МЕЖДУНАРОДНА КОНФЕРЕНЦИЯ – 7

В ранните утринни часове близо до Цариградско шосе е открит в безпомощно състояние 38-годишният Цанко Търлев по прякор Тарлъка, криминално проявен с множество висящи дела за блудство и изнасилване. Търлев е откаран в болница с тежки мозъчно-черепни травми. Полицията води разследване срещу неизвестен извършител.
(Из столичния всекидневен печат)

Светлев гледаше през стъклото с дълбокия ужас на мисионер, изправен пред казана на племе островитяни-антропофаги. Останалите изглеждаха по-скоро развеселени. Шофьорът хвърли фуражката на седалката до себе си, извъртя глава и ухилено кимна.
- Излизайте, мучачос. Вариант “Генерал Санта Ана”.
Светлев понечи да възрази, но не успя, защото вратата до него се отвори отвън и нечий гърлен глас призова настоятелно:
- Айде бе, айде елате да ви видим като сте толкоз ербап!
- Из-ли-зай! – нареди Чапаев с тих, но властен унтерофицерски тон и Светлев сам не разбра как се озова навън срещу бухалката.
Най-напред усети хлад под краката си. Картонените чехли бяха изчезнали и сега стоеше бос на тротоара. Той сведе поглед надолу и смайването му достигна небивали висоти. От оранжевия затворнически гащиризон нямаше и следа. Сега беше облечен с простички гащи и риза от домашно платно; през гърдите му се кръстосваха чифт патрондаши, на рамото му тежеше пушка, на колана му се полюшваха няколко допотопни валчести бомби, а над главата му се разстилаше необятно сламено сомбреро. Подир него излизаха останалите, преобразени по същия начин. Приличаха на банда свирепи брадясали мексиканци, тръгнали да прогонят нортеамериканосите от форт Аламо. Само арабинът бе запазил предишния си облик, но от колана му стърчеше цяла батарея ханджари, а в ръката си стискаше колосален ръждив ятаган.
- Аделанте, мучачос! – бодро подвикваше мустакатият шофьор, размахвайки невъобразим револвер с чудовищен барабан, сякаш взет от проектор за слайдове (по-късно Светлев щеше да открие модела в енциклопедията – френски “Лефошьо” с барабан за 30 патрона). – Арриба, арриба! Вива Панчо Виля!

Охранителите се вцепениха.
Изминаха около трийсет секунди, сетне главният бабаит се опомни с усилие и примирително промърмори:
- Абе, момчета, що не казахте, че сте от хората на Трашо Колумбиеца, та да се разберем по човешки? Ами слизайте, щом имате запазена маса. Той господин Папарашки няма да възрази.
Арабинът възторжено го разцелува по двете бузи.
- Аллах здраве да ти дава, благородни човече! Ето ти да се почерпиш за проявената мъдрост! Дето е казал вашият народ, чисти сметки планина повдигат.
Той пъхна в ръката на слисания охранител стодоларова банкнота, подаде по една на другите двама и тръгна напред, където портиерът вече отваряше с дълбок поклон вратата на бара, протягайки шепа към щедрия посетител.
Светлев не усети кога стана новото преобразяване, но когато започна да слиза по стълбището, вече беше облечен с елегантен ленен панталон и небесносиньо двуредно сако от студена вълна. Василий Иванович, с тъмен вечерен костюм и засукани на търкалца мустаци, напомняше младия Еркюл Поаро. Онзи със смокинга пак си беше по смокинг, арабинът пак си беше арабин (само че без ятагана) и щедро раздаваше долари на персонала, който се бе подредил в почетен шпалир от двете страни на широките стъпала.
- Обичат си ме хората – сподели той под сурдинка с Чапаев. – Ако щеш вярвай, онзи ден един таксиметров шофьор прие исляма заради мен. На това му викам аз обаяние. Дето казва тукашният народ, интереса слага феса.
От земните дълбини пред тях долиташе музика и сърцераздирателен глас:

Мое малко слънчево дете
ти ми даде щастие и сила
всеки ден и всяка нощ съм с теб
и се моля Бог да те закриля.

