ЕЛЕСАР – 4

Глава трета
Бар-ен-Хазад

И отново го събуди меко зелено сияние.
Беше съвсем тихо и го обгръщаше безметежен покой. Все още унесен в полудрямка, Галдо лениво се зачуди дали елфите са си тръгнали, или още са тук, на полянката. Искаше му се пак да опита от техните курабийки, да отпие от бистрото пролетно питие. Той се размърда върху меката, топла трева и отвори очи.
Не беше трева.
Лежеше в леглото си. През отворения прозорец само на педя над главата му нахлуваше свеж въздух, изпълнен с аромат на зеленина и цветя, а навън грееше ясен ден с ослепително синьо небе. Слънцето вече наближаваше пладне и лъчите му пронизваха младите листа на бряста до оградата в задния двор. Един любопитен синигер кацна на перваза, извъртя глава, погледна Галдо с едно око и отлетя.
Сън е било, помисли си хобитът и лека печал го бодна право в сърцето. Само сън… но пък толкова хубав.
Дрямката отминаваше бързо. По цялото му тяло се разля бодрост и нетърпеливо желание да узнае какво му готви този чудесен нов ден. Той се ослуша и отначало долови тихото шумолене на листа отвън, после чу и гласа на стария Арвиболд:
- “Пак ме измами – рекъл тролът. – Само че този път аз ще решавам.” “Добре – отвърнал хобитът. – Избирай сам: горното или долното?” Тролът дълго се чесал по главата, дълго размишлявал и накрая избрал горното. Съгласил се хобитът и знаете ли какво посадил?
- Ряпа-а-а-а! – изреваха възторжено гласовете на десетина хобитчета.
- Шшшшт! – тревожно възкликна старият пощальон. – По-тихо, ще събудите Галдо.
- Не, няма да го събудите! – весело се провикна Галдо и подаде глава през прозорчето.
Хобитчетата бяха накацали като врабчета на пейката под бряста, близо до слънчевия часовник, а Арвиболд стоеше пред тях и смаяно гледаше усмихнатото лице на Галдо. После старецът вдигна ръка към сърцето си и от очите му бликнаха сълзи.
- Момчето ми! – ахна той. – Събуди се най-сетне.
Няколко секунди Арвиболд стоя като вкаменен, сетне се втурна към задния вход. След миг от коридора долетя тропот и вратата на стаята се разтвори широко, но за изненада на Галдо вместо пощальона на прага застана съвсем друг стар хобит.
- Дядо! – възкликна смаяно Галдо. – И ти ли си тук?
- Че къде да бъда? – отвърна строго Зак Остролистник, опитвайки да прикрие вълнението си. – Знаеш ли как ни изплаши, момче? Изпоразболяхме се от притеснение. Беше замръзнал като пън в оная проклета гора. Добре че приятелите ти те намериха. Домъкнаха те тук ни жив, ни умрял. Като ми обади Арвиболд какво е станало, веднага пристигнах. – Той въздъхна тежко и челото му помрачня. – По цели нощи дежурехме до леглото ти и си мислехме, че няма да те бъде.
Галдо се позамисли.
- Колко време съм боледувал?
- Цял месец – обади се Арвиболд, който незабелязано бе влязъл в стаята.
- И пет дни – уточни Зак.
Галдо недоверчиво се озърна през прозореца.
- Чакайте малко. Кой ден сме днес?
- Пети февруари* – отговори Арвиболд.

* За удобство от тук нататък ще се използват дати според съвременния календар.

