ЕЛЕСАР-2

ЧАСТ ПЪРВА
ПЪТЯТ КЪМ СИВИТЕ ЗАЛИВИ

Щом зима се озъби пак
и камък пука в леден мрак,
замръзва вир, замръзва лес –
не тръгвай в Пущинака днес!
Дж. Р. Р. Толкин
“Властелинът на пръстените”

Глава първа
Юле

След топлата, благодатна есен на 861 година настана ранна и мразовита зима. Първият сняг падна още в началото на ноември и продължи да се трупа ден подир ден, докато покри полята, нивите, горите и хълмовете на цялото Графство с дебел пухкав килим. Затрупани чак до покривите, градчетата и селцата на хобитите се разпознаваха само по дългите стълбове синкав пушек, увиснали неподвижно над всеки комин в спокойния, кристално чист въздух. Беше настанал любимият за всички хобити месец пред-юле* – време за отдих и изобилна трапеза.

* Отговарящ приблизително на нашия декември.

Но докато родителите им се отдаваха изцяло на удоволствията на самостоятелни или общосъседски гощавки, излизайки само от време на време колкото да разчистят пъртината в двора и преспите около прозорците, малките хобитчета бяха навън от тъмно до тъмно. Всяко що-годе прилично баирче се превръщаше в тяхно царство за пързаляне с шейни или върху дъното на собствените панталони, за бой със снежни топки, правене на снежни тролове, въргаляне из преспите и увековечаване на собствени “портрети” чрез падане по гръб върху снега с разперени ръце. А там, където нямаше възвишения, те мъкнеха усърдно вода и си устройваха пързалки направо на улиците, без да се обезсърчават от възмутените съседи, които често засипваха с пепел лъскавите ледени писти.
Ала за хобитчетата от Голям Дълбалник на Белите ридове имаше още една зимна радост – да гостуват в ранните вечери на стария пощальон Арвиболд Многознай.
Загубил цялото си семейство през страшната Година на Сянката, старият Арвиболд обичаше безумно децата, а те, усещайки инстинктивно неговата искреност, му се отплащаха със същата привързаност. Не минаваше ден, без поне десетина от тях да му гостуват – напролет и лете се събираха под високия бряст в задната градина, а през есента и зимата идваха на печени кестени в дома му, край камината. Макар и не твърде заможен, Арвиболд не жалеше угощенията за своите многобройни гости. Но не скромните лакомства привличаха тълпите от хобитчета, а неизчерпаемите приказки, предания и увлекателни истории, които старият пощальон знаеше със стотици. Насядали край буйния огън, малките гости го слушаха със зяпнали уста и сякаш се пренасяха в някакъв друг свят, изпълнен с чудеса и вълшебства. На неизменен успех се радваше любимата приказка за добрия трол, който месел погачи и всевъзможни сладкиши за своите приятели. Щом историята започнеше, хобитчетата почваха възторжено да се въртят на трикраките табуретки, а към края не издържаха и подхващаха в хор заедно с разказвача:

На Стария трол по вратата заблъскаха,
завикаха заедно всичките:
“Погачи, о, молим те, вкусни и лъскави
за нас да омесиш ти искаме!”*

* Откъсът е от стихотворението на Толкин “Лакомника Пери”, превод на Невена Кръстева.