Сине, сине ти си ангел мой
сине, сине Бог ли те изпрати
да топлиш сине майчино сърце
да те обичам и да ти се радвам.

Арабинът подсмръкна и избърса една издайническа сълза.
- Хубава песен… Поетична…

… Ми аз отде да ги знам кои са, бе Тоше? Да бяха врътнали една шайба: тъй и тъй, значи, от хората на Трашо сме и имаме запазена маса в “Конвулсия”. Щяхме да си ги пуснем но проблемо. Тях и Мандибулата ги уважава. Здраво пипат, вика, нема при тях лабаво.
Както и да е, нервите ми отровиха, но се размина, даже излязох на кяр със стотачка в зелено. Глътнах на сухо две хапчета каптагон уж за ободряване, пък като ме сви един корем… Да бе, жълтата гостенка, едвам дотърчах до кенефа и два часа киснах там, червата си щях да изкарам. Чак после чух, че съм изтървал въргала.
Ама Плужека е виновен, жамуйба мамата жамуйба! Напоследък само боклуци пласира. Само да ми падне, нахардахушквам го като едното стой та гледай.
(Из частен разговор)

Тасков караше като робот, приковал мрачен поглед в платното. Не искаше да мисли нито за Старика, нито за каптагона, нито за онзи черен разглезен хлапак на задната седалка. Знаеше, че отпусне ли железния обръч около сърцето си, не се знае какво ще направи. Във всеки случай едно беше сигурно – щеше да изхвърчи с трясък от органите, а друг живот просто не бе в състояние да си представи.
С крайчеца на окото си зърна пред бар “Конвулсия” огромна лъскава лимузина и омразата се надигна като киселина в гърлото му. Тия гадове си живееха живота докато честните хора се пъхат под куршумите за жълти стотинки.
Внезапно две ръце го сграбчиха за раменете и в купето отекна див крясък:
- Stop dude, stop now!
Тасков инстинктивно наби спирачки и свирепо се завъртя към черния досадник.
- Сега пък какво?
Кебеде-Голдман подскачаше на седалката и трескаво сочеше назад, към бара.
- Там! Там! Видях ги! Терористите! Fuckoff and Chapayeff!
В гърдите на Тасков избухна ужасът на човек, виждащ как на пътя му зейва пропаст.
И знаещ, че ще прекрачи напред.

За един кратък миг разумът и полицейският инстинкт се вкопчиха в свирепа борба. Разумът почваше да надделява и Тасков вече се канеше да подкара отново напред, но американецът го изпревари. Рязко отвори вратата, при което повали някакъв хилав минувач и Тасков чу как главата на нещастника изкънтя върху тротоара. Без да му обръща внимание, черният агент изхвръкна навън и хукна към “Конвулсия”. Тасков въздъхна отчаяно, махна с ръка и го последва.

Хилавата особа се надигна, седна на плочките и опулено се загледа подир тях.

About Lubo

Writer, translator etc.
This entry was posted in Международна конференция. Bookmark the permalink.

5 Responses to МЕЖДУНАРОДНА КОНФЕРЕНЦИЯ – 7

  1. gost says:

    Беше време… Кърти мивки! :D

  2. Григор says:

    И не само мивки :-)

    Правилно ли се досещам, че Тарлъка е имал ползотворен разговор със Старика? Тъй де, полковникът сигурно е имал нужда да си поговори с някого, да си излее каквото му тежи на душата…

  3. Lubo says:

    Съвършено правилно!

  4. Chad says:

    Г-н Николов, благодаря!
    Изчетох всички части дотук, без да успея (и без да поискам) да се спра. Веселих се. Смях се на глас.
    Глътка свежест в подтискащото ежедневие!
    Благодаря отново!

  5. Lubo says:

    Аз благодаря!
    От сърце!
    Цитирам Славейков по памет:
    Като няма в труд поету награда,
    чезне песен, фантазья отпада.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>