Галдо помълча. Пак погледна навън към зелените клони на бряста.
- Ами това там…?
Арвиболд разпери ръце.
- Какво да ти кажа, момчето ми. Пролет и толкоз. Никога не е идвала толкова рано. Истинско чудо, мен ако питаш – а и не само мен. Половината Графство се радва, другата половина мърмори, че не е естествена тая работа и няма да доведе до добро.
- Искам да видя! – възкликна Галдо.
Той отметна завивката, извъртя се и спусна крака на пода. Изведнъж го побиха студени тръпки. Плочките му се сториха невероятно хладни, или може би някъде имаше отворена врата и оттам подухваше мразовито течение. Галдо погледна надолу и не повярва на очите си. Космите по ходилата му бяха напълно изчезнали и сега оголените крака изглеждаха бледи, грозни и мършави.
- Какво е станало с мен? – жално проплака Галдо.
Зак въздъхна и сложи ръка на рамото му.
- От измръзването е. Окапаха още на втория ден. Но недей да се тревожиш, скъпо момче. Горе главата. Дядо ти е забъркал страхотен мехлем от кукуряк, вратига, олеандър и други билки – моя лична тайна рецепта. Обещавам ти: още преди средата на лятото ще имаш най-рунтавите крака в цялото Графство.
- А дотогава?
Старият билкар сви рамене.
- Е, дотогава ще трябва да носиш ботуши.
- Като джудже – промърмори недоволно Галдо. – Мирто и другите ще ме скъсат от подигравки.
- И хобитите от Мочурището носят ботуши – утеши го Арвиболд.
Галдо с покруса огледа още веднъж голите си крака и се облегна назад на възглавницата. Да се покаже така пред приятелите си би било още по-зле, отколкото да обуе ботуши. Зави му се свят.
- Оставете ме – тихо избъбри той. – Искам да си почина.
Зак поклати глава и излезе от стаята. Арвиболд понечи да го последва, но изведнъж спря, отвори едно чекмедже и извади нещо отвътре, после се върна към леглото.
- Знаеш ли, когато приятелите ти те донесоха, намерихме това в юмрука ти. Тъй здраво го беше стиснал, че едва успяхме да го измъкнем.
Галдо погледна протегнатата ръка на стария пощальон и очите му се разшириха.
Арвиболд държеше зеления камък от съня му – съвсем същия, само че вече с филигранен сребърен обков и изящна сребърна верижка.

А пролетта бушуваше из цялото Графство неудържима и волна като необятен зелен пожар. От овошките първи разцъфнаха сливите – за една нощ черните им клони сякаш се отрупаха с товар от белоснежни пуканки. Подир тях със сватбена премяна се нагиздиха вишните, после ябълките. Мимолетни слънчеви дъждове напояваха земята и отминаваха, оставяйки подир себе си пъстри дъги в бистрото синьо небе. Сред избуялата тучна трева грейнаха хилядите жълти слънца на глухарчетата, а клоните на люляците натегнаха от гроздове бели и лилави цветове. Две лястовички си избраха местенце на завет над прозореца на Галдо, който с интерес ги следеше от леглото как носят с човки бучици глина за гнездото си. Но скоро силите му се възвърнаха и той закуцука из къщата и двора, а след още някой ден вече помагаше на Арвиболд в разнасянето на пощата.
Противно на опасенията му, ботушите предизвикаха любопитство, но не и подигравки. И всъщност нямаше нищо чудно, защото дълбоко в сърцата си обитателите на Графството таят неизчерпаем запас от добрина и съчувствие към чуждото нещастие – а нима можеше да има за един хобит по-голяма беда от това да загуби космите по краката си?
Впрочем, Галдо рядко имаше случай да се увери в това съчувствие. След болестта бе станал някак по-плах и саможив, избягваше големите компании и предпочиташе да се скита из пролетните ливади и горички. Хубостта на Графството го затрогваше до сълзи и в същото време му вдъхваше някаква неясна, мъчителна тревога, сякаш очакваше в най-близко време да я загуби завинаги. В такива моменти понякога вадеше от пазвата си елфическия камък, с който вече не се разделяше никога, и му се струваше, че щом го стисне в ръка, небето става още по-синьо, тревата още по-зелена и цветята още по-пъстри.
Тия настроения го караха да предпочита доставките на пратки за по-далечни места – Бели извор, Сберипът, Подкулино или Малък Дълбалник. На няколко пъти отскочи и до Язови бърлоги, но колкото и да търсеше, не успя да открие нито странната портичка, нито пролетната поляна.

