и да извършват репресивните акции в късна нощна доба. От цялата ситуация най-много пострадаха невинните ексхибиционисти, които често търпяха дълги и незаслужени инквизиции, преди да успеят да обяснят, че не са искали да отвинтват никакви бушони, а само да демонстрират на някоя окъсняла минувачка какво имат под шлиферчето.
Всичко това обаче едва ли може да се сравнява с митарствата, които щеше да изтърпи един още по-невинен гражданин на име Николай Светлев, трийсет и четири годишен учител в една от столичните гимназии. А причина за гибелната ситуация, в която се озова, стана неговият съсед и досаден приятел Тодор Фъцков – таксиметров шофьор от най-лошата категория, носеща заслужено прозвището “бакшиши”.
Всъщност Фъцков бе попаднал в съсловието по силата на редица превратности в своята бурна и поучителна съдба. Преди доста години този буден и предприемчив българин бе заминал да си дири щастието отвъд океана. Изпървом американската мечта си оставаше за него само непостижим блян в кратките минути на отдих докато миеше чинии в пицарията на злия експлоататор Хосе Санчес, разположена в покрайнините на славния тексаски град Далас. Ала оптимизмът му си оставаше несломим.
– Ще видят те – заканваше се той пред своя сънародник и събрат по съдомиене бай Хасан от Разградско. – Един ден ще стана милионер и ще карам лично Хосе да ми носи с моторетката пица. На четири курса – по една четвъртинка на курс. Тъй рече Фъцков и тъй ще стане, мой муслимански братко!
А междувременно Фъцков живееше в една порутена сграда, затворена от санитарните органи и давана незаконно под наем; караше прастар шевролет, купен на безценица и бълващ зад себе си облаци синкав пушек. Ала тъкмо тия пушеци станаха повод златното птиче на късмета да кацне на рамото му.
В един прекрасен ден Фъцков караше най-невинно по магистралата, когато зад него замигаха сини лампи, раздаде се стръвният вой на сирена и полицейски патрул му направи знак да спре. Като лоялен и законопослушен гражданин, той отби вдясно, бе проверен и изслуша предупреждение за замърсяване на атмосферата, влизащо в противоречие с на-новото екологично законодателство на Щатите. Накрая му предложиха да подпише протокол за предупреждение и той усърдно изписа на посоченото място с четливи и едри букви:
FUCKOFF
Тексаските пазители на реда никога не са се славили с особена търпеливост. При вида на скверното слово под протокола те реагираха както можеше да се очаква и половин час по-късно Фъцков се озова в най-близката болница със средни телесни повреди.
В спешните отделения на американските болници обаче не работят само лекари, санитари и медицински сестри. Там се подвизават и представители на една долнопробна част на адвокатското съсловие, наричани презрително ambulance chasers, сиреч преследвачи на линейки. Един от тия неуморни люде предложи срещу петдесет процента от бъдещата печалба да заведе дело за полицейско насилие. Фъцков подписа пълномощно (за всеки случай с фамилията си на кирилица) и само след три месеца адвокатът изкопчи от общината извънсъдебно споразумение за сто хиляди долара.
Успехът окрили и двамата. Не след дълго адвокатската кантора Johnson and Fuckoff действаше с пълна пара. Операциите се развиваха по печелившата схема: пътно нарушение – протокол – подпис – полицейско насилие – гарантирано обезщетение. Имаше само няколко редки изключения, когато самият Джонсън търпеше леки телесни повреди от избухливи тексаски съдии.
Фъцков бе открил златната мина. Американската мечта се мержелееше на хоризонта.
Ала своенравната Фортуна винаги подбира тъкмо такива моменти, за да облее със студен душ розовите човешки надежди.
На даласката полиция й дойде до гуша от безчинствата както на Джонсън, така и на подозрителния емигрант с неприличното име.
В едно ранно утро вратата на Фъцков стана на трески и в апартамента нахълтаха няколко широкоплещести цивилни особи, излъчващи около себе си недвусмислена полицейска аура. Докато двама от тях държаха под прицел шашардисания българин, трети чевръсто отвори сака, който носеше, извади отвътре найлонов плик с три килограма бял прах и обясни, че го е намерил под леглото. След това все тъй просто и убедително обясни, че в момента бялата субстанция е пудра захар, но следващия път ще бъде нещо по-различно, задигнато направо от склада на небезизвестния дон Лучо Маскалцони, а самият дон Лучо ще бъде уведомен къде да дири нахално откраднатата си собственост.
Без повече приказки цивилните особи натъпкаха устата на клетия Фъцков с пудра захар, пожелаха му приятно пътуване извън границите на Съединените щати и напуснаха оскверненото жилище.
Когато се окопити от стресиращото преживяване, Фъцков незабавно позвъни на своя партньор. По незнайна причина обаче Джонсън фъфлеше и едва смогна да му обясни, че кантората се закрива.
Повече намеци не бяха необходими. След два дни Фъцков прехвърли всичките си пари в Първа старобългарска банка и закупи еднопосочен самолетен билет за София, където притежаваше две наследствени гарсониери в Люлин – една на първия етаж и една на осмия.
Уви, родината се оказа мащеха за блудния син. Късметът го бе изоставил завинаги. Само два дни след завръщането му Първа старобългарска банка фалира, а управителният съвет целокупно отпраши към Южна Африка. Фъцков нямаше друг изход, освен да продаде едната гарсониера – на безценица, тъй като пазарът на недвижими имоти беше в перманентна криза. С парите успя да си купи стар опел вектра и стана, както сам се изразяваше, “рицар на геврека”.
Конкуренцията в занаята обаче беше жестока, бакшишите силно намаляха поради кризата, а клиентите ставаха придирчиви и отказваха да се качват когато Фъцков слагаше резервната табелка с тарифа 8.90 лева на километър. Затънал в безпаричие, той се утешаваше с безсмъртните стихове на един български чалга-бард:

Обичам шопската салата,
мастика ледена да пия,
вълните морски да ме галят
и руси мацки покрай мен.

