ПРОКОБАТА-1

ПРОКОБАТА

С поклон към Х. Ф. Лъвкрафт

Пиша тези редове с ясното съзнание, че ми остава да живея не повече от няколко часа. Скоро ще започна неравния двубой, в който шансовете ми за победа са нищожни. И все пак нямам друг изход, освен да чакам с тръпнещо сърце и да се надявам – не толкова на собствените си сили, колкото на Божието провидение. Защото на карта е заложен не само моят живот, не само дори и душата ми, а съдбата на целия свят. Ти, който може би ще прочетеш написаното, прости ми за грозния почерк – ръката ми трепери, както, вярвам, би треперила и твоята, ако знаеше онова, което узнах аз.
Разбери ме добре, неизвестни мой читателю. Не отхвърляй записките ми настрани, не отсъждай прибързано, че разкривените редове са плод на възпаленото въображение на безумец. Да, истината е безумна, но въпреки всичко тя е истина и скоро, уви, твърде скоро светът с ужас ще се убеди в нея.
Запитвал ли си се защо напоследък така се умножават лъжепророците, ясновидците и повелителите на магически сили? Питал ли си се каква е спасителната сила на кръстния знак и защо в толкова много страни през нашия век се опитват да го отхвърлят? Задавал ли си си в края на краищата въпроса защо днешната уж просветена епоха тъй силно напомня черните времена на Средновековието?
Запитай се, ако не си го сторил досега. И прочети отговора, който оставям с надеждата да помогна в борбата против чудовищното зло. Ето историята, каквато я узнах от дневника на Робърт Дийн Фарнъл, и както я допълних чрез собствени проучвания.
Всичко е започнало в далечна Бенгалия, където и до днес, макар и тайно, се срещат почитатели на древни и смъртоносни култове. В наше време джунглата покрива остатъци на мрачни храмове, навяващи спомена за още по-мрачни ритуали пред олтарите на Бога-тигър. Но през петнадесетата година преди Христа тези храмове са се издигали със зловещо варварско великолепие и в тайнствените им зали се е проливала кръвта на човешки жертвоприношения. Постепенно, година подир година, под каменните сводове като тлетворна мъгла се сгъстявали прастарите сили на злото – силите, които носят неизчислими страдания и мъки откакто съществува светът.
И ето че в една нощ, когато над Бенгалия бушувала незапомнено свирепа тропическа буря, неизбежното се случило. По коридорите на храма трептели мъждивите пламъци на факли, монотонна глуха песен отеквала между каменните стени и дълга върволица от хора водела поредната жертва – млада чернокоса девица. Упоена със свещеното питие от тайни билки, тя крачела механично, без да изпитва страх от близката смърт. Ала всички останали тръпнели, долавяйки дъха на незнайна и в същото време удивително позната злокобна мощ, дебнеща край езическите олтари.
Страхотен тътен раздрал нощта и вцепенените жреци зърнали с разширени очи насред храма онзи, комуто се били покланяли цял живот. Но те не знаели, че под влудяващия му мъртвешки облик се крие друг – Князът на мрака, Господарят на демоните, единственият повелител на Злото, чието име е Легион.
Обезумели от ужас, хората потърсили спасение навън, където пороят шибал като камшик и вихърът изтръгвал от корен вековните дървета. Мнозина загинали. И никой не узнал какво се е случило в храма между обречената девица и онзи, който бил приел облика на Бога-тигър. Едва на сутринта оцелелите дръзнали да се завърнат и я заварили жива, ала без разсъдък.
Никой не посмял да вдигне ръка срещу нея. Безумната клетница останала да живее в една колиба край храма, като се препитавала от подаяния. Скоро проличало, че онази злокобна нощ е вложила в утробата й прокълнат плод. Така изминали девет месеца…
Страшни неща нашепвала мълвата за онзи, който щял да се роди. Затова в нощта, когато чули от колибата писъците на родилни мъки, дори най-храбрите не издържали и побягнали към джунглите, както били сторили в бурната нощ на зачеването.
Този път времето било тихо. Душен мрак тегнел над смълчаните дървета и тревожно очакване стягало в леден обръч сърцата на хората. После от ясното небе над храма се стоварила разклонена огнена мълния. Плътни облаци пропълзели от хоризонта и заръсили тих, миротворен дъжд.
На следващото утро заварили храма непокътнат. Само в покрива на колибата зеела малка обгорена дупчица, като че някой бил проврял там нажежен железен прът. Точно под нея лежала протрита сламена рогозка с пресни петна от кръв, ала не кръвта – навярно следа от раждането – била най-страшна. Друго накарало хората да изтръпнат – купчинката пепел върху бедното ложе, все още запазваща неясните очертания на изчезналото женско тяло. А близо до останките лежало живото дете на демона.
