ДОБРО ОТ ЗЛОТО

Ти трябва да правиш добро от злото, защото просто няма от какво друго да го правиш.
Казал го е Робърт Пен Уорън. И неотдавна аз осъзнах колко е прав. Защото хвърляйки поглед назад, внезапно разбрах, че всичко, което съм постигнал в своя живот, дължа на злото.
Роден съм отдавна. Много отдавна – само 10 дни след средата на миналия век. А две години по-късно у нас се пръкнала една мракобесническа организация, наречена “Главлит”, копие на аналогичната инстанция в Съветския съюз. Целта на “Главлит” била ни повече, ни по-малко, да прочисти цялата българска литуратура от буржоазни, шовинистични и прочие вредни влияния. С други думи – тотална цензура.
Изготвен бил списък на книги и автори, които да бъдат обявени извън закона и да се изхвърлят от всички библиотеки в България. В списъка влизали цял куп исторически изследвания. Политическа литуратура. Плюс съчиненията на Карл Май – защото в “Майн кампф” Хитлер бил споменал, че харесва този автор. Там попаднал и романът “Отнесени от вихъра” като расистко произведение. “Мечо Пух” се отървал само с лека уплаха – след дълго обсъждане решили да не го забраняват.
Списъкът си е списък. Обаче след изготвянето му трябвало да последва и изпълнение. А местните партийни велможи не били свикнали само да изпълняват. Те трябвало да демонстрират ентусиазъм… и да преизпълняват.
Това вече го помня. Детските спомени често са най-ярките.
В средата на 50-те години беше забранен не само Карл Май. Неофициално попаднаха извън закона ВСИЧКИ индиански романи. Единственото изключение беше “Синовете на великата мечка” на Лизелоте Велскопф-Хенрих, защото авторката се оказа германска антифашистка.
В черния списък беше Едгар Уолъс. Но покрай него изгърмяха ВСИЧКИ криминални романи. Включително и тези на Конан Дойл.
Ние, децата (и най-вече батковците ни) тайно прехвърляхме от ръка на ръка криминални и индиански романи. Криехме ги под дюшеците. А родителите ни ги намираха и ги изгаряха – защото ние не разбирахме, но те знаеха какво е да те обвинят в четене и разпространение на вредна литература.
И все пак във всичко това се криеше и семето на нещо добро.
Навярно сте виждали кадрите с клади от книги, запалени от нацистите. Нашата власт беше по-умна и по-прагматична. Библиотеките се прочистваха от всичко, пораждащо дори най-леко съмнение, но книгите не се изгаряха. Отиваха в складовете на вторични суровини.
А през почивните дни по-смелите хлапета прескачаха бодливата тел и мъкнеха от складовете купища дрипави книги. Книги, пълни с вълнуващи приключения.
Аз имам двама по-големи братя. Ще им бъда вечно благодарен, че ме научиха да чета още когато бях на 4 години, и че отмъкваха от складовете онези книги. Така в ръцете ми попаднаха броеве от изданието за комикси “Чуден свят” (забранено, естествено) и няколко произведения на френската фантастика от началото на века. Една от тези книги – “Пленникът на Марс” (някой ден ще ви разкажа за нея) – порази въображението ми до такава степен, че още от ранно детство начерта веднъж завинаги целия ми път през живота. Ако съм постигнал нещо, то е благодарение на нейния автор Гюстав льо Руж.
Парадоксално – но въплъщението на злото “Главлит” ми стори добро.
И кой знае защо си спомням как Ам-гъл спаси Средната земя от гибел в последния миг…