ФИЛОМИТОН КЪМ МИЗОМИТОН

Докато работех над предстоящата книга “Легенди от Средната земя”, реших да включа в нея откъси от кратката поема на Толкин “Филомитон към Мизомитон”. В нея Толкин е отразил спора си с Клайв Луис за стойността на романтиката и легендите. Доколкото знам, досега не е превеждана на български. Някой ден ще седна да я преведа цялата, но засега споделям с вас три части. Струват ми се вдъхновяващи.

О, сър – му рекох аз, – макар и вън от Рая,
Човек не е погубен, ни променен до края.
Дори и покварен, на трона си остава
и пази царски дрипи от старата си слава:
Човек, Творец вторичен, кристално огледало,
в което се пречупва божественото Бяло
на багри многобройни с безкрайни съчетания,
що в умовете раждат действителни създания.
Дори ако напълним със елфи и гоблини
гори и пущинаци, долчинки и рътлини,
със драконово семе света да сме засели
и Богове да пращаме из мрачните предели –
това е наше право. За него няма тлен,
Човек закона спазва, по който е роден.
…………..
Блажените поети легенди са създали
за туй, що се не среща в архиви и анали.
Не те – самите ние забравяме Нощта
и търсим си утеха във бягство от света
чрез евтини забави или безплоден блян
за остров на блаженство от златен лъч огрян.
Те знаят по-красиви, по-прелестни места,
съзират ги в съня си далеч, накрай света.
Но седнеш ли да слушаш, пази се ти от тях –
те виждат също Гибел, падение и страх,
и все пак този страх съвсем не ги възпира
към доблест да ни палят с вълшебната си лира,
за да огреят Днеска и мрачното Тогаз
със Слънце, над което те само имат власт.
………………..
Как бих желал да пея до тези менестрели,
незримото да будя със мелодични трели,
да плавам с храбреците из бурния простор
със кораб съграден от здрав планински бор,
упътен след неясна и ефимерна цел
на приказния Запад зад синия предел.
Аз бих застанал редом с бойците под обсада,
що водят люта битка, без милост и пощада,
и все пак вярно дават във злато свойта дан,
за да секат монети за краля невидян
или със златни нишки по бойни знамена
да изтъкават герба на своята страна.
Не искам твоя път, потънал в прах и скука,
где всичко е известно – от тука и до тука,
где нищо не помръдва и няма място там
за дребния мечтател със скромния му плам.
Не ще ме покори Желязната корона.
В колиба си оставам – в колиба, но на трона.