След като се увери, че внукът му е оздравял напълно, Зак Остролистник отново се върна в Малък Дълбалник, където временно бе поверил на приятели грижите за пчелина си. Но междувременно Галдо узна за тайното му увлечение – кореспонденция с билкари от цялото Графство, та дори и извън него. Особено бурни страсти разпалваха писмата на Раф Гороцвет от хана “Кроткото пони” в Брее.
- Гороцвет му е името – горещеше се старият хобит, – ама всички го наричат Мажирепей. И с право. Не отричам, доста е умен за Голям човек, и от билки разбира, но инат като него светът не е виждал. Втълпил си е в главата, че може да лекува всичко с репей.
- Репей ли? – изненада се Галдо. – Онзи храст с бодливите топчета, дето се лепят по дрехите?
- Същият. – Зак помълча, почеса се по ухото и продължи с по-спокоен тон. – Виж сега, няма спор, че репеят е полезна билка. И за ревматизъм помага, и за кожни болести, та и за косопад… дори в твоя мехлем съм сложил малко извлек от репеев корен, само не казвай никому. Но да твърдиш, че с една билка, пък била тя и най-хубавата, може да се лекува всичко, това си е чисто невежество. От инат е измислил какви ли не рецепти, само и само да бъде неговото: репей и лютиче, репей и мащерка, репей и бял равнец. Злите езици разправят, че дори в бирата си слагал отвара от репей, уж така по-бавно се вкисвала. – Той пак помълча и изведнъж се разпали отново. – А отгоре на всичко има нахалството да ми праща разни билки и да ме подпитва какво знам за тях. Сякаш съм някое невръстно хлапе, дето не може да различи маточина от полски хвощ!
- Не се ядосвай, дядо – утеши го Галдо. – По нашия край всички те знаят какъв билкар си. Не са ли идвали да те търсят за цяр чак от Фуков край и Долни Върбалак? А пък в Малък Дълбалник едва ли ще се намери хобит, дето да не си му помогнал поне веднъж.
- Е, което си е истина, истина си е – кимна удовлетворено Зак. После изведнъж се сепна. – И като стана дума за Малък Дълбалник… време ми е да се прибирам, момчето ми. Пчелите сигурно вече събират мед и се чудят къде ли съм, та не се грижа за тях.
И той се загледа през прозореца към градината, където сякаш за да подчертаят думите му, няколко пчели деловито жужаха над лехите с цветя.

През един късен следобед, няколко дни след като дядо му си замина, Галдо тъкмо се прибираше с празната пощальонска чанта през рамо, когато видя от предната врата да излиза пощальонът от Сберипът. Навярно беше донесъл пратките от Северната и Южната околия. Доволен, че най-сетне ще може да отмори нозе (така и не бе успял да привикне докрай с ботушите), Галдо влезе в кантората и плъзна очи по познатата гледка. Бронзовото гише с матово стъкло беше излъскано както винаги до огледален блясък. Тъмната дъбова ламперия по стените сякаш излъчваше тишина и покой. Върху таблото за обяви беше закачено извлечение от пощенския правилник, а до него вехто пожълтяло листче с подгънати ъгълчета приканваше: “Търсим работници за строеж в далечна страна срещу щедро заплащане в злато. Обръщайте се към Барт Крушопън от Брее”. Листчето висеше много отдавна, но Галдо не помнеше някой да е проявил интерес към предложението.
Арвиболд не се виждаше никакъв. Галдо метна чантата зад гишето, излезе в коридора и тръгна към задната врата. Искаше да поседи в градината. Но пейката край обраслата с бръшлян каменна стена се оказа заета. Седнал в сянката на бряста, Арвиболд съсредоточено разглеждаше някакъв свитък, навярно пристигнал с пощата от Сберипът.
Свитъкът от дебел бледокафеникав пергамент беше завързан със златен ширит и запечатан с тежък печат от червен восък. Галдо с любопитство се вгледа във вдлъбнатото изображение върху восъка: пламък, под който се кръстосваха счупена секира и разтворени ковашки щипци. После погледна адреса. На първия ред имаше няколко странни знака, а по-долу беше изписано с едри, грубовати руни:

БАР-ЕН-ХАЗАД
В ЕРЕД ЛУИН (СИНИТЕ ПЛАНИНИ)
ДО ДОСТОПОЧТЕНИЯ ТУЛИ
ОТ РОДА ХАЗРИНОВ

- Писмо до джудже… – промърмори объркано той. – За пръв път чувам подобно нещо по нашия край.
- И аз също, момчето ми, аз също – отвърна старецът и угрижено поклати глава. – Странно е туй, не ще и дума. Странно и обезпокоително, бих казал. Ала не е работа на пощальона да обсъжда кому ще достави пратката. Нали знаеш, в дъжд и суша, в пек и мраз… – Той помълча, после пак поклати глава и като въздъхна, отсече решително: – Още утре тръгвам към Сините планини.
При тия думи Арвиболд неволно разтърка ревматичното си коляно. Това не убягна от погледа на Галдо и той с готовност предложи:
- А защо да не отида аз? Доста път е до Сините планини, един ден няма да стигне и сигурно ще трябва да се нощува по пътя. Има ли смисъл да се товариш излишно?
Арвиболд се поколеба съвсем малко, колкото за приличие, после махна с ръка.
- Какво пък, върви. На вас, младите, само ви дай да скитате по широкия свят. Като поостарееш ще разбереш онова стихче

Нозете млади дирят път,
полета и цветя.
На старост дай им роден кът
и топло край жарта.

