МЕЖДУНАРОДНА КОНФЕРЕНЦИЯ – 5

Хиперсекретно
До Архонтския съвет на ТТИ (Трети таласъмски интернационал)
Съобщавам, че при подготовката на Международната конференция по лариология в София, България, са налице редица тревожни тенденции. Въпреки изричните указания, някои делегати са пренесли нелегално в багажа си строго забранени предмети като:
– вълшебна кесия, извличаща по телекинетичен път валутни средства от местата, където се намират в най-голямо количество;
– бръмбар железояд, откраднат от секретната биологична лаборатория на ТТИ;
– експериментален образец летящо килимче тип “трансформърс”.
Тъй като подозирам наличието на други забранени предмети, и тъй като невъздържаното поведение на част от делегатите вече привлече вниманието на тайните служби в САЩ и Република България, предлагам специализираните полицейски части да бъдат приведени в повишена готовност. В противен случай не изключвам възможността за прискърбни инциденти както при международните конференции в Тунгуска през 1908 година и на остров Мартиника през 1902 г.
Предлагам също така да ми бъдат дадени извънредни пълномощия за намеса при необходимост.
Агент Мавър

Агент Мавър имаше пълно право да се тревожи за катастрофалните последици от безотговорното поведение на някои делегати. Нещо повече, тия последици вече бяха налице, макар все още никой да не знаеше за това. Защото капризните въздушни течения над столичния град неумолимо носеха изтървания бръмбар-железояд към незнайна дестинация.

В мътния предутринен здрач на 22 юни Мирчо Сиганина (наричан така дори от своите събратя по етнос) се събуди в най-лошото възможно състояние на духа и тялото – остър махмурлук след недостатъчно пиене.
Както знаят страдащите от подобен синдром, в такъв момент изненадите и високите звуци са противопоказни за страдалеца. Но едно от дванайсетте деца на Мирчо (чиито имена той отдавна не помнеше) наруши неговия измъчен покой като нахълта в схлупената стаичка с развълнуван вик:
– Тате, тате! Буба яде джилязото!
Най-напред Мирчо зашлеви с профилактична цел досадното цигане, после с усилие се надигна и закуцука навън, тъй като и бездруго мехурът му настоятелно призоваваше за облекчение.
Ала на двора го очакваше гледка, каквато не бе зървал дори в най-пиянските си кошмари.
От три дни пред къщата на Мирчо Сиганина се извисяваше грамадна купчина решетки и капаци от шахти, пътни знаци, парчета от катерушки, железопътни релси, блиндирани врати и други никому непотребни предмети, предназначени да попаднат в нелицензирания квартален пункт за изкупуване на черни и цветни метали. Сега върху тази камара нагло бе кацнал едър синкаво-черен бръмбар и яките му челюсти разкъсваха желязото като кашкавал.
Мирчо зяпна и се изпусна в гащите.

Злокобната вест плъзна като горски пожар из Филиповци. Застрашен беше изконният поминък, под заплаха попадаха хлябът и самото оцеляване на ромската общност. Само незабавни драстични мерки можеха да отблъснат бедствието и за чест на ромите трябва да кажем, че те се оказаха на висота. След по-малко от час цялата махала бе вдигната на бойна нога. Всички лица над шестгодишна възраст се въоръжиха с подръчни средства за дезинсекция – импровизирани мухобойки, чукове, прашки, лозарски пръскачки, флакони “Райд”, “Молцитокс” и дори изровени незнайно откъде прогнили хартиени пликове с международно забранения препарат ДДТ. Борбата се водеше с неописуем ентусиазъм и нейни жертви станаха несметни пълчища хлебарки, дървеници, бълхи, паяци, калинки, попови прасета и други невинни членестоноги (курокраки според бореца против чуждиците, професор Гунчо Хаджипеев от БАН).
Неизвестна остана само съдбата на бръмбара-железояд, виновен за цялата суматоха. Но така или иначе след 22 юни не бяха регистрирани нови посегателства върху запасите от черни и цветни метали във Филиповци.