Често обаче историите на Арвиболд бяха мрачни и страшни – за Берен Едноръки и чудовищния вълк Кархарот; за малкия отряд стрелци на храбрия хобит Вавелукс, които се сражавали заедно с кралската армия срещу злия чародей от Ангмар; за страховитите ходещи дървета от Старата гора отвъд Брендивин и още безброй предания и легенди от древни времена. Сред звънтящата тишина малките гости слушаха прехласнати глухия, леко дрезгав глас на разказвача, и нерядко се случваше да подскочат от страх, когато в огнището изгърмеше пукнат кестен. Времето като че спираше и никой не усещаше кога е отминал краткият зимен следобед. Навън падаше блед теменужен здрач, сетне настъпваше мразовита нощ и в небето изгряваха хладни елмазни звезди, а долу, по склона на Белите ридове, грейваха като техни отражения топлите светлинки на безброй кръгли прозорчета.
Тия дълги вечери в уютната, топла стая край разпаленото огнище, сякаш нямаха край. Ала когато очите на най-малките почнеха да се затварят и тежкият бронзов звън на стенния часовник отмереше десет часа, старият Арвиболд прекъсваше поредната история и обявяваше:
- За днес стига толкова. Бягайте си по къщите.
Строгата повеля неминуемо биваше посрещната с буря от протести, дори от страна на задрямалите дребосъци. Но тъй като пощальонът не приемаше никакви възражения, хобитчетата се примиряваха с перспективата да изчакат до утре, надяваха шапки, палта, шалове и ръкавици, пожелаваха на Арвиболд лека нощ и тръгваха вкупом да се прибират по улица Пощенски ями, като зяпаха с интерес наоколо.
А за зяпане имаше доста, защото това бе най-представителната улица в Голям Дълбалник. Изградена върху малка рътлинка високо на склона на Белите ридове, тя предлагаше една рядка възможност – смяловете да имат преден и заден двор. В горния й край бяха Кметството, Дома на матомите и Пощенската кантора (заедно с жилището на главния пощальон); следваха домовете на седмина от най-заможните хобити в града, и накрая идваше кръчмата “Трите пътя”, разположена точно на кръстопътя за Язови бърлоги и Малък Дълбалник. За разлика от заведения като “Последната халба” или “Трънката и лисицата”, в “Трите пътя” идваха само солидни, уважавани хобити, чието мнение тежеше в целия град и околностите, а беседите край масивните дъбови маси обикновено се отличаваха с благоразумие, сдържаност и дълбокомислие.