Той се позамисли, стана с въздишка от пейката и бавно тръгна към вратата.

Утрото на следващия ден изгря мъгливо и влажно. През нощта бе валял дъжд и от клоните на бряста се ронеха тежки кристални капки, а локвите мътно проблясваха под ниското сиво небе. Оседланото пони на име Тропчо вече чакаше с унило наведена глава отвън, до задната порта.
- Хей, ленивецо, не се помайвай! – подвикна Арвиболд.
- Идвам, идвам! – долетя приглушеният отговор и Галдо изскочи на двора, дъвчейки в движение.
Издутата пощальонска чанта подскачаше зад гърба му. Всъщност вътре нямаше друга пратка освен свитъка за джуджето Тули, но като всеки предвидлив хобит Галдо се беше погрижил да си осигури достатъчно количество провизии за из път. Арвиболд забеляза, че изпод капака на чантата стърчи чучурът на малкото походно чайниче и шеговито подхвърли:
- Ти май не се надяваш много на угощение от получателя.
За негово учудване Галдо се смути и смотолеви неясно:
- Ами… нали знаеш… няма нищо по-хубаво от чаша чай сред природата.
Старият пощальон подигравателно вдигна вежди, но премълча. А Галдо изведнъж се разбърза, яхна понито и като махна с ръка, потегли към кръстопътя.
Отвъд страноприемницата пътят се изкачваше стръмно към билото на Белите ридове. Понито с усилие изпъпли дотам и от високото се разкри гледка на югозапад към низините, забулени в сенки и прозрачна утринна мъгла. Далече наляво се тъмнееше Западната гора, а отпред на хоризонта смътно трептяха бледите очертания на Далечните ридове, по чиито върхове вече светлееха първите лъчи на зората.
Скоро слънцето изгря и мъглата изчезна като по вълшебство. Тропчо вирна уши и ускори крачка, а когато достигна подножието на хълма, вече подтичваше с бодър тръс. Облаците отминаха на изток и над света отново се ширна необятният син небосвод, предвещаващ още един топъл пролетен ден. От крайпътните дървета долитаха птичи песни, лек ветрец люлееше високите треви и всичко подсказваше, че животът в Графството е такъв, какъвто трябва да бъде – спокоен и безметежен, без други приключения, освен това да доставиш пратка на някакво си джудже в Сините планини далеч отвъд границите на Западната околия.
Всъщност причината за приключението бе тясно свързана с личността на Вилко Палитрън от Подкулино – най-западното селце на Графството. От доста години Вилко работеше в местната поща и си беше спечелил славата на най-некадърния пощальон, който светът е виждал. Попадналите у него пратки неминуемо се озоваваха на погрешен адрес, редките официални послания от Голям Дълбалник отлежаваха със седмици и месеци в кантората, а когато трябваше да изпратят важно писмо, хобитите предпочитаха да изчакат докато техен познат потегли по работа към някое близко градче. Кметът Уил Къртокоп люто ругаеше Вилко и се заканваше първо да го напердаши със земеслона, а после да го прогони веднъж завинаги от пощенската кантора. Тия похвални намерения обаче срещаха едно непреодолимо препятствие: Подкулино беше населено с особено сериозни и здравомислещи хобити, тъй че никой от тях не желаеше да поеме пощальонската служба, а за закриване на кантората не можеше да става и дума.
По принцип правилникът изискваше пратката само да се достави до най-близката поща в желаната посока. Но в случая не можеше да става и дума за спазване на обичайната процедура. Вилко Палитрън просто щеше да затрие свитъка някъде, а подобно нещо не биваше да се допуска в никакъв случай. Именно затова Галдо държеше лично да стигне до тайнствения Бар-ен-Хазад.
Около час преди пладне той прекоси горската ивица по границата на Графството и навлезе в ничиите земи, а след още два часа вече наближаваше Подкулино, сгушено в източното подножие на Стражевите хълмове. Тук-там из околните ниви се мяркаха работливи хобити, но селските улици пустееха и Галдо без затруднение се добра до пощенската кантора. С неодобрение забеляза, че червената и златиста боя по стълба отпред се лющи, а вратата зее широко разтворена и всеки зложелател можеше да се добере до тайните на местната кореспонденция.
В сумрачната кантора лъхаше на мухъл, бронзовото гише беше позеленяло, стъклото зацапано от мухи и мазни пръсти, а на масата зад него се извисяваше прашна камара недоставени пратки. Задната врата също се оказа отворена и като мина през нея, Галдо най-сетне откри местния пощальон. Излегнат на припек сред буренясалата градина, Вилко мижеше срещу слънцето и съсредоточено чешеше рошавия си десен крак. Когато Галдо го попита как да стигне до Бар-ен-Хазад, той също тъй старателно се почеса по тила, дълго кокори очи от усилието да си припомни и накрая уверено заяви, че не е чувал за подобно място.
Честно казано, Галдо и не се бе надявал на по-добър резултат. Махна с ръка, напусна пощата и водейки понито за юздите тръгна по селските улици да търси упътване от някой друг местен жител. След дълго обикаляне най-сетне му провървя. Един стар хобит, който прекопаваше зеленчуковата градина в двора си, остави мотиката, избърса чело и бавно кимна.
- Да, знам го. Точно тъй, Бар-ен-Хазад, дето му викат Домът на джуджетата. Слушай сега, продължаваш все напред по стария кралски път към Сивите заливи. Ще минеш между нашите хълмове и Далечните ридове. След около два часа почвай да се оглеждаш наляво за отклонение от пътя. И си отваряй очите на четири, защото е тясно и занемарено. Не път, ами най-обикновена пътека. На разклона има и голям камък със стрелка и някакви неразбираеми знаци – джуджешка им работа. – Старецът помълча, огледа пришълеца от глава до пети и попита с нескрито съмнение: – Ами ти по каква работа си тръгнал да дириш джуджетата?
- Пощальон съм, идвам от Голям Дълбалник и нося пратка за тях. – За доказателство Галдо потупа издутата чанта. – Би трябвало да я дам на вашия пощальон, но нещо му нямам доверие.
Старият хобит издаде нещо средно между кашлица и презрителен смях.
- Ха! Надявай се ти Вилко Палитрън да тръгне на толкоз далечен път! Откога разправям аз да закрием селската поща – само ядове ни създава. Има си свестни пощальони и в Зелени кът, и в Голям дълбалник, и в Бели извор. Каквото трябва, ще ни го носят. Ама вече никой не слуша старите, тъй да знаеш, момко…
Личеше си, че отдавна не е срещал подходящ събеседник и иска да се наприказва. Галдо обаче беше гладен и изморен от дългия път, и държеше да провери на какво ниво е гостоприемството в местната пивница. Затова се сбогува набързо и тръгна обратно към центъра на селото.

