МЕДНИЯТ ГРОШ

МЕДНИЯТ ГРОШ
Турска приказка.

Живял някога в едно село близо до Стамбул дърводелец на име Керим. Златни ръце имал той, всичко умеел – и каруца да ти поправи, и греди за покрив да нагласи, и стол или маса да изработи. А най-много обичал да седне и да си майстори нещо мъничко и красиво, с богата дърворезба, та който го види да ахне.
Ала както често се случва, съдбата пратила на кроткия и работлив мъж зла и проклета жена. Вечно го хокала, че не припечелва достатъчно, вечно намирала за какво да се заяде, та горкият Керим все гледал да си намери работа нейде навън и да се прибере чак късно вечер.
Веднъж Керим надминал себе си по майсторлък. Работил цял месец и направил малко дървено ковчеже за чудо и приказ – лакирано, с лъскав меден обков и инкрустации от седеф и разноцветни парченца дърво. Жена му само сумтяла като го гледала как си губи времето, а накрая викнала:
- Върви на пазара, непрокопсанико, да продадеш туй проклето ковчеже и да донесеш някоя пара у дома.
Въздъхнал Керим, взел ковчежето под мишница и тръгнал към големия град. Вървял що вървял, най-сетне стигнал до пазара. Седнал до една сергия, растлал на земята кърпа и сложил ковчежето отгоре.
Скоро хората почнали да спират и да заглеждат красивата вещ. Не липсвали и купувачи. Един предлагал пет жълтици, друг десет, но Керим искал да види кой ще даде най-много, затова отговарял:
- Благодаря ти, добри човече, но засега ще изчакам. Ела пак след час да се спазарим.
Не щеш ли, пред него застанал някакъв неприятен тип със скъпи дрехи, тънки мазни мустачки и лукав поглед. Огледал ковчежето и попитал:
- Хей, майсторе, колко ще искаш за туй сандъче?
- Не знам – рекъл Керим. – Ти колко предлагаш?
Онзи се ухилил още по-лукаво и отговорил:
- Какво ще речеш да ми го продадеш за един меден грош?
От такова нахалство Керим подскочил и понечил да викне: “Ти луд ли си, бе? Одеве ми предложиха петнайсет жълтици, ти за един грош искаш да го купиш!”
Ала както отворил уста, от езика му се отронило само:
- Ти… ти… ами… такова… добре!
- Е, значи се разбрахме – рекъл непознатият.
Хвърлил на кърпата един меден грош, взел ковчежето и изчезнал в навалицата. А Керим останал да си скубе косата и да се чуди как е можал да направи такава глупост. Не искал и да си мисли как ще го посрещне жена му и какви приказки ще наговори като разбере колко е припечелил.
Сгънал той кърпата, прибрал гроша в празната си кесия, пъхнал я в пояса и тръгнал да се прибира с наведена глава.
Но както вървял, усетил, че някой го опипва изотзад за кръста. Навел очи и що да види – нечия ръка бърникала в пояса му. Сграбчил той крадеца за китката, завъртял се и ахнал като познал онзи същия, с мустачките и лукавия поглед.
Разлютил се Керим. Грабнал един кол от близката ограда и запердашил немилосърдно крадеца. Удрял и викал:
- Ах, разбойнико! Не стига, че ме измами на пазара, а сега искаш и последния грош да ми отнемеш! Ръцете ще ти строша, да не пипаш друг път чужди кесии!
- Олеле, бате, недей! – разпищял се крадецът. – Не ме бий, всичко ще си призная!
- Какво ще признаеш? – строго попитал Керим, без да спира да удря.
- Ами аз, бате… аз от малък съм си крадец, ама все не ми вървеше. Пък веднъж в един хан подслушах разговора на двама пътници. Разбрах, че са магесници и единият се хвалеше, че е направил вълшебен грош. С него можеш всичко да купиш и никой продавач не може да ти откаже. Е, аз ги издебнах и откраднах гроша. От тогава така се прехранвам. Купувам с гроша каквото си искам, после отмъквам парата и след това купувам нещо друго… Олеле, не ме бий, всичко си признах!