Но вълните морски рядко се докосваха до неговата отрудена снага, русите мацки не благоволяваха да го погледнат (камо ли да лежат голи до него под звездите, както изкусително се описваше в същата песен), тъй че му се налагаше да се утешава само с първата част на куплета. Но дори и тогава саморъчно накълцаната шопска салата беше под достойнството на средностатистически квартален пияница, а мастиката често трябваше да се пие топла поради вече упоменатите безчинства на албанската електромафия.
Всичко това донякъде се компенсираше от присъствието на неговия съсед и бивш съученик Николай Светлев, който полагаше отчаяни усилия да се изкопчи от фъцковото гостоприемство, ала не притежаваше необходимото за целта нахалство. Поне веднъж седмично двамата се озоваваха от двете страни на масата в кухничката на рицаря на геврека, където Светлев стоически изслушваше поредната порция жалби и мечти за светлото бъдеще.
Тази вечер обаче репертоарът на Фъцков се оказа обогатен със спомени за едно вълнуващо събитие от предния ден.
Дежурейки на гюме пред аерогарата през онзи ден, Фъцков бе зърнал от терминал “пристигащи” да излиза заможен на вид арабин с куфия, тъмни очила, дълга бяла дреха и малко куфарче в ръка. Надушвайки плячка, Фъцков изскокна от колата, слагайки в движение на стъклото табелката за извънредни случаи:
KILOMETAR –
12.50 BULGAR LEVA
После се втурна към плячката с вик:
– Салам алейкум! Такси? Такси?
– Алейкум салам – отвърна арабинът и добави на развален български: – Къде такси?
– Тука, тука! – отвърна Фъцков, преминавайки автоматично на също тъй развален български. – Хубав такси!
При вида на вехтия опел арабинът подви презрително устни и надигна пръст с явното намерение да го размаха отрицателно. Но в този момент погледът му падна върху задната седалка, където лежеше голяма шарена изтривалка, купена от Фъцков същата сутрин. Изведнъж върху широката смугла физиономия под куфията цъфна усмивка и пръстът се насочи към изтривалката.
– Килимче?
– Килимче, килимче – усърдно потвърди Фъцков.
Клиентът беше спечелен.

– И представи си само – жалваше се Фъцков на следващата вечер, – цял ден го возих и на три пъти ме накара да се дупя върху оная изтривалка. Мен, православния патриот български, дето и в червата съм за “Атака”!
– Че защо не му отказа? – попита Светлев, отпивайки предпазливо глътка мастика.
– Ти луд ли си, бе човек? – възкликна Фъцков. – Беше фрашкан с мангизи, мангалът му с мангал. На пояса му висеше една вехта кесия. Вехта, вехта, ама претъпкана. С долари. Мине се не мине половин час и пита, маймунекът: “Още плаща?”. А аз му викам: “Плаща, плаща”. И той вади стотачка в зелено. За такъв гювеч кой няма да се дупи, бе бате? Бем ти и атакизма щом изкярих толкоз долареси. Тая сутрин ги обмених в банката – за един ден съм гушнал над две хилядарки.
И в този момент от разказа токът угасна.
Не в целия квартал.
Не в целия блок.
Не дори и във входа.
Само в гарсониерата на българския гражданин Тодор В. Фъцков, зарегистриран в архивите на американските тайни служби под името Theodore W. Fuckoff.
А сетне отекнаха споменатите вече мъжествени думи:
– Смърт на Тирана! Подай мастурбатора и Бог да ни е на помощ!

Въпросният мастурбатор беше продълговато китайско фенерче, получило прякора си от неприличните движения, с които трябваше да бъде разтръсквано, за да произведе ток и да светне. Или поне така се очакваше да действа на теория. На практика обаче евтината машинария често проявяваше магарешко упорство и не реагираше нито на тръскането, нито на заплахите да бъде изхвърлена от осмия етаж. Точно това се случи и този път. Нито лъч светлинка не процепи мрака, поради което Фъцков временно пренасочи проклятията си от Тирана към Пекин и се отправи към банята, където държеше свещи в шкафчето над мивката.
Едва бе влязъл там, когато настана истински ад. Прозорците се пръснаха на парчета, вратата се срути от умело заложен експлозив и сред пушеци и трясък в гарсониерата нахълтаха от всички страни черни фигури с качулки и къси автомати.
Тук трябва да споменем, че след срещата с даласката полиция Фъцков бе развил странен синдром. Силните и внезапни шумове често го караха да се крие под леглото и на други удобни места. В банята обаче нямаше никакво удобно скривалище и той – както нерядко се случва при екстремален стрес – извърши истинско чудо, непосилно дори за цирков акробат: завря се в шахтата на водомера, откъдето три дни по-късно го измъкнаха съседи, чули далечните му отчаяни вопли.
Колкото до Светлев, той нямаше този късмет. Докато седеше шашардисан, груби ръце го сграбчиха за раменете, други извиха главата му настрани, усети хладно бодване по шията… и потъна в небитието.

(Продължението следва)