Гостоприемството в местната пивница се оказа на много добро ниво и Галдо би се възползвал от него в пълна мяра, но все пак чувството за дълг надделя. След един набързо претупан обяд (не повече от час и половина), полят с една-единствена халба бира, той отново потегли. Скоро селото остана назад и древният път навлезе между полегати възвишения – отляво Далечните ридове, отдясно Стражевите хълмове. Унесен от пълния стомах, топлото слънце и плавната походка на Тропчо, Галдо клюмаше на седлото, от време на време сепнато надигаше глава, озърташе се към мирния монотонен пейзаж и пак задрямваше.
Беше минал може би около час, когато при поредното си събуждане той усети, че нещо в гледката се е променило. Разтърка очи. Да, над билото отдясно се издигаше стройна бяла кула – нежна и сякаш полупрозрачна като свещ върху празнична торта. Галдо спря понито и зарея замечтан поглед нагоре. Бе чувал да разказват за тази кула, че била построена в прастари времена от елфите и от нейния връх можело да се види морето. Много му се искаше да провери дали наистина е така, но сега имаше по-важна задача.
Той скочи от седлото, изтича за съчки до близката горичка, запали малък огън и сложи чайничето да ври върху два плоски камъка. Пламъците весело близнаха опушеното дъно, водата зашумя и не след дълго от чучура с тихо съскане бликна струйка пара. Тогава Галдо пристъпи към онова, което бе замислил още от предната вечер. Отвори чантата, извади пергаментовия свитък и поднесе печата към парата.
В оправдание на младия хобит трябва да се изтъкне, че макар отлично да разбираше колко зле постъпва, той просто не можеше да се пребори със себе си. Откакто видя свитъка, го мъчеше непоносимо любопитство да узнае какво е написано в него. Пръстите му просто трепереха от нетърпение. Ето, восъкът започваше да се размеква под горещата влажна струя. Краят на печата се отлепи от пергамента…
И в този момент Галдо усети как го обля вълна от непоносим срам, избухнала сякаш от зеления камък на гърдите му. Той бързо отдръпна свитъка и притисна с пръсти омекналия восък докато отново се залепи за пергамента. После изля чайничето върху огъня, прибра го в чантата и пак яхна понито.