Пуснал го Керим и онзи избягал, бършейки разкървавения си нос. А дърводелецът се подпрял на една стена, извадил медния грош от кесията си, огледал го и се зачудил: Вярно ли рече онзи хаирсъзин, или ме излъга за да отърве боя?
Решил да провери. Влязъл в един хан и викнал на ханджията:
- Хей, човече, ще ме нахраниш ли до насита за един грош?
Ханджията ококорил очи и се задавил, сякаш бил глътнал цяло яйце наведнъж. После се напънал и с усилие отговорил:
- Ами… то… н-н-н… ще те нахраня.
Усмихнал се Керим до уши, махнал с ръка и рекъл:
- Благодаря, но май не съм гладен. Ще дойда друг път.
Излязъл от хана и тръгнал из големия град. Гледал ту едно, ту друго и си мислел: Ето, ако реша, мога да купя този магазин. И онази голяма къща мога да купя. Ха! Та аз, ако си поискам, мога и султанския дворец да купя. Отивам и казвам: Добър ден, султане, хайде да ми продадеш двореца за един грош. И той – къде да се дява, ще ми го продаде.
Разсмял се и си рекъл: Не бързай, Керим. Недей да правиш глупости. Такъв късмет се пада веднъж в живота. Прибери се сега у дома, почини си, обмисли добре всичко и тогава реши какво ще си купиш с вълшебния грош.
Така и сторил. Прибрал се у дома, а жена му го чакала и го подхванала още от прага:
- Колко пари взе за ковчежето? Какъвто си глупак, бас държа, че са те измамили.
Въздъхнал Керим, извадил медния грош от кесията и рекъл:
- Ех, жено, жено… Мога ли с този грош да купя усмивката ти?
Поела жената медния грош и изведнъж сякаш слънце огряло лицето й. Сепнала се тя, пък хванала Керим за ръката и занареждала:
- Ох, ама и аз съм една! Мъжът ми се е претрепал от ходене, едва се държи на крака, а аз го разпитвам за алъш-вериша. Влез, миличък, влез да си полегнеш! Подремни малко, а аз ще видя какво мога да ти приготвя за хапване.
Брей, рекъл си Керим, чак такава магия не бях очаквал. Ако тоя грош укроти моята усойница, туй ще е чудо на чудесата. Е, нека засега постои у нея, а утре ще й го взема.
Легнал той и задрямал. Събудил се чак привечер, а като отворил очи, жена му стояла с усмивка до одъра.
- Събуди ли се, скъпи? Отпочина ли си? Хайде, стани сега, да пийнеш кафенце! И баклава съм ти направила.
Седнал Керим на софрата, хапнал баклава, пийнал кафе… и изведнъж трепнал.
- Чакай, жено! Откъде взе кафе? Нали нямахме?
- А-а, купих! – гордо отвърнала жена му. – Минаваше наблизо един пътуващ търговец. И да знаеш, за онзи меден грош ми продаде цяла ока кафе!
Ахнал Керим, скочил на крака и хукнал навън. Ала от пътуващия търговец нямало и следа. Постоял той, потъгувал, пък махнал с ръка и се прибрал у дома. А като видял усмивката на жена си, засукал мустак и си казал:
- Не ми трябва ни магазин, ни къща богата, ни султански дворец. Всичко това не струва и пукнат грош, ако няма мир и любов в семейството.
Тъй Керим изгубил вълшебния грош и до края на живота си останал беден дърводелец, но бил щастлив, защото вече никога не чул от жена си зла дума.

About Lubo

Writer, translator etc.
This entry was posted in Приказки. Bookmark the permalink.

3 Responses to МЕДНИЯТ ГРОШ

  1. Григор says:

    Ако от десет уъркшопа научиш дори един друг писател да пише такива приказки, ще си е струвало! :-)

  2. Габо says:

    Чудесна приказка.
    И само в кръга на шегата, ако Керим още преди време се е сетил да приложи на жена си лечебната терапия, която е използвал срещу крадеца, със сигурност е нямало да има нужда от използването на медния грош :)

  3. читатель says:

    Прекрасна приказка!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>