Странно било това дете – нормално по фигура, но белязано за цял живот с грозна сивкава кожа на гърдите, корема, дясната ръка и левия крак. Дълги часове лежало то на рогозката, надавайки немощни писъци от глад, докато жреците се мъчели да решат що да сторят с него. Накрая сметнали за най-разумно да пролеят кръвта му върху олтара на Бога-тигър.
И това бил краят на храма, защото в мига, когато най-старият жрец положил бебето върху жертвеника и замахнал със свещения ритуален нож, от безоблачното небе отново паднала страховита светкавица.
Едва подир години се намерили смелчаци, които да посетят прокълнатите развалини. Нито една тревица не растяла между рухналите каменни блокове, а изглежда, че и дивите зверове ги отбягвали, защото скелетите на жреците лежали цели и непокътнати сред купчинки прогнила плът. Ала от детето на демона нямало и следа.
Тук искам да прекъсна за момент, за да напомня, че тези ужасни събития са се случили през 14 година преди Христа. И ако разказът за тях звучи гладко и свързано, то е само поради огромните усилия, положени от Робърт Дийн Фарнъл за сглобяване на една ясна картина от стотици факти, разпокъсани и разхвърляни по протежение на над двайсет века от човешката история.
През същата 14 година преди Христа, на хиляди километри от Бенгалия, сред пущинаците на Юдея, пасял овцете си един скромен пастир с библейското име Садок. По-късно той разказал на приятелите си как в ранното утро небето притъмняло и слязъл черен облак, изпъстрен със светкавици. Свирепите овчарски вълкодави заскимтели като подплашени палета, стадото се сбило на куп, а Садок, който помнел преданията на народа си от времето на Мойсея, решил, че Яхве слиза пак на земята и разтреперан се проснал по очи.
Няколко минути по-късно, след като не се случило нищо, той дръзнал да надигне глава и видял, че облакът е изчезнал, а на неговото място стои странен, непознат звяр. Ето описанието му, както се е съхранило като по чудо в арамейския ръкопис на един от малцината грамотни през онази епоха: “… огромно бе то, като лъвица или лъв без грива, ала по-могъщо и жълто на цвят, с дълги черни шарки по цялото тяло – чудовище, каквото никой смъртен не е виждал”.
Обстоятелствата около изчезването на звяра остават неясни. В ръкописа само се споменава смътно за “пагубно знамение”. Веднага след това става дума за детето.
Новороденото лежало сред сухата трева там, където преди малко се бил разсеял облакът. Изглеждало изтощено от глад и едва помръдвало. Трябва да спомена, че Садок бил бездетен, затова сърцето му се свило от жал към клетото създание, въпреки че то никак не било красиво с грозните сиви петна по гърдите, корема, едната ръка и единия крак. Като увил бебето в мека кожа, пастирът го отнесъл при стадото и успял да утоли глада му с прясно издоено козе мляко. Така започва историята на Варава…
Това име му дала жената на Садок, без да знае, че то ще остане в историята, преплетено с най-светлите и най-мрачните спомени на човечеството. Нищо не го подсказвало отначало. Варава бил кротко, послушно момче, отрано тръгнал със стадото и само понякога старият Садок се тревожел, виждайки с колко замислен поглед го наблюдава детето докато прерязвал гърлото на някоя овца. И още една странност забелязал пастирът – приемният му син често се усамотявал и мислейки, че никой не го гледа, с явна наслада дъвчел отровни билки, от които всеки друг би умрял в страшни мъки.
Но постепенно момчето се променило. В нрава му проличавала неимоверна дързост, смесена с горделиво презрение към бедния овчарски живот. Понякога се случвало Садок да остави сина си сам със стадото, а на връщане да открие наоколо следи от невиждания жълт звяр – следи, които започвали внезапно и също тъй внезапно свършвали.
Една сутрин ужасените съседи открили колибата на Садок опръскана с кръв. На прага лежали жестоко обезобразените тела на стария пастир и жена му. А юношата Варава бил изчезнал заедно с парите от неотдавнашната продажба на петдесет овце. Злодеянието може би щяло постепенно да изчезне от хорската памет, ако не било извършено в нощта на велико знамение – тази нощ далече в небето над Витлеем изгряла ослепително ярка звезда.