Късният следобед отминаваше. Слънцето бе изчезнало зад Сините планини и дърветата горе по върховете се очертаваха като черни силуети на фона на бледото небе, а в низините се сгъстяваха сенки, когато Галдо най-сетне зърна вляво от пътя голяма островърха канара. Ако не беше предупреждението на стария хобит от Подкулино, едва ли би й обърнал внимание. Изглеждаше съвсем обикновена скала, отронена в незапомнени времена от високите планински зъбери. Покриваше я дебел слой мъх и лишеи, тъй че само внимателен поглед можеше да различи стрелката и полуизтритите тайнствени знаци по грапавата повърхност.
Галдо подръпна юздите и понито неохотно зави наляво по тесен и занемарен черен път. Дълбоки бразди в пръстта подсказваха, че оттук са минавали каруци, но над тях отдавна бе избуяла трева. Отляво се сплитаха непроходими храсталаци, отвъд които започваше гъста елова гора; каменистите склонове отдясно, осеяни с редки криви дръвчета, ставаха все по-стръмни. Над пущинака тегнеше плътна, неестествена тишина. Дори мекият тропот на копита сякаш се разтваряше мигновено в неподвижния вечерен въздух. Тропчо пристъпваше неспокойно, пръхтеше и мърдаше тревожно уши. Самият Галдо усети как го обзема неопределена боязън и в паметта му изплуваха разказите на Арвиболд за орки, гоблини и тролове. Тъкмо в такъв пущинак можеше да се очаква среща с подобни зловредни твари.
Опасенията му обаче се оказаха неоснователни. От храстите не изскочиха нито гоблини, нито тролове. След около половин час пътят зави надясно и спря пред широк отвор в скалата, преграден от масивна бронзова врата, върху която младият пощальон отново зърна странната емблема със счупената секира и разтворените ковашки щипци. Край вратата висеше на верига тежък железен чук. Галдо се поколеба, после слезе от понито, вдигна с усилие чука и удари по дебелата бронзова плоча. Мощен тътнещ звън разтърси потъмнелия метал, сетне се отдалечи и бавно заглъхна в скалните дълбини. Отново настана тишина.
Не се случи нищо. Хобитът чакаше, хвърляйки плахи погледи наоколо из гъстеещите сенки, а минутите му се струваха безкрайни. Най-сетне, когато вече се питаше дали да не тръгне обратно, някъде отгоре долетя скърцане и дрезгав старчески глас попита свадливо:
- Кой е?
Галдо вирна глава. Високо горе в скалата зееше малък отвор, през който се процеждаше мътна жълтеникава светлина. На нейния фон зърна нечия глава с ниско нахлупена тъмносива или черна качулка, тъй че лицето изобщо не се виждаше. Джудже трябва да е, помисли си той и отговори любезно:
- Добър вечер, почитаеми. Името ми е Галдо Бързолък, на твоите услуги. Идвам от Голям Дълбалник и нося писмо за достопочтения Тули от Бар-ен-Хазад.
- Писмо? – повтори недоверчиво джуджето. – От кого? Покажи го.
Без да откъсва очи от високия прозорец, Галдо пипнешком разкопча чантата, извади свитъка и го размаха над главата си.
- Ето. Не знам от кого е, но ми се струва, че идва отдалече.
Гласът на джуджето поомекна, но само съвсем малко.
- Добре. Влизай.
Хобитът с недоумение се втренчи в металната порта пред себе си.
- Как? – понечи да запита той, но когато отново вдигна глава, закачуленият силует бе изчезнал от прозорчето.
След миг получи отговор на въпроса си. Дълбоко в скалата някакъв скрит механизъм затрака, заскърца, зачегърта; двете тежки бронзови плочи трепнаха, разделиха се, бавно плъзнаха настрани и потънаха в камъка. Пред Галдо зееше дълъг мрачен тунел, в края на който едва-едва се мержелееше сивкава светлинка.
Той неуверено пристъпи от крак на крак. От усойния тунел го лъхна влажен, студен въздух и по гърба му пробягаха тръпки. Не изпитваше ни най-малко желание да навлиза в това тайнствено и страховито подземие, а когато подръпна юздите, усети, че и понито споделя неговата тревога.
Докато се колебаеше, из тунела прокънтяха нечии стъпки. Бледа светлина очерта отдясно отвор в скалната стена и началото на стръмни каменни стъпала, водещи нагоре. Стъпките приближиха, светлината стана по-силна и джуджето с качулката излезе от стълбището. С едната ръка то държеше стар железен фенер, вдигнат високо над главата му, тъй че цялото му лице тънеше в сянка.