… Трябва с гордост да отбележим, че дългогодишните ни усилия най-сетне дават блестящи резултати. Нашите хигиенно-просветни мероприятия сред ромската общност бяха посрещнати с небивал възторг и Филиповци е на път да се превърне в най-чистия столичен квартал.
Из годишния отчетен доклад на фондация “Открехнато общество” – България.

Тачанката проряза като метеор тихата софийска нощ и плавно се спусна на една задрямала уличка зад хотел “Родина”, близо до църквата “Покров Богородичен”. Чапаев скочи на тротоара, изпъшка, разкърши се и запали папироса, разпръскваща остър мирис на смес от махорка и запалени чамови трески. След него слязоха и останалите. Изглеждаха умислени и леко объркани след преживяната екшън-сцена.
Ненадейно откъм близката пресечка долетя немощен и треперещ гласец:
– Другарю Чапаев! Другарю Чапаев!
Всички се озърнаха. Някакво хилаво старче, вероятно излязло на здравословна разходка в ранното утро, куцукаше към тачанката с цялата бързина, на която беше способно.
– Кажи, другарю – отвърна Чапаев басово на чист български и засука мустак.
– Другарю Чапаев! – продължаваше да се вълнува старчето. – Аз ви помня от филма! Гледах го седемнайсет пъти и все се надявах да видя как ще изплувате от реката.
Чапаев го изгледа строго.
– Не си видял и е нямало как да видиш, другарю, защото фашистката цензура отряза истинския финал на филма. Ето, виж го сега.
Той замахна с ръка и на близката стена грейна светъл правоъгълник, после затрептяха черно-бели кадри.
Раненият Чапаев, с полепнала по челото мокра коса и разкъсана риза, но с все тъй гордо стърчащи мустаци, плува със сетни усилия през необятната водна шир.
От високия бряг злобно стреля картечницата на белите.
– Врешь, не возьмешь! – пъшка гордо Чапай и продължава да гребе към спасението.
Все по-близо се забиват куршумите. Все по-близо идват смъртоносните фонтанчета по водата, а Чапай повтаря:
– Врешь, не возьмешь!
Сетне главата му изчезва под повърхността.
Бавно и тъжно се влачи течението на великата Урал-река.
Няма го Чапай. Отдал е живота си за световната революция.
Но какво е това?
От водата край отсрещния бряг се подава лъскав меден шлем! С тежки крачки излиза богатир в гумен костюм, на чиито гърди блести надпис КРАСНЬІЙ ВОДОЛАЗ. В мощните си ръце богатирът държи омекналото тяло на Чапай. А наблизо вече чака в пълна готовност каруцата на медсанбата. Санитарите сръчно настаняват ранения герой върху носилка и я повдигат, но изведнъж замръзват от изненада и отправят смаяни погледи към хоризонта.
По река Урал се задава победоносно крайцерът “Аврора”. На носовото оръдие е застанал Петка.
– По враговете на революцията – огън! – командва той.
Мощен залп превръща позицията на белите в димяща яма. Нейде в далечината вражеската армия удря на бяг. Червената конница връхлита в атака с размахани шашки.
Чапай с усилие се надига върху носилката, протяга ръка и прошепва:
– Победа!
И се веят червени знамена със сърп и чук.

– Победа! – прошепна блажено старчето, после се хвана за сърцето и бавно се свлече под стената с трептящия надпис КОНЕЦ ФИЛЬМА.
Светлев понечи да се хвърли към него, но Василий Иванович го удържа.
– Остави го, нека си отиде щастлив – изрече той с лека горчивина. – Има ли по това време къде да пийнем за упокой на душата му?
– Никъде не можем да ходим с тая… – започна Светлев и млъкна на средата на изречението.
Тачанката беше изчезнала. На нейно място стоеше фантастичен хибрид, какъвто виждаше за пръв път в живота си.
Лимузина “Хамър”.