ПОДАРЪК ОТ БРАТ МИ

Тия дни брат ми ме изненада. Донесе ми текст, вдъхновен от “Елесар”.
Написаната от него история в много отношения не съвпада с моята, както и с повествованието на Толкин. Но е интересна и добре написана. Струва ми се, че след някои корекции би могла да се включи в “Елесар” – например като легенда от Брее.
Ще ми е интересно да узная вашето мнение.

ЗЕЛЕНИ УСТНИ

В един студен ден през ноември, когато облаците се спуснаха над Голям Дълбалник толкова ниско, че слънцето изобщо не се виждаше, двама странници влязоха в пивницата „Трите пътя”. По вида им си личеше, че идват отдалеч. Дрехите им бяха подгизнали от влага, а очите им издаваха умора. Те докараха на един от конете си Трули, най-големия син на Арне Залес. Бяха го намерили, докато минавали през Сънната гора. Видели го паднал по гръб до (може и седнал, облегнат на) един висок бряст, с бяло лице и отворени незрящи очи. В лявата си ръка държал тубус, малък кожен цилиндър, а в дясната стискал чепата тояга, покрита със съсирена кръв. Около застиналата му фигура мракът на Сънната гора изглеждал по-гъст, по-тревожен.
Това стреснало странниците, в тази гора става какво ли не, но от човещина ли, от що ли те надмогнали страха, метнали Трули на един от конете и побързали да се махнат от това място, където винаги стават странни и необясними неща..
Тези хора идваха по пътя откъм Язови бърлоги
Какво е търсило момчето в Сънната гора и защо му е притрябвал този клон, превърнат от него видимо в оръжие – дали да се брани от звяр, трол или някой безобразен орк – никой не знаеше. На тубуса присъстващите не обърнаха внимание и някой го хвърли в ъгъла, дето държаха дървата.
Странниците оставиха клетото момче, сбогуваха се и продължиха пътя си през Малък Дълбалник към другия край на Графството. Може би не желаеха да се забъркват във вражда с вещици и магьосници. То пък и кой човек, ако главата му е в ред, би си пожелал това?
Замаян от станалото, стопанинът на пивницата дори не се сети да им предложи топла храна. Нещастието обърка главите на всички.
Никой не очакваше това да се случи точно в този ден, когато студът и влагата гонеха хобитите от улиците и ги караха да си стоят на топло край бумтящите печки в домовете си или да се срещнат с приятели в някоя от кръчмите. Знаеше се, че момчето излязло от къщи посред нощ, яхнало понито си и две седмици не се е прибирало, затова хората си мислеха, че или е заминало за далечни земи, или е станало жертва на вълци, каквито се въдеха в изобилие в близката гора.
В суматоха някои се сетиха да разчистят една от масите, други хукнаха да търсят баща му, че и той не бе на себе си, откакто изчезна сина му.
Сложиха момчето на грубата дъбова маса и се опитаха да му налеят в устата малко греяно вино, но устните на Трули бяха плътно стиснати. Челото и ръцете му бяха ледени. Той не даваше признаци на живот. Опитаха се да го разтрият с отвара, но и това не даде резултат. Като не успяха, хората в кръчмата завиха момчето с дебело одеяло и останаха да чакат баща му, Арне Залес.
В пивницата настана гробна тишина, нещо, което не се бе случвало през последните двадесет и пет години.
– Викайте Тинтограс Търнокоп – провикна се някой. Беше кметът, най-умната глава в градчето.
Видът му беше угрижен. Напоследък му се струпаха на главата само неприятности: порой заля две къщи, сланите паднаха твърде рано, даже и пощата – най-сигурното нещо в Голям Дълбалник, не работеше както трябва, откакто Галдо Бързолък замина да занесе една пратка на получателя и още не се бе върнал.
Всички погледи се обърнаха към него.
– Че какво може да направи един краставичар, господин кмете? – попита заядливо един от посетителите, най-младият от фамилията Многознай.
Тинтограс Търнокоп не беше просто краставичар, той беше най-добрият производител на плодове и зеленчуци не само в града, на и в цялата околия. При него идваха търговци, които понякога купуваха стоката му на корен. Но и най-добрият градинар нямаше власт над живота и смъртта, това го знаеше всеки хобит.