Галдо леко се поклони и протегна напред свитъка. Очакваше джуджето веднага да го разгърне – а за целта трябваше да остави фенера на пода и поне отчасти да освети лицето си – но остана разочарован. Старото джудже само погледна печата, издаде някакъв странен звук, може би въздишка на удовлетворение, после пъхна посланието под дрехата си и кимна.
- Ела с мен.
- Защо…? – обърка се хобитът. – Нали вече донесох пратката. Късно става, трябва да си вървя.
- Точно защото е късно! – тросна се джуджето. – Не ще позволя някой да каже, че от Хазриновия дом са прогонили гостенин да се скита немил-недраг по вечерна доба. А и… нали вие, хобитите, имате обичай да гощавате пощальоните? Е, ние, джуджетата, също умеем да бъдем гостоприемни. Хайде, идвай.
Това вече е приказка, помисли си Галдо и тревогата му мигновено изчезна. Тунелът вече не изглеждаше нито толкова мрачен, нито толкова дълъг. Той отново подръпна юздите и тръгна след джуджето, а зад гърба му затропаха копитата на понито. Светлият отвор отсреща бързо се приближаваше и когато минаха през него, наоколо се разтвори неголяма долина с отвесни скални стени. Небето горе вече бе станало лилаво и в него една подир друга изплуваха ранни звезди, а долу сенките обгръщаха наклонената ливада, която се изкачваше към малък навес в отсрещния край на долината. Оттам долетя тихо цвилене. Тропчо наостри уши, изцвили въпросително и припна напред. Галдо се озърна към своя спътник, който все така държеше фенера високо над главата си.
- Остави го – кимна джуджето. – Ще пратим някого да се погрижи за него.
Отдясно в отвесната скала се тъмнееше нов широк отвор, преграден с дебела желязна решетка. Щом се приближиха, решетката с глух звън се вдигна нагоре и откри пътя към парадно стълбище, украсено със статуи на джуджета в бойни доспехи или с чукове в ръцете. На стената над първата площадка Галдо отново забеляза емблемата с щипците и секирата – този път изработена от бял мрамор.
От втората площадка започваше дълъг коридор в двете посоки. Джуджето зави наляво, отмина три врати, отвори четвъртата и въведе Галдо в просторна каменна зала, озарена от множество кристални светилници и от пламъците на току-що запален огън в голямо гранитно огнище. Почти по цялата дължина на залата се простираше тежка дъбова маса и в единия й край хобитът зърна обнадеждаващия блясък на чинии, подноси, чаши, прибори и захлупени блюда. Домакинът махна с ръка натам.
- Заповядай, седни и се гощавай до насита. Извинявай, че ще бъдеш без компания на трапезата, но тук сме свикнали да вечеряме рано и рано да си лягаме. Надявам се все пак гощавката да ти хареса, макар и приготвена твърде набързо.
Повече от набързо, помисли си Галдо с леко учудване. Кога успяха да запалят светилниците и огнището, кога успяха да сложат на масата всичко това?
Усетило удивлението му, джуджето лекичко се изпъчи и започна да вдига капаците на блюдата, обяснявайки със зле прикрита гордост:
- Предлагаме ти каквото може да се намери в нашето бедно жилище: хляб от крепка планинска ръж – черен, ала неописуемо вкусен и даващ сили за тежък труд и дълъг път; задушено месо от дива коза, мариновано цяла нощ в смес от медовина и тъмно пиво; картофи, печени на дъбова жар и поръсени с благоуханна планинска чубрица; курабийки с дъхав мед от мащерка; сирене от прославените мандри на Малък Дълбалник… и разбира се, несравнимата медовина, варена по тайна рецепта на Хазриновия род. Гощавай се, драги гостенино, а почувстваш ли умора, мини през онази врата в дъното. Там ще те чака всичко потребно за спокоен отдих. А сега моля да ме извиниш, но ще те оставя сам.
С тихи стъпки старото джудже се отправи към изхода на залата. Докато отваряше вратата, внезапен студен полъх отнякъде разлюля пламъка на светилника и Галдо зърна за миг брадата му, скрита до този момент в сянка. Беше учудващо рядка – просто снопче проскубани бели косми провиснали пред гърдите. Хобитът удивено поклати глава, но в следващия момент джуджето изчезна и той насочи цялото си внимание към трапезата.