Не такъв обаче бе разговорът в тази късна вечер на последния ден от годината. И навярно достопочтеният пощальон би бил много учуден, ако можеше да узнае, че тъкмо той е станал причина да се разпалят страсти в това реномирано заведение.
Всичко започна от една небрежно подхвърлена реплика, която изигра ролята на искра в купа слама. Докато тъпчеше лулата си с изобретената лично от него смес от мащерка, риган и ситно счукана букова шума, кметът Уилифраст Къртокоп разсеяно сподели:
- Не ще и дума, много поздравителни картички ми се натрупаха за празника тая година. Лично ги броих по пладне: точно сто осемдесет и седем бройки, а може и следобед да е пристигнала още някоя. Чудя му се на стария Арвиболд как ли насмогва. Здрави нозе иска професията на пощальон, а пък неговите годинки хич не са малко, ще знаете.
- Мене ако питаш, кмете, време му е вече да се оттегли – обади се кръчмарят Тод Подсладидънер иззад тезгяха, където точеше халба светло пиво.
- Тъй, тъй – подкрепи го от любимото си място до огнището дядо Дигнилист. – Дето се вика, всичко си има край, само наденицата има два края.
И след като изчака да види как всички одобриха с кимване тази мъдра мисъл, той на свой ред извади лулата си.
- Право думаш, старче – обади се отново кръчмарят. – Тая работа е за млад, енергичен хобит, дето да може по цял ден да търчи по Ридовете, а не да си седи у дома на топло и да мъти главите на дечурлигата с разни небивалици.
Този път репликата му бе посрещната малко по-хладно. Не че присъстващите не бяха съгласни. Старият Арвиболд определено имаше нужда от млад помощник и историите, които разправяше на малките хобитчета, определено излизаха извън рамките на благоразумното – с всякакви там елфи, вълшебници, Големи хора, тролове, магии и приключения, моля ви се! Но от друга страна в душата на всеки от тях, макар и съвсем слабо, тлееше споменът за далечните зимни вечери, прекарани край камината на някой подобен вуйчо-чудак, чиито нелепи (както им се струваше сега) истории разтваряха вратите към забравени днес светове на вълнуващи чудеса. И за да не разбуждат отново този сладко-мъчителен спомен, който глождеше като трънче в петата, те предпочитаха да избягват всякакви разговори, насочващи към него.
- Недейте да го мислите стария Арвиболд! – отсече малко раздразнено Алф Мишеход, собственик на въжарска работилница, уважаван в цялата Западна околия. – Има си кой да му помага. Младият Галдо е хобит на място, бих рекъл аз, а като поулегне, ще стане пощальон за чудо и приказ. Още отсега върши половината работа на Арвиболд, а и пипето му сече здравата. Кой измисли пощенския печат, а?
За момент в кръчмата настана мълчание, нарушавано само от пращенето на пламъците в камината. Доводът беше железен и на нито един здравомислещ хобит дори не би му хрумнало да спори. Кръчмарят обаче преглътна с усилие, пое си дълбоко дъх и пренебрежително отсече:
- Чудо голямо, измислил някакъв си печат! Че кому е нужен тоя печат? Само излишни разправии според мен.
- А-а-а, не е така! – възрази убедено дядо Дигнилист. – Ами че нали ако няма печат, всеки може да тръгне да разнася писма както си иска.
Всички присъстващи заклатиха глави и замърмориха, ужасени от подобна перспектива, а Алф Мишеход дори боязливо надникна през прозорчето, сякаш очакваше всеки момент по улица Пощенски ями да се зададе фалшив пощальон с цяла камара писма без печати.
Спорът навярно щеше да приключи дотук, ако кметът Уилифраст Къртокоп не бе добавил с добродушна задявка:
- Знаем какво ти е на душата, Тод, ама няма да те огрее. Не става за пощальон твоят дангалак и толкоз. То не е само да лапаш на чуждите трапези, трябва и малко ум за тая работа.
- А пък ти, кмете – отвърна ядосано Подсладидънер, – си гледай кръглите зъби, вместо да се месиш в чуждите работи!
Обстановката в кръчмата мигновено се нажежи, защото темата за кръглите зъби бе едно от най-болните места на кмета. Преди години той се бе сдобил от един пътуващ търговец с бастун от странно черно дърво с кръгла костена топка на върха. Търговецът уверяваше, че това било зъб от земеслон и гордият Къртокоп побърза да се похвали из целия Голям Дълбалник с новата си придобивка. Хобитите обаче благоразумно отказаха да повярват, че на света може да съществува животно с кръгли зъби и кметът стана за присмех на цялата Западна околия. Тъй като бе надарен с непоклатимо упорство, той продължи да си носи бастуна, но подигравките зад гърба му, макар и пооредели, така и не секнаха окончателно.
Засегнат на чест, Уил Къртокоп по стар навик прибягна към най-сигурния си аргумент в подобни спорове. Като размаха застрашително из въздуха въпросния бастун, той запита:
- А ти, Тод Подсладидънер, искаш ли да разбереш как хапе зъб от земеслон?
Между двамата вече започваха да прехвърчат искри и не се знаеше как би могла да завърши свадата, ако дядо Дигнилист не бе подхвърлил дипломатично:
- Абе, чудя му се на това момче откъде изникна по нашия край. Не е тукашно, а и не съм чувал да има роднини около Ридовете.
Сблъсъкът тутакси бе забравен, защото нито един хобит не е в състояние да устои на разговор за произход, потекло и роднини. Не че някой в кръчмата не бе чувал печалната история на младия Галдо, но всички бяха готови да я изслушат отново до най-дребни подробности.
- Чакай, дядо, сега ще ти обясня… – започна Уил Къртокоп.
- Прощавай, кмете, ама аз знам по-добре от теб – прекъсна го дърводелецът Хоб Бърлогсън. – С момчето сме от едно село и баща му, дето се вика, ми е дал хляба в ръцете. Добър човек беше Гордо Бързолък, много го уважаваха в Малък Дълбалник, а и из околните села му се носеше славата. Освен това беше от стар род. Разправят, че един негов далечен прадядо участвал в битката срещу злия чародей от Ангмар. Голяма челяд имаше, все възпитани и трудолюбиви деца. Аз чиракувах в неговата работилница, та ги знаех всичките и рядко се е случвало майстор Гордо да се скара на някого. А и за госпожа Хортензия само хубави думи мога да кажа. Въртокъщница беше, клетата, и имаше златно сърце. Като ги погледнех двамата с майстор Гордо, все си виках, че са от онези двойки, дето им е писано да доживеят до дълбока старост и да си отидат в един и същи ден. Ама, както казват старите хора, никой не знае какво ще го сполети. Нали я помните онази година…
За миг гласът му заглъхна и откъм сенките из ъглите сякаш повя зловещ хлад, пронизващ до костите с неприсъщо за Графството чувство на ужас и безнадеждност. Хобитите тревожно приведоха глави и хвърлиха наоколо боязливи погледи, сетне бавно въздъхнаха от облекчение, виждайки само познатите дъбови маси.
- Помним, помним – бързо изрече Алф Мишеход. – Карай по-нататък.
Хоб Бърлогсън помълча, търсейки изтърваната нишка на спомена, сетне продължи с бавен, унесен глас:
- Отидоха си тогава и майстор Гордо, и госпожа Хортензия, и цялата им челяд. Седнали една вечер да се нагостят с гъби… и тъй ги намериха на другата сутрин около масата. Само малкият Галдо се отърва, щото го бяха сложили да си легне по-рано. Голяма трагедия, казвам ви. Съвсем невръстен остана кръгъл сирак, без друг роднина освен дядо си по майчина линия – нали го знаете, стария билкар Зак Остролистник от Малък Дълбалник…
- С него сме далечни роднини – побърза да вметне с известна гордост дядо Дигнилист. – Родът Старолистови има клонове из цялото Графство и трябва да ви кажа…
- Чакай да довърша – прекъсна го Бърлогсън. – Остана, значи, горкото дете кръгъл сирак и дядо му трябваше да го вземе при себе си на пчелина. На много неща го научи Зак, ама нали знаете какви са момчетата като поотраснат. Стана му скучно в онова малко село, все търсеше нещо по-интересно и много се радваше, когато Арвиболд идваше на гости при дядо му. Тъй де, пощальон от големия град, при това не какъв да е, а такъв, дето знае цял куп старовремски истории. И ето че един ден нашият Арвиболд рече на Зак: “Слушай, защо не дадеш това момче при мен да се учи за пощальон? Уважаван занаят е това, пък и иска млади, пъргави нозе, тъкмо като на твоя Галдо”.
- Е, на това му викам аз нахалство! – вметна троснато Тод Подсладидънер. – Да си търси чирак из затънтените села, вместо да избере някой млад тукашен хобит! – Той помълча малко, сетне в рядък пристъп на откровеност призна: – Ама и моят Кларентин си е за бой. Ушите ще му скъсам, ако разбера, че пак се мъкне с онзи Галдо.
И като се обърна към масата да нареже още малко наденица, той промърмори замислено:
- Абе, къде се затри големият нож?…