– Някои от вас имат още мляко около устата си, но други помнят какво направи за града Тинтограс Търнокоп.
– Така е, право думаш, кмете – обади се някой от дясната му страна.
Кметът прие това за потвърждение на неговата правота. В Голям Дълбалник кметът винаги е прав.
– Къде да го търсим, кмете?
– Как къде? – учуди се градоначалникът. – Щом не е тук, значи е в „Последната халба” или в „Трънката и лисицата”.
Двама от посетителите изтичаха навън в студения въздух. След минута две пристигна запъхтян Арне Залес. Като видя сина си, проснат на грубата маса, по която още не бяха изсъхнали петната от тъмно пиво, бащата на момчето се свлече на пода, та трябваше и него да свестяват. Белята беля прави.
Скоро той се посъвзе и застанал несигурно до масата, хвана ръката на сина си. И усети безкрайния студ, обзел тялото на Трули, първородния му син.
След малко в „Трите пътя” влетя Тинтограс Търнокоп, съпроводен от двамата посетители, които тръгнаха да го търсят.
Като го видя, лицето на Залес просия. В очите му припламна надеждата, че не всичко е свършило, че има кой да помогне първородния му син.
– Спаси сина ми, Тинтограс Търнокоп, и ще ти бъда признателен до гроб. Спаси го, моля те!
Търнокоп изглеждаше объркан. Трябваше му малко време да разбере какво става тук. Той погледна момчето, което лежеше на масата, и разбра, че не го викат за добро.
– Моля ви, добропорядъчни хобити, та аз съм само един обикновен градинар. Това е работа за дядото на Галдо Бързолък.
В Голям Дълбалник ходеха слухове, че Тинтограс Търнокоп има вземане даване с магьосници и нечисти сили. Така си обясняваха хобитите, иначе добри и честни същества, неговия успех в обществото на Голям Дълбалник. Въпреки добропорядъчния му вид и добродетелния начин на живот хобитите смятаха, че той е наследил от майка си, прекрасната Глисинда, някакви връзки с отвъдното, какви точно, никой не знаеше, а и да знаеше, не би се осмелил да изрече.
Посетителите в кръчмата разбираха много добре какво иска старият Арне. Той се надяваше на горската фея, която помагаше на хора и хобити при уроки и черна магия. Някои я смятаха за покровителка на градчето.
– Но ти знаеш Заклинанието – настоя сломеният от мъка баща.
– Всички го знаят. Повторете го и тя ще дойде.
– „Тук не помагат лекари изкусни
в беда съм аз, Зелени устни,” – започна неуверено Арне.
– …ела при мен във късна доба,
спаси ме ти от зла прокоба. – подеха посетителите на пивницата, някои от които преди да изрекат Заклинанието, се подкрепиха за всеки случай с тъмно пиво.
След като изрекоха края на заклинанието, в пивницата настана напрегната тишина. Чуваше се само пукотът на съчките в огнището.
Изведнъж вратата се отвори с трясък. Нещо изтрополя, после се затъркаля. Всички проточиха шии да видят кой идва. Очакваха феята да влети и да озари това място на скръб и покруса, но този път не познаха. Беше един от постоянните посетители, порядъчно почерпен. Той се надигна на прага, в който се спъна, отупа си праха от дрехите и отиде до тезгяха да си поръча една голяма халба пиво. Това попари надеждата на хобитите.
– Видя ли? Не иде – рече най-сетне Арне на зарзаватчията. – А ти не искаш да помогнеш.
Той си приближи до Тинтограс Търнокоп и падна на колене в нозете му.
– Моля те, повикай я! Повикай я, Тинтограс Търнокоп!
Градинарят Търнокоп се огледа и пристъпи на място. Не му се искаше да носи отговорност за всичко онова, което бе станало с младия Трули. Ако момчето така и не се събуди, него щяха да обвинят, че не е помогнал в труден момент. А беше добър и щедър, всички го знаеха.