След една нощ на спокоен сън върху мека постеля в уютна стаичка зад голямата зала, на разсъмване Галдо отново се озова пред портата на Бар-ен-Хазад, изпроводен от същото старо джудже. Без да излиза от сянката на тунела, то му махна с ръка и лекичко се поклони.
- Желая ти лек път, вестоносецо. Благодаря за добрите вести, които ми донесе… и извинявай, ако с нещо сме те засегнали. Ние, наугримите, сме малко саможив и затворен народ, а нашият Хазринов род стана още по-саможив откакто се засели из тези планини.
Не ще и дума, странен народ са тия джуджета, помисли си Галдо докато яздеше обратно към кръстопътя. Сякаш крият някаква тайна… и много бих искал да я узная, но това едва ли някога ще се случи.
Той дори не подозираше, че много скоро ще узнае тайната на Хазриновия род.

About Lubo

Writer, translator etc.
This entry was posted in Елесар. Bookmark the permalink.

10 Responses to ЕЛЕСАР – 4

  1. Мариана says:

    :-)

  2. boyan says:

    ^И аз така реагирах :)

  3. Ани says:

    Ох, още една глава! Благодаря, благодаря! Още съм в началото и чета жадно, но се спънах в едно изречение и не се стърпях да попитам: ама как така ще го “напердаши със земеслона”?!

    (Съвсем без да искам пуснах този коментар първо под ЗА “ЕЛЕСАР ИЛИ ВЕСТОНОСЕЦЪТ НА ИСТАРИТЕ”, за което се извинявам.)

  4. Lubo says:

    @ Ани,
    Виж в първа глава историята с бастуна на кмета и ще ти стане ясно.

  5. Ани says:

    :-) ))) Даа, сетих се! Благодаря за подсещането!

  6. Мариана says:

    Да, това за земеслона наистина те кара да се замислиш за момент, докато се сетиш за кмета ;-)
    На мен друго ми е интересно – наистина ли при измръзване могат да опадат космите или това е физиологична особеност на хобитите? :-)
    И дали после това, че Галдо носи ботуши ще има значение за сюжета или е просто интересна подробност от тази глава? (как ми се иска още отсега да надникна в следващите глави! ;-) )

  7. Lubo says:

    @ Мариана,
    Щом на стената виси пушка…

  8. Мариана says:

    Знаех си! :-)

  9. Michel says:

    “първо да го напердаши със земеслона…”

    – схванах контекста, но е добре може би да се добави “с бастуна със…” все пак :)

    Иначе, историята става все по-интересна и по-интересна! Ура!! :) Чакам с нетърпение всяка следваща глава… :)

    Благодарим за пътешествието, Любо!

  10. Yavor says:

    Страхонто! Все едно чета нещо написано от самия Толкин! Добре, че се запознах с Любо на протестите миналата година, та да ми каже, че имал блог и в него я има тази история! Аз бях чел само откъс от Вестоносецът на Истарите в сборника с БГ фентъзи – Звяр незнаен (ако не се лъжа де) :) Нямам търпение тази история да излезе на книга!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>