НА 200 ГОДИНИ – И САМО НА 16

Спомням си как преди доста време не гледах филма “Двестагодишният човек”. Доста дълго не го гледах – може би около две години. И причината беше проста. Бях прочел кратка рецензия, в която авторът с точен, убийствен и крайно убедителен език обясняваше, че филмът е жалка боза.
В крайна сметка все пак изгледах филма… и ми хареса. Аз по принцип харесвам Робин Уилямс (спомнете си например “Клетка за птици”), а в този филм той беше направил чудесна и много човечна роля.
От тогава се заклех да не вярвам на критици. Поне докато не се убедя, че заслужават доверие.
Вероятно мнозина от вас са минали през подобно дребно премеждие. Както е казал мъдрият български народ, парен каша духа. Но това води към друга беда. Как да разберем коя книга си заслужава да прочетем? Седмичните странички на някои вестници, където наблъскват по три-четири изречения за петдесетина заглавия, не помагат с нищо. Тежката артилерия на българската литературна критика (доколкото изобщо я има) е запълнена с ужасяващи философско-психологически термини и не служи за нищо друго, освен да ни обясни колко ерудиран и мъдър е самият критик. А и често критиката (пак доколкото я има) е мотивирана от молба на издателите: “Хайде, бе братче, помогни да продадем тая книга”.
А наистина има хубави книги, които минават незабелязани през “Славейков” и отиват в небитието, макар че си заслужават да ги прочетете.
Това беше една от основните причини да започна този блог… макар че едва ли ще остане задълго най-главната.
Нека все пак поне в началото да сторя каквото съм намислил. Ще ви разкажа за една книга, която излезе съвсем наскоро и рискува да се размине с вас. Това е “Бяла като мляко, червена като кръв” на Алесандро д’Авения – млад и ентусиазиран италиански учител.
Трудно ми е да кажа с какво точно ме трогна тази книга, но казвам искрено: достойна е за възхищение. Историята е съвсем простичка: 16-годишният гимназист Лео мрази училището и белия цвят. Обича футбола, китарата си, надбягванията с мотопеди, своя приятел Нико… и е безумно влюбен в красивата червенокоса Беатриче. Учителите за него са “защитен животински вид”, който трябва час по-скоро да изчезне от лицето на света.
Но ето че в гимназията пристига нов учител, който не само преподава. В уроците си той подтиква младежите да мечтаят, да търсят себе си, да се стремят към нещо повече. И бунтарят Лео малко по малко се поддава на очарованието на този мечтател, опитва се да създаде своя мечта, съчетана с любовта към Беатриче. Без да подозира, че истинската любов е до него – преданата, вечно надеждната и добра приятелка Силвия.
Една вест срутва и мечтата на Лео, и целия му свят: Беатриче е болна от левкемия.
С две думи: “Бяла като мляко, червена като кръв” е роман за превръщането на детето в мъж – тайнство старо като света, необяснимо, често болезнено, но винаги изпълнено с магическо очарование… стига да го е написал ентусиаст като Авения.