– Ти, кмете, паметник щеше да издигнеш на феята, и то на главната улица „Дупка до Дупка” – рече укорително Тинтограс Търнокоп. Искаше колкото може повече да забави мига, в който ще се разбере, че с нищо не може да помогне.
Хобитите, които не се славеха като строители, нямаха намерение да за покажат признателността си с нещо монументално, но самата мисъл, че могат да вдигнат паметник на Зелени Устни, ги издигаше в очите им.
– Хазната празна, пари няма – оплака се кметът. – Как да вдигнеш паметник?
– И на мен някъде в краката й щеше да търсиш място – продължи все така укорително Тинтограс.
– На жив човек паметник на се издига – отсече най-младият от фамилията Многознай.
– Това не е човек, това е само фея – обади се някой от присъстващите.
– Не се карайте, не му е времето сега –приплака Арне Залес. – Повикай я, Тинтограс Търнокоп, и ще ти бъда признателен завинаги. Аз и моето семейство.
Тинтограс се видя в чудо. Той наистина бе спасил живота на много хобити, но случилото се беше отдавна, а и сам не знаеше как стана това. То просто се случи…
Беше преди двадесет и пет години през февруари. Мразовита и снежна зима властваше над цялата Средна земя. Една вечер се изви снежна фъртуна, вятърът виеше така, сякаш вещаеше вълчи студ, и всеки предпочиташе да е на топло пред камината, а на сутринта Голям Дълбалник осъмна под два боя сняг. За хобитите – лошо, за децата им рай. Жителите на градчето разчистиха снега и проправиха пъртина само до най-важните места – до кръчмите и кметството, но първо предпочетоха да сторят път до кръчмите, защото в такова време и без това няма какво да се прави в кметството.
Децата наизскачаха от къщи, облечени с топли дрехи и шалове, и се радваха на снега. Правиха си тунели в него, измайсториха няколко фигури на снежен човек и се биеха до насита със снежни топки. Никое от тях не си и помисляше, че може да има нещо по-хубаво от този мразовит февруари.
И точно тогава се появи той – висок и слаб, дори мършав човек, с черна широкопола шапка, под която напираха кичури сплъстена прошарена коса. Носеше сиво наметало, а под него стърчаха дългите му крака, на които стъпваше мъчително и несигурно, сякаш ходеше на кокили. Обувките му бяха стари, от напукана свинска кожа, и без съмнение пропускаха вода. През рамо странникът беше преметнал торба, от която стърчеше нещо дълго и лъскаво.
Никой не знаеше откъде идва и как е стигнал до тук в това време, когато Голям Дълбалник беше откъснат от селищата на Графството и изобщо от света. Нямаше ни път, ни пъртина, но този странник се клатушкаше по отъпканата пътека с намерение да свърши работата, с която се бе нагърбил. А тя не беше никак лесна.
Странникът се бе запътил към „Трите пътя” и благодарение на предвидливостта на хобитите, проправили удобни пъртини, имаше всички шансове да стигне там и да се наслади на пословичното хобитово гостоприемство. Надяваше се да се освежи и да си почине, а и да опита прословутото тъмно пиво, за което се говореше с толкова ласкави думи чак в земите извън Графството.Но точно тогава малките хобитчета забелязаха смешния човек, който приличаше на ходещо бостанско плашило, и го нападнаха с топки. Замеряха го от всички страни, отблизо и отдалеч. И при всяко попадение надаваха победни викове.
Снежните топки плющяха по сивото наметало, опръскано с отдавна засъхнала кал, но странният човек продължаваше пътя си. Той идваше отдалеч и надеждата да се постопли и почине в най-добрата местна пивница го караше да продължи напред в мразовития ден.
Този човек беше магьосник. Тежката мисия, с която бе натоварен, го бе принудила да се вглъби в себе си и да не обръща внимание на закачките на малките палавници. Топките все така плющяха по сивото му наметало, ала той не ги усещаше. Но ето, че една от тях го уцели в главата и събори широкополата му шапка на снега. А да събориш шапката на магьосник означава да си навлечеш гнева му.