От този момент следите на Варава се губят. Има известни доказателства, че скоро след убийството се е присъединил към някоя от разбойническите шайки, водещи престъпен скитнически живот. В по-късните години името му се среща все по-често, всеки път свързано с вледеняващи кръвта престъпления. Изглежда, че именно той е измислил безпогрешния начин за изтръгване на истината, прилаган в следващите векове от най-свирепите разбойници: краката на безпомощната жертва се поставяли в жарава докато признае къде е скрито златото… или докато умре, ако няма какво да признае.
Освен това Варава поддържал връзки с римските окупационни власти и не се гнусял да играе ролята на провокатор, като по този начин помагал да се претвори в действие вечният девиз на всяка империя: “Разделяй и владей”. Тъкмо тази му роля гарантирала безнаказаност на всяко негово злодеяние. И пак тя довела до мига, в който пътят му се пресякъл с трънливия път на пророка Исус.
Първоначално римляните не обръщали внимание на новото учение, което започвало да се шири по окупираните земи. Но след триумфалното влизане на Исус в Йерусалим станало ясно, че неговото влияние може да застраши установения ред. Тогава били разработени два секретни плана за премахване на смутителя на спокойствието. Единият, широко известен днес, предвиждал разиграването на сложна интрига с участието на местни висши сановници, която да доведе до осъждането на Исус. Но тъй като един публичен съдебен процес не бил особено желателен, до него щяло да се прибегне само ако не успеел другият план – жертвата да бъде убита “с цел грабеж” от прочутия разбойник Варава.
Вечерта на уречения ден висш офицер от римския гарнизон се отправил преоблечен към една малка кръчма, където го чакал злодеят. В кратък разговор той съобщил на Варава къщата, където Исус и учениците му са решили да отпразнуват празника на безквасните хлябове. Оставало само да се уговори възнаграждението за убийството. И тъкмо тук планът се провалил, защото при пазарлъка пияният вече разбойник изпаднал пристъп на ярост и с един замах прерязал гърлото на тайния емисар. Бликналата кръв се проляла в каната с вино и поръсила къшеите хляб по масата, ала Варава невъзмутимо отпил от кървавото питие и захапал димящ ален залък.
Час по-късно той бил арестуван и още същата нощ осъден на смърт по бързата процедура. Ала и този път животът му бил спасен от интригата… или от по-могъща сила, защото съдбата на Варава се развивала като чудовищен и светотатствен контрапункт на Исусовите страдания. Сред народа трескаво шетали платени агитатори на римляните и местните първосвещеници. Трябвало да се внуши на всички юдеи, че именно Варава заслужава да бъде помилван в чест на празника.
Едва ли е нужно да казвам, че планът успял. Ще отбележа само явната фалшификация на помилването, проличаваща и от факта, че други двама осъдени разбойници изобщо не са били взети предвид. Колкото до Варава, той напуснал затвора и името му сякаш завинаги изчезва от историята. Само огромните изследователски усилия на Робърт Дийн Фаръл ми позволяват да продължа разказа за следващия етап на тази богохулна гротеска, несъмнено вдъхновявана от самия Княз на мрака.
Край градските порти на Йерусалим освободеният разбойник бил арестуван отново. Малцина забелязали това, тъй като почти цялото население на града се било струпало да гледа мъките на Исуса. Без сами да разбират какво вършат, група войници от римския гарнизон отвели Варава в една безлюдна местност и там го разпънали С ГЛАВАТА НАДОЛУ НА ПРЕОБЪРНАТ КРЪСТ. Може би са смятали, че по този начин отмъщават за убития офицер. Но в такъв случай остава необяснимо защо привечер са свалили от кръста все още живия злодей, СЛЕД ТОВА жестоко го бичували и СЛЕД ТОВА го загърнали в разкошен пурпурен плащ.
На това място в записките на Фарнъл отново има празнота. Около шест месеца по-късно името на Варава се появява вече в Рим, славната столица на великия император Тиберий.
Ако се съди по събраните от Фарнъл източници, бившият разбойник изведнъж се бил превърнал в богат и влиятелен римски офицер. Златото му сякаш извирало от тайнствен неизчерпаем източник, а за странните му приумици се нашепвало от ухо на ухо. Най-осведомените твърдели, че пиенето на отвара от смъртоносни билки, а понякога и само вдъхването на отровните изпарения, му доставяло неописуемо блаженство. Говорело се още, че всяка седмица довереният му слуга – дребен мавър с демонично лице – купувал млади и красиви робини, с които Варава се отдавал на безумни оргии, докато му омръзнат и изчезнат безследно.
