МЪРШАВИЯТ ВРАБЕЦ

Зима е. Снегът затрупа земята и птиците трудно намират храна. Всяка сутрин слагам на балкона трохи и гледам как идват на закуска. Най-напред долитат синигерчетата. Те са плашливи, дълго гледат, накрая грабват набързо по някоя троха и изчезват. Понякога се мярва рядка гостенка – червеношийка. После идват врабците. Винаги на група. Струпват се по клоните на липата – на около метър от трохите – и наблюдават. Минута, две… Накрая един мършав врабец прехвръква до трапезата и започва да кълве.
Чак тогава се престрашават и другите.
И си мисля, че без мършавия врабец другите биха останали гладни. От страх, от липса на решителност.
Мисля си още, че понякога и при нас, хората е така. Липсва ни решителност да протестираме, да се вдигнем, когато злоупотребяват с правата ни. Тогава мършавите врабци ни повеждат – повеждат ни с примера си и със срама, който изпитваме, когато видим, че те са мъничко по-добри от нас, пасивните.
Моите мършави врабци са Григор и Калин. Благодаря им. Благодаря и на хилядите, чиито имена не знам – на онези, които ни разкриват истината за АСТА, за шистовия газ, за ГМО, за стотиците мръсни тайни в Уикилийкс.
Без тях щяхме да си стоим гладни – и в буквалния, и в преносния смисъл.