Той спря, огледа се и зърна няколко любопитни хобитчета, които го зяпаха с интерес. По някаква странна причина те вече бяха спрели да го обстрелват и сега очакваха с нетърпение какво ще стане, готови всеки момент да се шмугнат в снега.
Той ги погледна намръщен. В очите му имаше гняв и сила, каквато хобитчетата не бяха виждали в Голям Дълбалник. Страхът им се засили и те затрепериха като есенни листа под поривите на вятъра.
– Това ще да е прословутото им гостоприемство.
Магьосникът се наведе с мъка, грабна с дългите си възлести пръсти шапката си и я намести на главата си. После продължи пътя си към кръчмата със същата целеустременост, с каквато беше стигнал до тук от едно далечно и забулено в тайна място.
Ала очакването за едно приятно прекарване в „Трите пътя” рухна окончателно; кръчмарят дълго време го остави без питие, а когато най-подир му поднесе халбата с разпенена бира, стопанинът дълго и недоверчиво се вглежда в монетата, която получи от магьосника.
– Тук тези пари не вървят – поклати глава кръчмарят.
– Това е чисто злато, млади момко – рече магьосникът, макар че кръчмарят не беше първа младост. Магьосникът вече долавяше подозрителните погледи, които му хвърляха подпийналите посетители в затоплената зала. Усещаше, че се готвят да го изхвърлят от кръчмата, в която беше толкова хубаво, че и на хобит, и на магьосник му се щеше да остане колкото може по-дълго в това убежище на радостта.
Обиден от това магьосникът напусна кръчмата, без да си допие пивото. Тези дребни човечета го обидиха три пъти – първо хлапетиите му свалиха шапката, после в кръчмата го накараха да чака цяла вечност за халба пиво и накрая се усъмниха в парите, с които плащаше за услугата. Това не можеше да позволи нито един уважаващ себе си вълшебник.
Той отстъпи още няколко крачки от кръчмата, бръкна дълбоко в торбата си и дълго рови в нея, докато най-подир намери това, което търсеше – малко тумбесто шишенце. Извади го, пръсна от него на снега някаква жълтеникава течност, от която се вдигна такава смрад, че децата наоколо запушиха носовете си, завъртя се три пъти около себе си и изрече с дрезгав старчески глас:
– Дъх издъхни, на камък стани!
Това беше проклятие към целия Голям Дълбалник, който го посрещаше отвратително.

Тинтограс Търнокоп седеше на крайната маса откъм прозореца и пиеше любимото си тъмно пиво. Чувстваше се добре, а и как да не се чувства така в компанията на приятели, когато пиеше от най-хубавото пиво в кръчмата „Трите пътя”?.
И макар че това му беше третото пиво, Тинтограс имаше усещането, че още една-две халби няма да му навредят. Той допи третата халба и отиде до тезгяха да поръча четвъртата, за да не чака прекалено дълго, докато му донесат пивото.
Тинтограс произхождаше от заможна фамилия. Прадядо му Ярвид Търнокоп, едър и широкоплещест, с мощни ръце и крака като повечето хобити от рода Запасливци, се беше заселил по тези места по времето, когато най-апетитните парцели земя бяха вече разпределени между по-знатните фамилии в Голям Дълбалник и за него остана една местност, наречена по онова време Трънака – камениста и запустяла земя, обрасла с бурени и тръни, и тя не обещаваше много на оня, който я обработваше. Никой не искаше тази земя, дори и без пари да му я даваха. Ала Ярвид, беден и трудолюбив земеделец, беше голям инат и много трудолюбив, та успя за три години да изкорени тръните и да изчисти камъните от своята земя. После носеше отнякъде чували с плодородна земя, която разстилаше по всяка педя от имението си. И накрая докара тор, та земята му стана най-плодородната в околията, а някои казваха и далеч зад пределите й. В цялото Графство нямаше по-упорит и трудолюбив стопанин от Ярвид Търнокоп. И никой не се учуди, когато направи от своето имение две прекрасни градини – зеленчукова и овощна.
Та на това богатство бе наследник Тинтограс, след като миналата година баща му и майка му починаха скоропостижно. Макар и много млад, той въртеше цялата работа по отглеждането на плодове и зеленчуци. Беше наследил трудолюбието и упоритостта на своя прадядо Ярвид Търнокоп.