Почти същите думи прозвучаха като ехо в другия край на улицата, където трима млади хобити се бяха свили в сенките под един страничен прозорец на Дома на матомите.
- Къде е големият нож? – прошепна дрезгаво най-високият от тримата и безспорен предводител на групата, Мирто Търнокопсън.
- Тук е, тук е! – бодро отвърна Кларенс Подсладидънер и се потупа по пазвата. – Още следобед го задигнах от моя старец.
Мирто го перна по главата и очите му сърдито просветнаха между ниско нахлупената шапка и широкия шал, с който бе закрил половината си лице като същински разбойник.
- По-тихо, тикво зелена! Ей къде е кметството. Ако те чуе старият Уил Къртокоп и изскочи със земеслона, не знам къде ще се дяваш.
- Няма, няма! – увери го Кларенс със същия бодър тон. – Той сега седи в “Трите пътя” и няма да си тръгне по-рано от час.
- Не се препирайте бе, момчета – подметна плахо Галдо Бързолък, като се озърташе през прелитащите редки снежинки. – Дайте по-бързо да свършваме, че вижте кое време стана.
- Дадено – съгласи се веднага кръчмарският син. – Хайде, повдигнете ме.
- Ще те повдигнем, ама друг път – възрази Мирто, удържайки желанието да го перне повторно. – Я се виж каква си върлина! Заставай до стената и подложи ръце. Галдо ще се качи, той е най-лек. Дай му ножа.
- А-аз ли? – заекна слисаният Галдо.
- Ами да – потвърди Мирто. – Ти си най-лек. Какво толкова? Влизаш, грабваш каквото трябва и додето се усетиш, вече си вън. Действай!
Галдо усети как го побиват тръпки. Досега бе приемал начинанието като забавно, макар и малко рисковано приключение, но сега го виждаше в съвсем друга светлина – като едно от ония редки нарушения на закона, с които хобитите не си поплюваха. И то нарушение на закона, в което щеше да изиграе главната роля.
Но нямаше време за възражения. А и втренчените погледи на другите двама просто не му оставяха път за отстъпление. Кларенс измъкна ножа от пазвата си и го пъхна в ръцете му, после опря гръб на стената под прозореца, леко подгъна колене, намести се по-стабилно и преплете пръсти пред корема си. С чувството, че някой друг върши всичко това вместо него, Галдо стъпи с десния крак върху дланите му, усети как Мирто здравата го побутна изотзад и изведнъж излетя нагоре. Стъклото на прозореца се озова току пред лицето му. С треперещи от вълнение пръсти той пъхна ножа между долния перваз и черчевето. Изпървом острието заяде, после хлътна до край; Галдо натисна настрани, усети съпротива, натисна по-силно и чу как щракна прозоречното резе. Подхвана ръба, напъна нагоре и рамката се вдигна със скърцане, което навярно бе съвсем тихо, но сякаш отекна чак до другия край на улицата.
Младият хобит дълбоко си пое дъх, подири опора с левия крак (“Не ми стъпвай на главата!”, възмутено изпъшка под него Кларенс), опря корем на перваза, напрегна длани и се прекатури в сенките отвъд.

