МЕЖДУНАРОДНА КОНФЕРЕНЦИЯ – 6

Драги приятели,
Историята излезе от подчинение.
Ако искате вярвайте, но следващият епизод се появи сам-самичък. Просто най-нахално ми се натрапи, въпреки цялата ми боязън, че не е в тон с досегашното настроение на разказа. Но от друга страна… знам ли? Дисонансите не са рядкост в живота.
На вас как ви се струва?
——————–

Алеята беше тиха и мрачна. Светлините от Цариградско шосе почти не стигаха дотук, а лампите в парка отдавна бяха изпотрошени от вандали. Дърветата се издигаха от двете страни като плътни черни стени и над короните им отдясно смътно се мержелееше върхът на обелиска над Братската могила.
Шумът от стъпките на двамата минувачи увисваше в неподвижния въздух на лятната нощ. Вървяха мълчаливо, без да се поглеждат. После Старика спря и леко потръпна, той винаги се оплакваше, че му е студено. Без да бърза запали цигара и изрече с дрезгав тютюнджийски глас:
– Виж сега, Тасков, поканих те да си поговорим тук, а не в кабинета, защото там не се знае кой слуша. Ще ти го кажа направо: нагазил си надълбоко. В най-дълбокото.
– Шефе, аз…
Старика вдигна ръка.
– Сега аз говоря, тъй че мълчи и слушай. Погледнато от една страна – здравата си загазил. Само разконспирирането на онова съоръжение на “Толбухин”… тъй де, на “Васил Левски”… стига, за да изгърмим и аз, и ти, а току-виж и цялото правителство. За твой късмет обаче такова съоръжение изобщо не съществува. А щом не съществува, значи нищо не може да се е случило в него. Разбираш ли? Нищо. Нито е имало цигани с картечница и хвърчаща каруца, нито си се правил на бате Серго с трамвая. Имал си временна халюцинация. Случва се – работата ни е напрегната.
Тук Тасков не издържа.
– Господин полковник, разбирам ви. Да не бях го видял с очите си, и аз нямаше да повярвам. Честна дума, все едно гонех таласъми. Ама няма как да отречете, че онзи транспарант още си виси над кубето на “Света Неделя”.
Гласът на Старика стана строг.
– Господин майор, не си надскачайте сянката! Транспарантът е дело на ония хъшлаци от клуб “Че Гевара”. Един вече се похвали в интернет. Обещава да закачат и Ленин на хотел “Шератон”. – Той помълча и гласът му омекна. – Слушай ме, Тасков. Желая ти само доброто. Ти си полицай по призвание и животът на хора като теб никак не е лек. Запомни: полицаят няма мисли и чувства. Той изпълнява заповеди. Започне ли да дава воля на чувствата, свършено е с него. – Старика тихичко изръмжа и стиснатите му зъби проблеснаха за миг в полумрака. – Да не мислиш, че на мен ми е било леко навремето, когато ходех с доброволните отряди да ловим суинги в “Бамбука”? Ами че аз ги харесвах, барабите му с бараби… но заповедта си е заповед. Дори когато я нямаш черно на бяло. А сега моментът е точно такъв. Всички говорят с недомлъвки. Ония долари уж били попаднали в банката от не знам къде си, а сега ги няма в банката и дори сигнал не сме получавали. Фъцков не е никакъв Фъцков, а някой си Светлев – имаме го в базата данни от учителската стачка. Американците си искат агента час по-скоро и твърдят, че се е побъркал. Затова слушай заповедта: хващай черния дупедавец и го качвай на първия самолет за Америка. После иди във Военна болница при доктор Миразчиев, вече съм го помолил да ти даде един месец отпуск по болест. И край на историята.
Между двамата увисна тежко, задушно мълчание. Тасков преглътна с усилие, прокашля се и задавено проговори:
– Шефе, разбирам. Не съм толкова тъп. Тук се върти някаква голяма игра и нашата работа е само да козируваме. Но ако щеш вярвай, жал ми е за онова момче, черното. Има хляб в него, само дето са го разхайтили с тяхната политкоректност. Да ми го дадат само за половин година…
Той млъкна, защото Старика внезапно вдигна ръка и с неподозирана сила впи пръсти в рамото му.
– А на мен, Тасков ми е повече жал за теб, отколкото за някакъв си американец. Ти си мой, а на него там да му берат грижата. Ясен си ми до болка, майор Тасков! Знаеш ли колко такива като теб са изгаряли пред очите ми? Съвест, принципност, непреклонност… Тръгнеш ли по този път, изгаряш и свършваш в някоя квартална кръчма. Знам всяка твоя мисъл, момченце. Ти ловиш бандюги, а началството подлага задник и ги пуска. Дори каптагона ще им върне. Всичките единайсет килограма. Само че с малка добавка – петдесет на сто английска сол. Тъй че добро, Тасков, няма да видят. – Старика помълча и добави: – Всеки се справя както може с полицейската болка, момче. Ако искаш, прави като мен – идвай да се разхождаш тук по нощите. Все ще намериш начин хем да се разтовариш, хем добро да сториш.
Сякаш в отговор на думите му, някъде иззад храстите долетя женски писък. Тасков рязко се завъртя натам, но Старика опря длан в гърдите му.
– Остави на мен. А ти нали чу какво ти казах? Върви да качиш американеца на първия самолет.
И се втурна със съвсем младежка походка през парка.

Още докато лимузината плавно спираше пред бар “Конвулсия”, на тротоара отпред изникна млад мъж с физиономия, напомняща мутрата на каторжник от ранните филми на Уолт Дисни. Четина с дължина четири милиметра покриваше равномерно и главата, и бузите му. Торсът с пропорции на трикрилен гардероб разпъваше до пръсване черната тениска с бял надпис CONAN SECURITY.
Затъмненото странично стъкло плъзна надолу и отвътре надникна шофьор с черна униформена фуражка, смугло скулесто лице, тънки мустачки и загадъчни, леко скосени очи. Досущ като онзи от “Великолепната седморка”, помисли си охранителят, но веднага прогони мисълта и строго потупа по покрива на колата.
– Хайде чупката, пич. Заведението е ангажирано.
Тъмните очи отсреща го изгледаха с хладно презрение.
– Клиентите ми имат запазена маса, сеньор.
Охранителят размърда бицепси и се опита да бъде дипломатичен.
– Виж сега, братче. И да са имали резервация, вече е отменена. Знаеш ли кой е долу? Самият господин Папарашки. – Той се приведе по-близо и съзаклятнически прошепна: – Мандибулата. Кажи ми сега как да ги пусна тия твоите прошлеци?
– Имаме запазена маса, сеньор – повтори шофьорът, без да мигне.
От този вторачен змийски поглед охранителят усети как в гърдите му се надига тръпка на смътен страх. Но той не обичаше да се страхува и прибегна към единствената си печеливша тактика в подобни ситуации. Напрегна горните мускули на носоглътката и заговори гърлено, защото вярваше, че така гласът му звучи по-заплашително:
– Абе, лайно скапано, ти чуваш ли какво ти се казва? Марш оттук додето не сме ти префасонирали фасадата.
Той протегна ръка назад, щракна с пръсти и от входа на бара с бавни стъпки се приближиха още два гардероба. Единият стискаше бейзболна бухалка, другият многозначително бъркаше под сакото си.
Положението ставаше напечено.