Като получи новата халба, Тинтограс отпи в движение голяма глътка бира и се върна на мястото си с чувството, че няма по хубаво място на света от тази кръчма. Дълбоко в него се бе спотаило усещането, че тази вечер ще бъде най-прекрасната в живота му.
Увлечен в разговорите около пивото, Тинтограс неусетно преполови халбата. От този момент нататък взеха да стават странни неща, които никога не бяха се случвали нито на него, нито на някой от присъстващите. Първото от тези странни неща беше, че в петите му се забиха две ледени игли. В тялото му се вливаше хлад. Вече не му се пиеше и трябва насила да излива пивото в устата си, но дори и тогава то сякаш не можеше да мине през свитото му гърло. Това му се случваше за първи път. Но странните неща не свършиха с това, а продължиха – движенията на присъстващите се забавяха, без той да знае защо, някой бутна чаша от масата, ала тя не падна на пода, а увисна във въздуха. После стопанинът на кръчмата се вцепени докато точеше бира от бъчвата и не помръдва повече. Накрая думите замръзнаха на върха на устните на съседа му по маса.
Още две ледени игли се забиха в ръцете му и плъзнаха змийски към сърцето му.
Студът бавно превземаше тялото му, ала Тинтограс не можеше да му противостои. Никой тук, в най-уважаваната кръчма на Голям Дълбалник, не можеше да се пребори с тъмната сила, обзела ги отвред. Пред очите на уважавания зарзаватчия животът забавяше своя ритъм и наближаваше точката на замръзване.
Черна магия, помисли с ужас Тинтограс. Беше чувал, че зли и отмъстителни магьосници правят черни магии срещу група хора, но не знаеше причината за това. На всичко отгоре, също като своите събратя, никога не бе срещал черната магия в живота и мислеше, че това е нещо, което се случва на другите, но не и на него, то идеше от приказките и каквото и да стане, винаги ще го заобиколи. Така се заблуждаваше трудолюбивият производител на плодове и зеленчуци.
Той си спомни за странната фигура на човека, който преди малко беше тук, но излезе очевидно ядосан от нещо, преди да си изпие бирата. Този човек приличаше на магьосник. И защо не му хареса тук, да му се чуди човек, тук беше толкова хубаво!
Внезапно Тинтограс Търнокоп осъзна, че първи се вкаменяват онези посетители, които са изпили най-малко пиво. До тезгяха стояха в странни пози двама посетители. Бяха се вдървили като пънове. Тинтограс виждаше ясно колко малко са отпили от бирата си.
Това, че той пиеше четвърта бира, го бе защитило, но не се знаеше колко още живот му остава – миг, минута, половин час? Без да губи време, той започна трескаво да мисли какво правят хората при черна магия. Да бяга? Глупости, магията ще го настигне навсякъде. Да извика кмета? Пълно безумие, градоначалникът вече гледаше с оцъклени очи, изпъчил неестествено гърди; нищо в него не трепваше и Тинтограс Търнокоп не знаеше жив ли е или е умрял.
Чувал беше, че усетиш ли ледените игли да се насочват към сърцето ти, трябва да извикаш Зелени устни. Така казваше легендата, но не бе никак сигурен в това. Опита си да си припомни заклинанието. Макар и малко трудно, първите два реда се появиха в главата му.
– Тук не помагат лекари изкусни
В беда съм аз, Зелени устни…
А нататък? Как бяха думите, с които призоваваше горската фея на помощ?
Той усети, че мисълта му забавя своя ход и работи все по-бавно. Опита се да остави халбата на масата, но не успя, толкова усилия изискваше това простичко движение. В пристъп на паника започна да бърбори всякакви глупости, но не успя да улучи формата на заклинанието. И когато вече мислеше, че ще се вкочани като всички в тази проклета къща, че няма да е нищо повече от един обикновен чукундур, в главата му просветна и се появиха спасителните думи:
– …ела при мен във късна доба,
спаси ме ти от зла прокоба
После всичко потъна в мрак.