Причината за противозаконното начинание на Галдо и неговите приятели се криеше в един отколешен хобитов обичай. По традиция през нощта на празника Юле младите хобити обикаляха по къщите и чифлиците да раздават подаръци и да прогонват “злите сили”. Обикновено подаръците се оказваха никому ненужни матоми, а в “злите сили” никой не вярваше, но стопаните обичаха посещенията на юленарите и им се отплащаха щедро с гевречета, курабийки, захаросани ябълки, питки с ким, резени баница и прочие благини.
През последните три години отрядът на Мирто Търнокопсън, в който участваха Кларенс, Галдо и още неколцина приятели, жънеше неизменни юленарски успехи из цял Голям Дълбалник. Сегашният празник обаче пристигна с една ненадейна и гибелна катастрофа.
Както е редно, юленарите започваха подготовката си отрано – още от лятото събираха даровете, приготвяха си тояги, които в навечерието на празника украсяваха с венци от зелени елови клонки… и разбира се, избираха подходящ костюм за “злата сила”. В групата на Мирто всичко изглеждаше наред – до сутринта преди празника, когато фаталната новина се стовари като гръм от ясно небе.
Бяха се събрали в пощенската кантора (старият Арвиболд бе излязъл да разнася поздравителни картички и нямаше кой да ги смущава). Мирто Търнокопсън огледа петимата от отряда си и с деловит тон започна проверката на инвентара:
- Торби?
- Налице – звънко отвърна Галдо. – Още миналия месец ги уших от стари пощенски чували.
- Подаръци?
- Всичко е готово у нас, под сайванта – гордо рапортува най-младият юленар Халфи Гнездобер. – Днес следобед двамата с Галдо ще ги наслагаме по торбите.
- И гледайте да не ми сложите само матоми както миналата година! – строго предупреди Мирто. – Добре, продължаваме. Тояги?
- Вече ги украсих – съобщи дребният Понто Забързак. – Много хубави станаха.
- Ще видим – кимна Мирто и завъртя глава към Кларенс. – Доспехи?
Мълчание. Из пощенската кантора натегна оная особена тишина, която безпогрешно вещае идването на някаква небивала катастрофа.
- Доспехи? – повтори тревожно Мирто.
Всички бяха отправили погледи към кръчмарския син. Той смутено пристъпи от крак на крак, облиза устни, изкашля се и с усилие измънка:
- Ами… ъ-ъ-ъ… такова… няма ги.
- Няма ги? – повтори с недоумение Мирто. Гласът му стана заплашителен. – Как тъй ги няма? Казвай веднага, делво кръчмарска!
При други обстоятелства Кларентин не би простил никому подобно заяждане с достойния му произход, но сега само наведе глава, сякаш проявяваше особен интерес към кръговете, които чертаеше по пода с върха на палците си.
- Ами аз, момчета… разбирате ли… нали ми ги дадохте на съхранение…
Той се озърна с надеждата да срещне разбиране и съчувствие, но в очите на цялата група нямаше нищо друго освен хладно очакване на вестта за поредната му дивотия. Кларенс въздъхна и тъжно призна:
- Бях ги скрил на сигурно място, в мазето зад бъчвите. Отивам снощи да проверя, а от тях няма и помен. Попитах стария, пък той рече, че още през есента ги намерил и ги продал за старо желязо на джуджетата от Сините планини.
Този път в мълчанието на хобитите нямаше нищо друго освен униние и безнадеждна покруса. Кръчмарят Подсладидънер им бе нанесъл непоправим удар. Какво ти юленуване без “зла сила”? За такова мизерно представление стопаните и мухлясал геврек нямаше да дадат. А “зла сила” без доспехи и страховит меч би била като баница без плънка или халба прокиснала бира – с две думи, нещо недостойно за празника и противно на всяка хобитова душа.
- Ония от дружината на Фалто Зеленак използват кожи – плахо подхвърли Халфи. – Да направим и ние като тях.
- Глупости! – сопна се Мирто. – Зла сила е това, не някакъв си язовец или мечок, да речем. Не, доспехи ни трябват на всяка цена! Мислете, момчета! Откъде можем да намерим доспехи?
Всички, дори и виновният Кларенс, усърдно направиха замислени физиономии. Не ще и дума, въпреки дългите векове на мир и покой, в Голям Дълбалник все още можеха да се намерят доспехи – обикновено закачени над камината, а понякога и някой ръждив меч висеше до тях, или пък стърчеше войнствено от поставката за чадъри. Но издирването на подобни антики, измолването им от собственика и пригаждането им за юленарски цели би изисквало време, с каквото малката дружина не разполагаше. Доспехите им бяха потребни незабавно – още тази вечер, или празникът се проваляше най-позорно.
И в този момент, без дори да подозира как само с няколко кратки думи променя целия си живот до неузнаваемост, Галдо изрече:
- Аз знам къде има доспехи.

