ЗА МЕНЮТО НА ТРАПЕЗАТА

Когато си откриваше блог, моят приятел Григор написа: “Човек и добре да живее, един ден си отваря блог”. Смях се тогава – аз, който преди години не вярвах, че някога ще сменя пишещата машина с компютър.
А ето ме и мен – баш-бая блогър.
Най-напред да ви се представя:
Любомир Николов- Нарви, може и просто Любо.
Преводач на една камара книги, сред които най-известните са “Властелинът на пръстените” на Толкин и “То” на Стивън Кинг.
Автор на няколко фантастични романа – сред тях “Къртицата”, “Червей под есенен вятър” и “Десетият праведник”.
Някои от вас може да ме помнят и като Колин Уолъмбъри (анаграма на Любомир Николов) от времето на книгите-игри, където се отчетох с трийсетина книжлета.
А защо реших и аз да се наредя между блогърите? Навярно най-точно мога да отговоря, като повторя прощалните си думи към покойния Агоп Мелконян: “Сигурно затова, Агопе, защото в тоя живот всички сме като астероиди, които летят по своите орбити, понякога се срещат и отново се разминават, понесли със себе си спомена за срещата – дълбоки бразди, които бавно се покриват с космически прах и изчезват, изчезват, изчезват… Не е честно, знам. И ти знаеш. Всеки от нас оставя като частица от холограма образа си у безброй срещнати хора. И всяка частица е по своему уникална, видяна през други очи. Не е честно този уникален поглед към теб да изчезне върху прашния астероид – та макар и да е само един незначителен спомен. Ето, затова почнах да пиша.”
Тази година навърших 60 години. За толкова време съм натрупал в паметта си какви ли не дребни съкровища (или поне аз ги мисля за такива). Искам да ги споделя – мисли най-вече за книгите, за хората и за събитията от този живот.
Пък дано да е за добро, както казал Швейк, след като изхвърлил за трети път по стълбището кредитора на фалдкурат Ото Кац…