Той първо подуши, а после видя. Усети аромат на цветя и горски ягоди, аромат, който познаваше толкова добре, нали това му беше работата – да отглежда плодове, и то сред цъфнали цветя, треви и билки. Но откъде по това време ще се вземат цветя и билки?
Първото нещо, което видя след като се събуди, беше лицето на едно ефирно създание. Младо момиче, което изплува пред погледа му, имаше нежна кожа, тънки вити вежди, нежни сини очи, а в косата на това създание бяха вплетени пролетни цветя, макар да беше зима. И най-важното, устните й бяха зелени.
Животът бавно се връщаше в тялото на Тинтограс, а с него и способността да говори. Той каза първото, което му дойде на ум:
– Ожени се за мен.
Зелени устни само се усмихна.
– Имам работа.
Тя се наведе над най-близкия посетител, застинал в неестествена поза, и го целуна по челото. Миг след това той се размърда и каза:
– Много дълго съм спал.
Толкова нежна и кръшна в снагата бе Зелени устни, че Тинтограс се прехласна като я гледаше. От нея се излъчваше топлина и живот. И не можеше да си представи някъде по света да съществува по-прекрасна, по нежна и привлекателна от нея. И децата й ще са като нея – толкова обаятелни, така прекрасни, и всеки пътник, макар и уморен и прашен, ще се спре на пътя да ги погледа и да им се полюбува.
Но едно нещо го разтревожи. Беше нещо толкова дребно, че не си заслужаваше да мисли за него, и все пак – децата му щяха да имат същите устни. Като си представи как съседските хлапетии наричат децата му „зеленоустничета”, по челото му изби пот. Никой не забеляза това, по-голяма част от присъстващите все още бяха от камък.
Снагата й бе също така прекрасна, както и лицето й. Босите й нозе едва докосваха пода и тя постоянно витаеше във въздуха, сякаш земята не я дърпаше надолу както всички земни твари. Беше чисто небесно създание, на което не му бе мястото тук, в „Трите пътя”, където димът на пушилист се смесваше с миризмата на бира, макар че това беше най-изисканата страноприемница в Голям Дълбалник.
Едва сега Тинтограс можеше да огледа Зелени устни от главата до петите и без да си криви душата можеше да се закълне, че по-прекрасно създание не бе виждал през живота си. А добротата и щедрият й характер дори превъзхождаха очарователната й външност.
Някакъв шум го извади от мислите му. Халбата, която висеше във въздуха, се разби с трясък на пода. Това накара Тинтограс да се усмихне. Леденият капан, в който бяха паднали всички присъстващи, постепенно се топеше. Животът леке полека се връщаше в „Трите пътя”.
А феята вече целуваше още един посетител, за да го върне към живот. Това не се хареса на Тинтограс. Колкото щедри и добри да се жителите на Голям Дълбалник, няма нито един хобит, който да хареса неговата стопанка да целува цялата кръчма. Това вече не е по хобитски. А той й предложи точно това – да стане негова стопанка, да сподели живота си с неговия.
Докато Тинтограс Търнокоп гледаше как Зелени устни целува един след друг посетителите на „Трите пътя” и те оживяват, сякаш нищо не се бе случвало с тях, в ума на прочутия производител на плодове и зеленчуци се зароди съмнение въпреки ослепителната красота на прекрасната фея.
Постъпих непредпазливо, помисли той. Предложих ръката и сърцето си на първата срещната. Тя е хубавица, дума да не става, като нея друга няма, но все пак трябваше да бъда по-въздържан. Можех да изчакам година-две, да се опознаем, пък тогава и за брак можех да помисля.
Най-лошото беше, че той предложи на Зелени устни да се ожени за него, а това означаваше, че той е дал дума. Хобитите държат на думата си и трябва да я спазват, защото така постъпват достойните. Тези, които не спазваха думите си, губеха достойнството си, а с това и лицето си.
В кръчмата се надигна радостна глъчка. Хората, оживели след черна магия, искаха да отбележат това по подобаващ начин, а какъв ще де е този подобаващ начин, ако не да изпият по някоя и друга халба от най-хубавото тъмно пиво на кръчмата. Присъстващите помолиха Зелени устни да съживи по-напред кръчмаря, защото сега всички имаха нужда от него толкова, колкото и от феята.
