ОТКЪС ОТ “ЗАКЛИНАТЕЛЯТ”

В напрегнатата тишина Карас се поколеба, бавно влезе в стаята и едва не отскочи назад от вонята на застояли изпражнения, която го блъсна в лицето и ноздрите. Той овладя погнусата, затвори вратата зад себе си и смаяният му поглед падна върху нещото, останало от Ригън, върху създанието, което лежеше по гръб на леглото, отметнало глава на възглавницата. Широко отворените очи в хлътналите орбити блестяха с безумна хитрост и свирепа интелигентност; взираха се в неговите с интерес и презрение; те пламтяха върху едно призрачно лице, превърнато в маска на невъобразима злоба. Карас погледна чорлавата, сплъстена коса, изтънелите ръце и крака, нелепо издутия, подпухнал корем, и после отново очите – те го дебнеха… приковаваха го… следваха го докато пристъпваше към писалището и стола до големия панорамен прозорец. Карас направи усилие да говори топло и дружелюбно.
– Здравей, Ригън – каза той. Взе стола и го сложи до леглото. – Аз съм приятел на майка ти. Тя ми каза, че си много, много болна. – Карас седна. – Би ли ми казала какво ти е? Искам да ти помогна.
Немигащите очи на Ригън заблестяха свирепо и от ъгълчето на устните й протече струя жълтеникава слюнка. Устата се обтегна в хищна подигравателна усмивка.
– Я гледай ти – изграчи иронично Ригън и косата на Карас настръхна от този невероятно дълбок бас, изпълнен със заплаха и сила. – Значи ти си бил… теб са изпратили! – продължи самодоволно тя. – Е, значи няма от какво да се страхуваме.
– Да, така е – отговори Карас. – Аз съм твой приятел и искам да помогна.
– Тогава разхлаби тия ремъци – изграчи Ригън. Тя се опита да вдигне ръка и едва сега Карас забеляза, че китките й са стегнати с кожени ремъци.
– Пречат ли ти?
– Изключително. Досадни са. Адски досадни.
В очите припламна потайно, лукаво веселие.
Карас забеляза драскотините по лицето на Ригън; устните й кървяха, навярно ги беше хапала.
– Боя се, че може да се нараниш, Ригън – каза той.
– Аз не съм Ригън – изтътна тя все със същата грозна усмивка, която навярно се бе превърнала в постоянна маска. Колко нелепо изглеждат сега скобите на зъбите й, помисли си той.
– Да, разбирам – кимна Карас. – Тогава може би трябва да се запознаем. Аз съм Деймиън Карас. А ти кой си?
– Аз съм дяволът.
– А, добре. Сега можем да поговорим.
– Да си побъбрим?
– Както кажеш.
– Да, би ми било приятно – каза Ригън и от устните й отново протече слюнка. – Ще откриеш обаче, че не мога да говоря свободно, докато съм с тези колани. Както знаеш, дълго съм живял в Рим и имам навика да жестикулирам, драги Карас. Бъди така любезен да развържеш коланите.
Каква преждевременна зрялост на мисълта и словото, помисли си Карас. Той се приведе напред, изпитвайки едновременно смайване и професионален интерес.
– Значи искаш да кажеш, че си дяволът?
– Уверявам те.
– Тогава защо просто не накараш ремъците да изчезнат?
– Я стига, това би било твърде вулгарна проява на силата ми. В края на краищата аз съм Принц! Принц на света, както веднъж ме нарече една много странна особа. Не помня кой беше. – Тихичък смях. – Предпочитам убеждението, Карас; съдействието; колективния дух. Нещо повече, ако сам разхлабя коланите, ще те лиша от възможността да извършиш милосърдно деяние.
Невероятно, помисли си Карас.
– Но милосърдното деяние – възрази той – е добродетел и дяволът би трябвало да го предотврати; тъй че всъщност ще ти помогна, ако не сваля коланите. Освен, разбира се – Карас сви рамене, – освен ако в действителност не си дяволът и в такъв случай навярно ще ги сваля.
– Ама че си лисица, Карас. Ако скъпият Ирод беше тук, щеше да се гордее с теб.
Карас гледаше с присвити очи и още по-дълбок интерес. Дали Ригън намекваше, че Христос е нарекъл Ирод „тая лисица”?
– Кои Ирод? – попита той. – Били са двама. За юдейския цар ли говориш?
– Не, говоря за тетрарха на Галилея! – повиши глас Ригън с убийствено презрение; после изведнъж се усмихна и почна да го увещава със същия мек и зловещ глас: – Ето, виждаш ли как ме разстройват тези проклети колани. Махни ги. Развържи ме и ще ти предскажа бъдещето.
– Много съблазнително.
– Бива ме в съблазните.
– Но откъде да знам, че наистина виждаш бъдещето?
– Аз съм дяволът, глупако!
– Да, така казваш, но не ми даваш доказателство.
– Ти нямаш вяра.
Карас настръхна. Помълча.
– Вяра в какво?
– В мен, скъпи ми Карас в мен! – Нещо подигравателно и злобно се спотайваше тези очи. – Все искате доказателства, разни поличби в небето!
Карас едва успя да запази самообладание докато отговаряше:
– Е, дори нещо съвсем простичко би свършило работа. Например… Дяволът знае всичко, нали?
– Не, всъщност знам почти всичко, Карас. Разбираш ли? Все казват, че съм бил горделив. Не е вярно. Накъде биеш, хитрецо? Изплюй камъчето.
– Мислех, че можем да проверим знанията ти.
– О, да, разбира се! Ето, слушай. Най-голямото езеро в Южна Америка – злорадо съобщи съществото с облика на Ригън – е Титикака в Перу! Доволен ли си?
– Не, ще те питам за нещо, което само дяволът знае.
– А, разбирам. Например?
– Къде е Ригън?
– Тя е тук.
– Къде “тук”?
– В прасенцето.
– Нека да я видя.
– Защо, Карас? Да я изчукаш ли искаш? Махни тия колани и ще ти я дам!
– Искам да разбера дали казваш истината. Нека да я видя.
– Много сладка путчица – изкиска се Ригън и плъзна дълъг, подпухнал език по напуканите си устни. – Но хич не я бива в разговорите, драги приятелю. Настоятелно те съветвам да побеседваш с мен.
– Е, сега стана ясно, че не знаеш къде е тя. – Карас сви рамене. – Очевидно не си дяволът.
– Аз съм! – изрева Ригън и опита да се хвърли напред с изкривено от ярост лице. Карас потръпна от кънтежа на страховития глас между стените на стаята. – Аз съм!
– Добре тогава, дай ми да видя Ригън. Това ще е доказателството.
– Има много по-добри начини! Ще ти покажа! Мога да чета мислите ти! – изсъска яростно съществото. – Измисли си число от едно до сто!
– Не, това не доказва нищо. Трябва да видя момичето.
Изведнъж съществото се засмя и се отпусна върху възглавницата.
– Не, нищо няма да ти докаже Карас. Затова харесвам разумните хора. Колко великолепно! Колко великолепно, наистина! А междувременно нека се опитаме да те залъжем. В края на краищата не искаме да те изпуснем.
– Защо говориш в множествено число? – попита Карас с жив интерес.
– Защото сме една малка компания в прасенцето – долетя отговорът. – О, да, една малка общност. По-късно може да ви запозная.

———————

И… едно допълнение. Слабост човешка – приятно ми стана като узнах реакцията на американските издатели за предговора на “Заклинателят”:

Wow! What a wonderful explication of THE EXORCIST! I’m sharing it with the author.

Please thank Liubomir Nikolov-Narvy for us.