Този порочен и безцелен живот траял доста дълго. Краят му настал в една бурна нощ на 36 година след Христа, когато в разгара на поредната си оргия престъпникът бил разкъсан от чудовищен демон. На следващия ден намерили главата му отделена от тялото, по което личали не само следи от нокти и зъби, но и БЕЛЕЗИ ОТ ПРЯСНО БИЧУВАНЕ.
С риск да стана досаден, ще спомена отново за Робърт Дийн Фаръл и неговите догадки. Той смята, че зачеването и раждането на Варава са замислени от силите на злото като абсолютно и пълно противоречие на идването на Исус. В съответствие с този сатанински план престъпникът е трябвало да бъде разпънат наопаки и ПЪРВО да оживее, а ПОСЛЕ да умре. Но изискването той да придобие двойнствена същност, тоест да стане едновременно човек и демон, не било по силите на неговия баща. В крайна сметка това довело до компромисно – и следователно незадоволително – решение. В определени периоди духът на Варава бродел като безплътен демон, а по друго време се вселявал в първото попаднало му тяло. Както станало ясно по-късно, тази двойнственост създавала твърде сериозни пречки за изпълнението на злокобната му мисия.
Изглежда, че около две години демонът е свиквал с новия си безплътен облик. По всяка вероятност през 38 година след Христа той е успял да се всели в тялото на Калигула, което обяснява внезапното заболяване на младия император и безумните злодеяния в последвалото му царуване. Според проучванията на Фарнъл, поне двама от участниците в заговора за неговото убийство през 41 година са били тайни християни, носещи скрити кръстове, и тъкмо това е причинило неуспеха му да се предпази от тях. По онова време той все още не е бил натрупал опит в борбата си срещу кръстния знак.
Вероятно по-късно демонът Варава – нека продължим да го наричаме с това име – е продължил да се подвизава под облика на друг император, Нерон, останал в историята със своята жестокост и с нечовешките си гонения срещу християните. По-сетнешните му превъплъщения са само догадки, с повечето от които не бих се ангажирал тук – както от непълна увереност, така и поради липса на време.
Ще спомена обаче името на младия свещеник Жан Батист Кустоар от френското планинско селце Шатомюр. Събитията, свързани с него, са толкова ужасни, че католическата църква е положила невероятни усилия да заличи и най-малкия спомен за тях. Дори самото название на селото е забулено в забрава след страшния случай от 1484 година.
Първоначално Кустоар не проявявал никакви странности и изпълнявал задълженията си със завидно усърдие. Можем да предположим, че до споменатата вече година той не е имал нищо общо с демона. Но един ден до областния архиепископ достигнали сведения за чудовищни и нечестиви злодияния в Шатомюр. Селската мълва нашепвала, че пред безумията на Кустоар бледнеят дори кървавите ексцеси на барон Жил дьо Рес отпреди половин век. Първоначално архиепископът сметнал всичко за празни приказки и нелепи клюки. Слуховете обаче продължавали да се множат, като обрасвали с нови и нови подробности, тъй че накрая църковният служител сметнал за свой дълг да провери какво се крие зад тях.
Първият му пратеник изобщо не се завърнал. Разтревожен, архиепископът изпратил втори свещеник. След четири дни пратеникът пристигнал обратно и съобщил, че мълвата се потвърждава от фактите. Той не бил успял да стигне до самото село, защото из горите наоколо бродели зловещи сенки, излъчващи непоносима смрад. Но дори от разстояние личало, че нещо в Шатомюр не е наред. Селото изглеждало изоставено, само нарядко по улиците му се движели минувачи със странна, провлачена походка. Малко по-оживени групички хора се мяркали около широкия вход на пещерата над Шатомюр, ала това било толкова далече, че не се различавали никакви подробности. Едно обаче се виждало ясно – кръстът над камбанарията на малката църква бил ОБЪРНАТ НАОПАКИ.
Вече нямало съмнение, че се налагат бързи и решителни действия. Реакцията на светските и църковните власти била мълниеносна. Само три дни по-късно около селото се сключил обръч от войници, свещеници и доброволци от околните села. По настояване на архиепископа върху гърдите на всички били пришити големи кръстни знаци.
