Спомням си как преди доста време не гледах филма “Двестагодишният човек”. Доста дълго не го гледах – може би около две години. И причината беше проста. Бях прочел кратка рецензия, в която авторът с точен, убийствен и крайно убедителен език обясняваше, че филмът е жалка боза.
В крайна сметка все пак изгледах филма… и ми хареса. Аз по принцип харесвам Робин Уилямс (спомнете си например “Клетка за птици”), а в този филм той беше направил чудесна и много човечна роля.
От тогава се заклех да не вярвам на критици. Поне докато не се убедя, че заслужават доверие.
Вероятно мнозина от вас са минали през подобно дребно премеждие. Както е казал мъдрият български народ, парен каша духа. Но това води към друга беда. Как да разберем коя книга си заслужава да прочетем? Седмичните странички на някои вестници, където наблъскват по три-четири изречения за петдесетина заглавия, не помагат с нищо. Тежката артилерия на българската литературна критика (доколкото изобщо я има) е запълнена с ужасяващи философско-психологически термини и не служи за нищо друго, освен да ни обясни колко ерудиран и мъдър е самият критик. А и често критиката (пак доколкото я има) е мотивирана от молба на издателите: “Хайде, бе братче, помогни да продадем тая книга”.
А наистина има хубави книги, които минават незабелязани през “Славейков” и отиват в небитието, макар че си заслужават да ги прочетете.
Това беше една от основните причини да започна този блог… макар че едва ли ще остане задълго най-главната.
Нека все пак поне в началото да сторя каквото съм намислил. Ще ви разкажа за една книга, която излезе съвсем наскоро и рискува да се размине с вас. Това е “Бяла като мляко, червена като кръв” на Алесандро д’Авения – млад и ентусиазиран италиански учител.
Трудно ми е да кажа с какво точно ме трогна тази книга, но казвам искрено: достойна е за възхищение. Историята е съвсем простичка: 16-годишният гимназист Лео мрази училището и белия цвят. Обича футбола, китарата си, надбягванията с мотопеди, своя приятел Нико… и е безумно влюбен в красивата червенокоса Беатриче. Учителите за него са “защитен животински вид”, който трябва час по-скоро да изчезне от лицето на света.
Но ето че в гимназията пристига нов учител, който не само преподава. В уроците си той подтиква младежите да мечтаят, да търсят себе си, да се стремят към нещо повече. И бунтарят Лео малко по малко се поддава на очарованието на този мечтател, опитва се да създаде своя мечта, съчетана с любовта към Беатриче. Без да подозира, че истинската любов е до него – преданата, вечно надеждната и добра приятелка Силвия.
Една вест срутва и мечтата на Лео, и целия му свят: Беатриче е болна от левкемия.
С две думи: “Бяла като мляко, червена като кръв” е роман за превръщането на детето в мъж – тайнство старо като света, необяснимо, често болезнено, но винаги изпълнено с магическо очарование… стига да го е написал ентусиаст като Авения.
Categories
- Uncategorized (142)
- Елесар (13)
- Комикси (219)
- Международна конференция (9)
- Приказки (16)
- Хаджи Филю (20)
-
Recent Posts
Recent Comments
- Алея на книгата | Блог на Zelenkroki on Спасяването на “Сивият път”
- Grigor Gatchev – A Weblog » Blog Archive » … И молба за помощ on Спасяването на “Сивият път”
- Любомир Николов: "Фантазията е един безценен дар" - Детски Книги on ХВОЙНОВИЯТ ХРАСТ
- Григор on МЕЖДУНАРОДНА КОНФЕРЕНЦИЯ – 9
- Кал on МЕЖДУНАРОДНА КОНФЕРЕНЦИЯ – 9
Archives
- August 2022
- April 2018
- July 2017
- October 2015
- September 2015
- July 2014
- May 2014
- April 2014
- March 2014
- February 2014
- January 2014
- December 2013
- November 2013
- October 2013
- September 2013
- August 2013
- July 2013
- June 2013
- May 2013
- April 2013
- March 2013
- February 2013
- January 2013
- December 2012
- November 2012
- October 2012
- September 2012
- August 2012
- July 2012
- June 2012
- May 2012
- April 2012
- March 2012
- February 2012
- January 2012
- December 2011
- November 2011
- October 2011
- September 2011
- August 2011
- July 2011
- June 2011
- April 2011
- March 2011
- February 2011
- January 2011
- October 2010
- September 2010
- August 2010
Meta
Blogroll
5 Responses to НА 200 ГОДИНИ – И САМО НА 16