Сам съм си виновен, помисли Галдо, докато се надигаше от пода и хвърляше поглед наоколо. Кой ме би през устата да споменавам за Дома на матомите? Все някак щяхме да изкараме празника и без доспехи, а сега… Право казваше дядо, бързата приказка е като пчелен рояк – изпуснеш ли го веднъж от кошера, върви го гони после.
Големият сумрачен смял, изпълнен с неясни купища вехтории, приличаше на драконова бърлога и Галдо усети как неволно го полазват студени тръпки. На дневна светлина тия вещи, трупани тук от поколения пощальони, навярно изглеждаха колкото странни, толкова и жалки в своята непотребност. Но сега, сред мрака на зимната нощ, от тях се излъчваше някаква особена, заплашителна тревожност, натрупана заедно с вековния слой прах. Право пред него стърчаха дръжките на ръчна количка, попаднала тук неизвестно защо. В нея бяха натрупани прашни фигурки от дърво, стъкленици с незнайно съдържание, картон с набодени по него пеперуди, рог от елен, скъсан колчан за стрели (Галдо го отдели настрани) и нещо, което му заприлича на рогат шлем, но при по-внимателен оглед се оказа ръждясал чайник без дъно.
Той завъртя глава. Сенките криеха купища безформени, тайнствени предмети, които при по-внимателно вглеждане се оказваха какво ли не: чадър от пожълтяла дантела (ама че щуротия, такова нещо не би опазило притежателя си от дъжд и половин минута), пукнати медни чинели, огърлица от грижливо пробити речни камъчета, нещо кръгло и усукано от ковано желязо, проядена от молци жилетка, градинарско гребло с няколко липсващи зъба, череп от неизвестно горско животно, грозд лилави кристали…
Ненадейно облаците навън се разкъсаха, един лунен лъч проникна през прозореца и Галдо зърна право пред себе си нечия зловещо опулена физиономия. Всъщност нямаше нищо страшно – това беше просто портрет на знаменития Бандобрас Тук в онзи пословичен момент, когато според легендата успял да повдигне кон – но незнайният художник се бе постарал здравата. Легендарният герой гледаше тъй заплашително, а рошавите му бакенбарди стърчаха тъй страховито, че младият хобит уплашено отскочи назад, препъна се в нещо и едва не падна.
Погледна зад себе си. Отблясък от лунния лъч трептеше в мътно зеленикаво стъкълце върху нещо черно, плоско и леко извито. Галдо се приведе, присви очи… и не повярва на късмета си. На пода лежеше нагръдник – вехт, почернял от мръсотия нагръдник без ремъци, нащърбен от едната страна. По нащърбеното място ръбовете изглеждаха неправилни и удебелени, сякаш някога ги бе разтопил мощният огън на ковашка пещ. Галдо въздъхна. Находката му се струваше отблъскващо грозна и това впечатление само се засилваше от зацапаното зелено стъкълце, закрепено отпред. Но пък от друга страна – нали точно това търсеха, доспехи за зла сила. Нямаше и капка съмнение, че който си сложи подобно нещо, моментално ще заприлича на орк. (Не че някога Галдо бе виждал орки, но според думите на стария Арвиболд те бяха най-грозните и противни твари на тоя свят.)
Е, задачата беше свършена наполовина. Той протегна ръце, пръстите му докоснаха изцапания нагръдник… и в този миг се случи нещо странно, необикновено и страшно. Сумрачният смял изчезна, в очите на хобита грейна дневна светлина, замъглена от сивите пушеци на пожарища. Сякаш от много високо зърна голи, безплодни планини, по чиито склонове като мравки пъплеха многохилядни армии. До ушите му долетяха звън на оръжие и приглушени крясъци на ярост и болка, сетне право пред него изникна озъбената грамадна муцуна на страховит черен дракон, от която насреща му бликна огън.
Ужасното видение трая само секунда, но Галдо бе тъй изплашен, че дъхът му спря и не изпусна нагръдника само защото пръстите му се бяха вцепенили. Още малко стоя като вкаменен, после трескаво изхвърли навън нагръдника, отчаяно се озърна за шлем, но не видя нищо друго освен продънения чайник, махна безнадеждно с ръка, метна чайника през прозореца и изскочи подир него.