Колкото и да е странно, никой не им попречил да се приближат до Шатомюр. Зловещите сенки били изчезнали, както впрочем и всички жители на селото. Претърсвайки старателно всяка къща по пътя си, кръстоносните отряди бавно напредвали към високата скална стена, в чието подножие зеела пещерата. По пътя си не забелязвали нищо нередно, освен неестествената глуха тишина и надраскания по всички стени знак на демона – обърнатия кръст.
Ужасът ги връхлетял едва когато се струпали около входа на пещерата. Защото отвътре внезапно изскочила тълпа от адски изчадия – живи мъртъвци, въоръжени с пръти и човешки кости. Сред тях крачел един-единствен човек с нормален вид и жителите на близките села познали в него самия Кустоар. Успели да разпознаят и някои от задгробните гости, които само допреди няколко месеца били живи и здрави.
Последвало тежко и страховито сражение. Войниците били все опитни ветерани, преживели най-тежки изпитания, но мнозина от тях се изкушавали да побягнат презглава и само натискът отзад им пречел да го сторят. Стрели и мечове се впивали в неживата плът на покойниците, коси и вили взимали своята дан. А демоничните твари не отстъпвали и даже съсечени на две продължавали да се сражават със сляпо упорство. Кой знае как щяло да завърши всичко, ако един пребледнял, но твърд свещеник не бил извел братята си по църква напред – между мечовете и живите трупове.
Кръстовете и молитвите се оказали по-силно оръжие от стоманата. Един подир друг мъртъвците падали и мигом се превръщали в онова, което трябвало да бъдат – скелети, покрити със зловонна разложена плът. Накрая Кустоар останал сам, ала се биел като луд, бълвайки сатанински проклятия и ботохулства. Успели да го повалят и вържат само с обединените усилия на свещениците и една прегърбена старица, която помнела древни заклинания, съхранени още от времето на друидите.
Личният пратеник на архиепископа изразил желание да поговори насаме с вдъхновителя на цялото това зло. Отначало околните възразявали, но след като видели как светият знак усмирява демона, дали съгласието си този разговор да бъде проведен – на открито, в кръг от забити в земята кръстове и пред свидетели, отдалечени на двайсет крачки.
Беседата продължила съвсем кратко. Внезапно Кустоар избухнал в безумен смях, а представителят на архиепископа се отдръпнал разтреперан от него и с пресеклив глас наредил незабавно да бъде подготвена клада. Заповедта била изпълнена тутакси и едва ли не с радост – доколкото можело да се изпитва това благородно чувство след преживените току-що нечовешки изпитания.
Когато пламъците се склопили около Жан Батист Кустоар, горящата му риза разголила за миг тялото и всички видели по бялата кожа дълги алени белези, оставени сякаш от жестоко бичуване. Сетне огънят закрил чудовището. От центъра на кладата излетял оглушителен писък, какъвто може да издаде само безплътното гърло на прокълнат демон и към небето полетял облак черен дим с неясни човешки очертания.
Придружен от неколцина свещеници и капитана на военния отряд, пратеникът на архиепископа огледал вътрешността на пещерата. В дъното й открили грозен богохулен олтар със знака на обърнатия кръст, а наоколо били пръснати останки от човешки тела. Несъмнено пред този олтар били вършени жестоки жертвоприношения, завършващи с отвратителни канибалски пиршества.
След като изпълнили последния си християнски дълг към костите на невинните жертви, хората от отряда събрали труповете на неотдавнашните си адски противници и ги изгорили на същата клада, където бил издъхнал Кустоар. Пепелта развяли по вятъра, а входа на пещерата затрупали с камъни. Преди да подпалят селото и да си тръгнат, представителят на архиепископа ги накарал да се закълнат, че никому не ще разкрият подробности за станалото и дори ще забравят името на Шатомюр. Сам той дал същата клетва и може да се каже, че я изпълнил отчасти, но не докрай. Защото още по обратния път разсъдъкът го напуснал и до края на клетия си живот (който дошъл след две години) той повтарял само едно: че “онзи” наистина някога е обитавал тялото на Жил дьо Рес, наричан от простолюдието Синята брада, и макар засега да си бил отишъл, скоро пак щял да се върне.
(Краят следва)

About Lubo

Writer, translator etc.
This entry was posted in Uncategorized. Bookmark the permalink.

3 Responses to ПРОКОБАТА-1

  1. КРА. СО. ТА.

    Ще има ли продължение?

  2. Lubo says:

    Ще има. Само трябва да го набера, че ми е на стар ръкопис.

  3. Григор says:

    Чакаме с огромно нетърпение!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>