СЪКРОВИЩЕТО НА МЪРТВИЯ КРАЛ

Предлагам ви откъс от книгата “Легенди от Средната земя”, която трябва да излезе тази Коледа. Надявам се да ви хареса

Използвайки усърдно кирката и лопатата, тримата разчистиха трънливите храсти и пред тях зейна тесен отвор към някакво мрачно подземие. Дневната светлина проникваше само няколко крачки навътре, разкривайки началото на стръмен насип от срутена пръст и изкъртена каменна зидария. Братовчедите запристъпваха от крак на крак, хвърляйки плахи погледи към непрогледния мрак в земните дълбини. В паметта им изплуваха спомени за страховитите бабини приказки, слушани някога на топло край огнището. По такива места със сигурност витаеха призраци и зловещи безименни твари, чакащи някой неразумен хобит да влезе при тях, за да си устроят празнично пиршество.
- Хайде бе, хайде! – увещаваше ги Рони. – Няма нищо страшно, все едно, че си влизаме у дома, в Бренди-палат.
- Като няма нищо страшно, защо не вземеш да влезеш ти? – възрази Хорто.
- И ще вляза! – разпали се Рони.
- Влез да те видим – подля масло в огъня Руко.
Рони изпухтя като завиращ чайник, грабна въжето и започна да го омотава около кръста си. После затъкна чадъра под колана си (никой не посмя да го попита защо), хвана здраво фенера и заръча:
- Дръжте въжето и гледайте да не ме изпуснете, ей!
Прекрачи напред, завъртя се и започна да се спуска заднешком по насипа. Хорто и Руко стискаха въжето, отпускайки малко по малко. Известно време чуваха само тихото шумолене на търкалящи се камъчета и буци пръст. Накрая, само след две-три минути – но им се стори, че е минала цяла вечност – отдолу долетя приглушеният глас на Рони:
- Стигнах! Тук е… Леле-мале! Злато, злато!
Викът му секна изведнъж и настана глуха, злокобна тишина.
- Ами сега? – прошепна уплашено Руко.
- Ще чакаме – отговори Хорто с повече твърдост, отколкото изпитваше в момента.
Мина четвърт час, без Рони да подаде каквито и да било признаци за живот. Тревогата на двамата братовчеди нарастваше с всяка изминала минута. Въжето лежеше отпуснато на тревата, както го бяха оставили. Внезапно то се дръпна надолу тъй рязко, че едва успяха да сграбчат края му. После от мрака долетя яростен рев, в който – колкото и да не им се вярваше – разпознаха гласа на Рони.
Без да щадят силите си, Хорто и Руко трескаво задърпаха въжето. Ревът наближаваше и ставаше все по-гръмогласен. Изведнъж Рони изскочи от дупката и се нахвърли срещу тях, размахвайки боздуган със златна дръжка, украсена с пъстроцветни скъпоценни камъни.
За техен късмет широко разтворените му очи сякаш не виждаха нищо и той нанасяше ударите си напосоки. Двамата без затруднение ги отбягваха с пъргави отскоци и схватката продължи докато Хорто се изхитри да заобиколи тичешком около Рони и да го омотае с въжето. Дишайки тежко, обезумелият хобит изтърва боздугана, просна се на тревата и остана да лежи неподвижно. По устните му бе избила пяна.
Постепенно обаче разумът се завърна в очите му. Той надигна глава, огледа се и замаяно попита:
- Какво стана с мен? Защо сте ме вързали?
- Ти кажи – отвърна предпазливо Хорто. – Какво стана долу?
Рони се позамисли.
- Ами… нищо. Видях купища злато, после май съм заспал и сънувах странен сън. Онези от Карн Дум бяха избили стражата и нахълтаха изневиделица в караулното помещение. – Той мотна глава настрани. – Хей там, на могилата край реката. Сечаха наред. Аз грабнах един боздуган и…
- Какви ги говориш? – прекъсна го Руко. – Каква стража, какъв Карн Дум?
Рони се намръщи озадачено.
- Не знам. Забравих… И вземете да ме развържете най-сетне!
Щом го освободиха, той се опипа усърдно, сякаш търсеше нещо в джобовете си, после сви рамене.
- Изтървал съм долу чадъра. И фенерът остана там. Хайде да слизаме. Оставете въжето, няма да ни трябва. Не е чак толкова стръмно.
Хорто и Руко го последваха надолу по купчината рохкава пръст и след две-три минути се озоваха в просторна подземна крипта, осветена от жълтеникавото пламъче на забравения фенер. Чадърът на леля Настурция наистина лежеше до него. Сноп слънчеви лъчи нахлуваше през отвора горе, но светлината бързо се разтваряше без следа в застоялия влажен въздух.
Хобитите се озърнаха с плахо любопитство. До каменната стена в дъното на криптата се тъмнееше грубо издялан гранитен саркофаг. От прогнилите дървени сандъци около него се бяха разсипали купища скъпоценности. При вида на толкова злато дъхът им спря. Дори не си бяха представяли, че на света може да съществува подобно богатство. Забравили за страха тримата изтичаха натам и започнаха безразборно да тъпчат в пазвите и джобовете си каквото им падне под ръка.
И тогава ги връхлетяха виденията.
Хорто се озова изправен с копие в ръцете сред верига въоръжени високи мъже с лъскави ризници. Насреща им връхлиташе лавина от черни конници и всички знаеха, че ще умрат, но това нямаше значение, защото трябваше да спасят Рудаур от вражеското нашествие, което не би оставило и камък върху камък от малкото им процъфтяващо кралство.
Рони видя бледия и скръбен лик на една прекрасна жена в бяла туника, закопчана на рамото с брошка от скъпоценни камъни, ясносини като цветчета на лен. Изправена върху порутена крепостна стена, тя не откъсваше поглед от четирима изнурени, окървавени бойци, които накуцвайки носеха на раменете си носилка, покрита с черно платно. И най-удивителното бе, че до нея стоеше старецът с жълти ботуши, когото хобитите бяха зърнали днес край реката.
Руко не видя нищо. Просто насред нощния сън в сърцето му се впи острие на меч и той потъна в хладната тъма на небитието.
И за тримата видението сякаш трая броени мигове. Прекъсна го протяжната песен на глух глас, в който се смесваха едновременно злорадство и безнадеждност:

Тук, под каменния свод,
слепи, мъртви, без живот,
полуръст до полуръст
ще почиват в мека пръст.
За дъха и топлината
злато ще им е отплата.
Где откриха своя край
никой веч не ще узнай.

Слисаните братовчеди отвориха очи едновременно.
Пламъчето на фенера примигваше едва-едва, готово всеки момент да изгасне. Отворът горе бе помръкнал и те осъзнаха, че денят е отминал.
- Да бягаме! – прошепна Хорто.
Но беше късно. От един незабелязан досега тунел вляво от насипа се приближи мътна синкава светлина и в криптата прекрачи ужасяващо създание – високо и мършаво, с невероятно дълги ръце, които се влачеха по земята, облечено в дрипави и прогнили бели одежди. Дълги белезникави косми ограждаха от всички страни костеливото му лице с черни дупки вместо очи. То излъчваше бледо сияние като лъчите на зимна луна, но някак болнаво и злотворно. Един поглед бе достатъчен за хобитите, за да разберат, че пред тях стои една от Могилните твари, за които бяха чували в най-страшните бабини приказки.
В този отчаян момент Рони прояви изненадващо хладнокръвие. Той дръпна братовчедите си към саркофага, разтвори чадъра и тримата се сгушиха разтреперани зад това крехко укритие. Но за тяхна изненада то се оказа надеждна преграда срещу Могилната твар. Песента секна. Гнусното създание мънкаше, охкаше, стенеше и мърмореше обидено, обикаляше насам-натам, ала все не можеше да открие жертвите си. Накрая жалният му глас заглъхна и като надникнаха иззад ръба на чадъра тримата видяха как бледото сияние постепенно помръква в тунела.
Точно тогава пламъчето на фенера трепна за сетен път и изгасна. Настана непрогледна тъма, но високо горе мъждукаше благословеният лъч на една самотна звезда, надничаща през отвора.
В същия миг отвсякъде се надигна подземен вой на десетки, може би стотици Могилни твари. Каменният капак на саркофага изскърца, застърга и започна да се измества. Вледенени от ужас, хобитите трескаво се изкатериха по насипа и един подир друг изхвръкнаха навън в студената ясна нощ. Без да усещат краката си, тичешком стигнаха до върха на крайната могила и като се обърнаха назад, видяха от север и от изток да прииждат тълпи светещи силуети.
Страхът им даде крила. Сами не разбраха как стигнаха до подножието и продължиха да бягат докато не се озоваха в началото на пътеката през върбалака. Тук спряха да се озърнат отново и видяното ги накара да въздъхнат от облекчение. Светещите твари бяха спрели в редица по билото на възвишението, сякаш някаква невидима граница им пречеше да продължат.
Ала радостта на хобитите не трая дълго. Изведнъж Могилните твари се отдръпнаха настрани, за да сторят път на една висока фигура, обляна в малко по-ярко сияние. Тя прекоси границата, направи десетина крачки надолу, спря за момент и вдигна ръка към костеливото си лице, увенчано със златна корона. Над смълчаните Могилни ридове се разнесе оглушителната песен на боен рог, който сякаш крещеше: КРАДЦИ! ГРАБИТЕЛИ! ОСКВЕРНИТЕЛИ НА ГРОБОВЕ! НАСТИГНЕТЕ ГИ! НАКАЖЕТЕ ГИ!
И мъртвият крал се отправи по дирите на грабителите с бавна, но безмилостна крачка.

About Lubo

Writer, translator etc.
This entry was posted in Uncategorized. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>