Тази вечер безметежната атмосфера в “Трите пътя” така и не се възстанови. Наистина, разговорът за потеклото на Галдо Бързолък донякъде разреди напрежението (накрая дядо Дигнилист се впусна в толкова пространни обяснения за рода Старолистови, че всички престанаха да да го слушат), но къчмарят и кметът продължаваха да си разменят неприязнени погледи. Накрая Уил Къртокоп стана от масата, взе си бастуна, грижливо си върза дебелия вълнен шал, плетен от скъпата му Фуксия, и се отправи към къщи, където навярно вече го чакаше празничната трапеза.
Някъде към средата на улица Пощенски ями насреща му се зададоха трима млади хобити. Най-дребният крачеше умислен зад другите двама и мъкнеше някакво почерняло от мръсотия желязо. Приятелите му обаче дотолкова се бяха увлекли в разговор, че дори не забелязаха кмета.
- … по-бързо, че Халфи, Понто и Мунго сигурно са измръзнали да ни чакат – подканяше единият, в когото Уил разпозна кръчмарския син Кларенс Подсладидънер.
- И да бързаме, и да не бързаме, все тая – отвърна кисело другият. – Дружината на Фалто Зеленак вече ни е изпреварила. Сега те ще си пълнят торбите, а ние има да обираме огризките. Най-добре да отскочим до някое близко село. Ще ги смаем с нашето представление.
Ех, младост, младост, усмихна се с умиление Уил Къртокоп, докато разговорът им заглъхваше зад гърба му. В паметта му изплуваха спомени за юленарски песни, тояги със зелени венци, пълни торби и богати трапези. А мисълта за трапеза го накара да ускори крачка и докато минаваше покрай Дома на матомите, той изобщо не забеляза, че единият страничен прозорец зее широко разтворен, а снежинките вече затрупват следите под него.