Като гледаше бъркотията и оживлението, което изпълваше по един вълнуващ начин кръчмата, Тинтограс Търнокоп измисли спасителен план как да запази лицето си.Ако феята не отговори на молбата му, това го освобождаваше от думата му. Тогава е свободен, ще запази завинаги лицето си неопетнено.
Той се надигна от мястото си, огледа се боязливо и в радостната суматоха се измъкна незабелязано от „Трите пътя”, после по най-краткия път се прибра вкъщи. По пътя срещаше вкаменени хобити, но в желанието си да избегне срещата със Зелени устни това не му правеше впечатление. Грабна едно одеяло и за да не го намерят, се скри в бараката при земеделските сечива. Там прекара нощта сред гребла, мотики и лопати с полепнала по тях пръст, На сутринта се приближи тихичко до оградата и чу съседите да си говорят, че всички са спасени, златото на магьосника е станало на прах, а Зелени устни си е отишла поживо-поздраво. А хобитите от Голям Дълбалник, които и без това си обичаха тъмното пиво, се убедиха, че то е най-доброто лекарство срещу магия…

Тинтограс Търнокоп усети познатия дъх на цветя и горски ягоди. Пред него се появи онова нежно създание, което го бе накарало да изрече думи, които не бе изричал и пред най-прекрасната дама от Голям Дълбалник. Стария Арне подскочи на мястото си, другите стояха като препарирани.
Зелени устни изглеждаше както преди: същите сини очи, същата кръшна снага, която сякаш я караше да лети, а не да стъпва по земята, същата руса коса с цветя, вплетени в нея. Кожата й бе все така нежна като най-хубаво кадифе, нито една бръчка не помрачаваше лъчезарното й лице. А бяха минали двадесет и пет години.
През това време Тинтограс беше понапълнял и бе изгубил пъргавината и повратливостта на своята младост. Бузите му бяха станали топчести и зачервени от хубавото пиво, което все така обичаше. Имаше и друга разлика, беше се отърсил и от някои заблуди, присъщи на младостта. И макар да бе все така трудолюбив, случваше му се понякога да се чувства уморен в края на деня, след като бе копал, плевил и наторявал земята, която винаги искаше повече, отколкото той можеше да й даде.
Времето не тече еднакво за хобитите и за феите, това беше тъжното заключение на Тинтограс Търнокоп.
Без да каже и дума, Зелени Устни се доближи до масата, на която лежеше Трули Залес, целуна го по челото и той отвори очи.
– Къде съм? – попита Трули. Баща му падна на колене да благодари на Зелени устни, но тя мигом отиде при Тинтограс.
Това затвърди мнението на хобитите, че Тинтограс наистина общува със същества от друг свят и даже си има закачка с тях. Как иначе можеха да си обяснят факта, че само той досега бе успял два пъти да извика Зелени Устни, макар че всяко невръстно хобитче знаеше наизуст заклинанието. Нещо се криеше дълбоко в същността на Тинтограс Търнокоп, нещо, за което знаеха само същества от друг вид – магове, вълшебници, феи.
Зелени устни пристъпи към него. Направи го по своя начин, почти без да докосва пода. Тя умееше да прави всичко красиво, завършено и съвършено. Умееше и да пали кръвта му, кръвта на един обикновен хобит.
– Миналият път не дочака отговора ми – чу той нежен и мелодичен глас в ушите си. На лицето си долови нежния й дъх. Усети, че ушите му горят. Близостта на една истинска фея е нещо, което може да хвърли в огън всеки хобит.
– Бях замаян, от магията ще да е било – замънка Тинтограс.
– Може и тъй да е, ама това, което ме пита, трябваше да питаш баба ми, която всички познават като Луелин Лъчезарната, а най-близките й я наричат Розовата Пъпка. – Тук Зелени устни сниши гласа си до шепот. – И нямаше защо да се криеш в бараката при сечивата.
