ЗА ТЕЗИ, КОИТО СИ ОТИВАТ

Беше юни и нощният вятър носеше миризмата на лятно поле, когато той излезе от космогарата. Над главата му далечни пламъчета прорязваха черното небе сред едрите, топли звезди, сред безплътното нежно сияние на Млечния път. За секунда той остана така, повдигнал глава към зенита, и неволно се усмихна в мрака. Метал и плазма, грохот и напрежение, слънца и планети… всичко това оставаше толкова далече… То беше почти извън реалността и сега за него имаше само тази топла юнска нощ, заспалият град, шумоленето на листата, далечният ромон на каналите, скърцането на пясъка под краката му – дребни, мечтани, сънувани с години неща.
И все пак миналото още живееше в него, в тежките крачки, с които вървеше напред по мрачната алея. В клоните сънливо се размърдваха невидими птици, тревата шушнеше под тръпнещия въздух, а той продължаваше да крачи – вече направо през храстите, без да търси алеи и пътечки. Но пътечката сама се появи под краката му и го поведе през живите плетове. Стори му се, че е оживяла някаква забравена детска приказка и той, възрастният мъж, върви през омагьосана гора към скритото, вълшебно кътче на доброто вълшебство. Друг път това би изглеждало нелепо, дори смешно – но не сега, не в тази негова първа нощ на Земята.
Пътечката свърши така, както трябваше – изведнъж. Зад нея се отваряше малка полянка, обгърната от кипариси и ели, върби и столетни дъбове. Под тъмните корони на дърветата като призрачно видение трептеше живото бледорозово сияние на малка беседка. През полупрозрачните меки стени той различи вътре неясна фигура, облечена в бяло и без да знае защо, овладян от магията на нощта, прекрачи напред.
Момичето изненадано погледна към него. Беше младо, съвсем младо – от русите водопади на косата до леките сребърни сандали. Бялата рокля се плъзгаше в свободни гънки почти до земята, но не можеше да потули скритото под нея живо, ябълково тяло. Магия?… Не, момиче. Истинско. Земно.
За миг погледите им се срещнаха, той сякаш потъна в реката на зелените очи и усети как изглежда през тях – един от боговете на космоса, завърнал се на Земята. Силен, твърд, непобедим.
Добър вечер – казаха очите му, добър вечер – отвърнаха нейните. И нищо повече. Без думи, думите биха развалили всичко. Живата плът на беседката трепна, изви се, за да му предложи кресло и той седна до момичето.
Но имаше още нещо – непознато, притаено и той обърна глава, за да го потърси. В ъгъла нещо помръдна. Дребно, черно грозно. Неконтролирана реакция го накара да стегне мускули, но момичето вече се смееше, протегнало ръка с неповторимо нежни, дълги пръсти.
- Престани да четеш, Олми. Ще си развалиш очите. И ела да се представиш, неприлично е.
Съществото неохотно изпълзя от мрака, оставяйки зад себе си книгата с раздиплени страници. Многобройните му крачета едва чуто зашумоляха по гладкия под. Мраморните пръсти на момичето долетяха и кацнаха върху грозното телце. Сякаш искаха да захлупят двете очи, загледани в новодошлия.
- Разкажи му за себе си, Олми.
Грозното същество не каза нито дума. Просто космонавтът изведнъж усети в себе си всичко – избухналото родно слънце, унищожената планета и самотата, ужасяващата самота сред хиляди чужди разумни раси. И още – преданост, нежност, към това момиче, което по своему обича самотния, безпомощен скитник.
- Телепат ? – това беше първата му дума и той се боеше, че с нея ще разкъса магията, но всичко остана на място.
- Да – русите къдрици се полюшнаха като зряла ръж. – Олми е телепат… И обича земната литература.
- Какво чете ? – запита той, само за да чуе отново този мек, близък глас.
Тя отново се засмя.
- О, има места, в които просто се влюбва. Способен е сто пъти да препрочете историята за Пинокио, само да стигне до края, където Пинокио се превръща в момче. А сега чете „Парижката света богородица”. Заради Квазимодо.
Стори ли му се, или наистина откъм Олми за миг лъхна като студен вятър сдържана неприязън? Той не успя да помисли върху това, защото момичето протегна ръка нагоре.
- Ти идваш… оттам ?
- Да – каза той и усети как в тази думичка нахлува космосът.
- Разкажи ми…
Заговори… Отначало думите бяха грапави, търкаляха се подобно на речни камъчета, после потокът на спомените ги изглади и в бледата светлина на беседката се разсипаха бисерни съзвездия, мълчанието на космоса покри всичко със строгия си воал, сред ледената пустота пламнаха бесните огнени топки на сини гиганти, търкулнаха се по слепите си пътища умиращи червени звезди, колапсарите пръснаха своите коварни гравитационни мрежи, а двамата, седнали неподвижно един до друг, пътуваха през чудесата на галактиката. Някъде от дълбините на нощта долетя хлад, момичето потръпна под тънката бяла рокля и той сложи ръка върху рамото и, притисна я към своята топлина.
Продължаваше да я прегръща, когато се изправиха и тръгнаха по пътечката, а зад тях беседката помръкна, сви се на земята и заспа, докато я събуди нова човешка топлина. Крепейки книгата върху грозната си глава, Олми подтичваше зад тях, но те не го забелязваха. Те имаха своя собствена вселена – и тя беше в тях, когато излязоха от парка, беше в тях когато прекрачиха прага и стъпиха в стаята на момичето, беше в тях когато телата им избухнаха в ослепителното и черното сияние на любовта.
А после момичето спеше и той не смееше да помръдне, подложил ръка под главата й. Беше щастлив – и кой знае защо на очите му се появиха тежки, задавящи сълзи. Но после разбра, че не плаче – плачеше някой друг, който се отдалечаваше, бягаше, тичаше със всичките си грозни крака по-далече от чуждото щастие.
Сетне плачът беше вече много далече и сякаш никой никога не бе плакал.

About Lubo

Writer, translator etc.
This entry was posted in Uncategorized. Bookmark the permalink.

3 Responses to ЗА ТЕЗИ, КОИТО СИ ОТИВАТ

  1. A says:

    Благодаря!

  2. adyankov says:

    страхотно!

  3. Nostromo says:

    Абсолютна привилегия беше да прочета този текст!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>