About Lubo

Writer, translator etc.
This entry was posted in Елесар. Bookmark the permalink.

10 Responses to ЕЛЕСАР-2

  1. fon says:

    Чете се на един дъх. Жалко, че не се и пише толкова бързо :) .

  2. Григор says:

    Дали в оригинала Бандобрас Тук наистина е можел да повдигне кон, или да го язди? Така и не смогнах да проверя.

  3. Мариана says:

    Нямам търпение да прочета как се развива историята нататък! :-)

  4. Michel says:

    @Григор:

    “…even could ride a horse…” май беше в оригинала — не съм 100% сигурен — скоро не съм я чел на английски обаче — та авторът сега да уточни… ;)

  5. Lubo says:

    @ Michel, Григор
    Трябва да потърся оригинала, но съм почти сигурен, че сте прави. Неволната грешка в първия превод на “Билбо Бегинс” обаче звучи толкова приятно, че ме изкуши да я използвам.
    В краен случай може да променя текста като кажа, че Бандобрас Тук е нарисуван в момента, когато откъсва с тояга главата на оркския главатар Голфимбул в Битката на Зелени поля. Вие кажете дали така ще е по-добре.

  6. Finarfin says:

    Аз пък точно с откъснатата глава на Голфимбул свързах зловещо опуления Бандобрас:)

  7. Michel says:

    Ок, всичко прочетох — дотук добре, началото е многообещаващо, чакаме продълженията! :-)

    PS Страхотно пишеш!

  8. Само за протокола – ето какво се казва в оригинала (The Fellowship of the Ring, стр.2):

    According to the Red Book, Bandobras Took (Bullroarer), son of Isengrim the Second, was four foot five and able to ride a horse.

    (The Hobbit, стр.18):

    …even to Old Took’s great-grand-uncle Bullroarer, who was so huge (for a hobbit) that he could ride a horse.

    Според мен ще е по-добре картината да изобразява сцената с Голфимбул, тъй като Толкин не е споменавал легенда за Ревящия бик, повдигащ кон, в две книги поред…

  9. Григор says:

    Според мен зловещо (и затова комично – представете си зловещо опулен хобит) опулване върви с откъснатата глава на Голфимбул. Може би Бандобрас на кон, главата в едната ръка, и тоягата в другата, като пародия на някои известни картини на крале. Рошав, с космати крака и т.н. :-)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>