Тинтограс не очакваше това. От обида прехапа устни и му идваше да се махне от това място, в което всички очакваха от него нещо, което той всъщност нямаше. Откъде можеше да знае Зелени Устни къде се е скрил през нощта? Макар че за магьосниците и феите това трябва да е проста работа, досети се той.
– Тя, искам да кажа Розовата Пъпка, не е ли много стара?
– Само на двеста шейсет и пет. – Зелени устни спря за миг, помисли и каза: – Няма и толкова.
Тънки усмивки плъзнаха по устните на присъстващите. Като ги видя така ухилени, на Тинтограс му идеше да се провали вдън земя. Сега цял живот ще му подмятат за Розовата пъпка – на двеста шейсет и пет години, няма и толкова. И ще го питат кога ще я представи на хобитите като своя бъдеща стопанка.
Зелени Устни спести част от истината за Луелин Лъчезарната. А то бе, че се познаваше много добре с петимата пратеници на Валинор, наречени истари, и че дори сам Владетеля на Сивите заливи, достопочтеният и мъдър Кирдан, я беше канил да му гостува в неговата библиотека и й бе предоставил книги, които малцина бяха виждали.
Макар че не бе от най-прозорливите, Тинтограс усети, че тя не му казва нещо. Усети дори, че не му казва много неща, които един хобит не трябва да знае – че славните дела се творят там, където са мъдрите владетели и великите крале, където магьосниците решават много заплетени неща, за да ги заплетат още повече и да ги направят понякога неразрешими; и за това как се решават съдбите на земи и кралства, където магията често върши по-сигурна работа от блестящия меч.
Кой бе той, все пак? Обикновен хобит, който не би съгласил да решава съдбата на Графството, още повече съдбата цялата Средна земя. Не би оставил зарзавата и каручката, с която го разнасяше из Голям Дълбалник и Околията, не би оставил вечерите, в които просто си седи в кръчмата на приятен разговор с халба бира в ръка и си говори за това, което става по широкия свят, но да остава встрани от големите сблъсъци на елфи, орки и прославени рицари.
Може би феята искаше да го предпази. Защото каквото и да си говорим, хобитите са честни и почтени, държат на реда така, както го разбират, и са изключително гостоприемни, но великите дела не са в кръвта им.
– Чуй какво ще ти кажа – прошепна Зелени устни в ухото му. – Не се бави много. В началото на пътя за Малък Дълбалник се издига гиздава къща. В нея живее едно прекрасно създание.
– Да не е от рода Дъждокрийци? – не се сдържа да попита Тинтограс. – Там май все такива живеят.
Дъждокрийците, по високи и стройни от другите хобити, имаха бяла кожа и светла коса и обичаха горите, затова Тинтограс съвсем предпазливо като истински хобит се интересуваше дали това създание ще хареса неговата градина.
– Слушай и не задавай въпроси. – настоя феята. – Помоли я да се омъжи за теб, тя на драго сърце ще стане твоя стопанка и ще ти роди четири деца.
– Четири деца! – въздъхна тихичко Тинтограс Търнокоп. – Не са ли малко?
Хобитите се славеха с многобройна челяд – кой хобит не мечтае за дом, пълен с малки деца – затова Тинтограс справедливо, както му се струваше, възропта срещу това предложение.
– По-добре от нищо – отвърна феята.
Тя се взря в него, сякаш да разбере стигнали ли са до съзнанието му думите й, а може би за да му подскаже да не задава глупави въпроси, сетне изчезна от погледа му и се превърна в една уханна вихрушка, която закръжи край главата на Тинтограс. После вихрушката с дъх на диви ягоди просвистя край ушите му и изчезна от кръчмата…
Един ден, когато дърветата се покриха с цвят и из целия Голям Дълбалник се носеха упоителните ухания на пролетта, Тинтограс Търнокоп набра букет горски теменужки и тръгна да търси гиздавия дом в началото на пътя към Малък Дълбалник. Вратата му отвори една млада дама, толкова хубава, че Тинтограс забрави прочувствената реч, която бе съчинил за случая, само й подаде букета. Цветята свършиха работа вместо думите.
И стана така, както му бе предсказала Зелени устни.